Ял ли е Вазов пържоли?

Предстои ми да стана „старши“ учител. На всеки с десетгодишен стаж присъждат това звание. Преценили са, че след толкова време в Системата попадаш в друга категория на професионализма. Нарича се инициация. През такъв процес преминах и в казармата. И в личен план също съм подложен на подобно изпитание – голямото ми чедо е на почти 21, а малкото на 14. Когато един ден навърша 70, дай Боже, ще разбера дали съм преминал в групата „старши“ човек. Не всички успяват.

В училище обаче раздават тия звания на всички, които са „издържали“ толкова в тази луда професия. Творческа професия. За нея е нужно, абсолютно задължително да обичаш две неща – своето призвание (за мен български език и литература) и децата. Липсва ли единият от тези два стълба, няма да се получи. Тегаво е, тежко, мъчно, досадно, лепкаво, страшно и озлобяващо. Виждал съм и виждам хора, на които не им се получава, нищо, че се залъгват, че са добри даскали. По-често им липсва съставката обич към децата, а понякога им липсват и двете. Има и други варианти – изперкали създания, дъновисти, сектанти, разочаровани, параноици, истерици, психотици, посещаващи врачки и баячки, попаднали по случайност на това работно място. Често казвам на моите от 9 В, че трябва да вземат от всекиго най-доброто и че от всеки могат да се поучат. Понякога сам се съмнявам в думите си.

Моята добра колежка Рада Гешева ми разказа една притча, която предадох на учениците си. Защото те ми се жалват. Един заек решил да поизлезе от гората, да види как е животът навън, в полето, за разнообразие, да поскита малко. Блудният заек бил този. Излязъл, а там лисици, ловджии, дилъри, всеки го дебне и не му мисли доброто, крои му нещо зло. Няма начин, върнал се обратно. И се извинил на гората, че я е напуснал, че я е предал, че не ѝ се е доверил. Света Гора има, свето поле няма. Нито съм разбрала кога си излязъл, нито кога си се върнал, отговорила му гората. И? Кокорят се те в мен. Как да го разбираме това?

Трябва да сте като тая гора, мили мои. Да сте над нещата. Да гледате от висотата на младостта си със снизхождение към разни епизодични герои, които влизат и излизат от живота ви. Простете на по-старите. Те не винаги са мъдри, а понякога дори са глупави.

От завършването ми във ВТУ през 2000 минаха 20 години, а имам само 10 в училище, защото исках да постигна независимост, да се науча да живея в нашата страна, да не се страхувам за заплатата си и топлото местенце. Няма такова нещо като „сигурност“ на този свят. Казват, че така било в бедните общества, липсвало чувство за сигурност. Не. Така е навсякъде. Дори не разбирам за каква сигурност става дума на този свят. И нашумелият „Паразити“ говори за бедните, които не знаят какво ще им се случи утре, уязвими са. А не е ли една голяма илюзия сигурността на богатия? Не си ли отиде от този свят и Стив Джобс преждевременно?

Днес е Задушница, преди Великия пост. На всекиго колкото е отредено – има такова изречение в молитвата за мъртвите. Дните на всеки са преброени.

По литература изучаваме творбите на отдавна мъртви хора. Казваме, че стихотворенията и романите им са безсмъртни. Колко да са безсмъртни? Това е едно такова човешко безсмъртие, не Божие. Безсмъртие на дребно. Идеите в някои от тези творби са вечни – доколкото векове ще е живо човечеството. И все пак, нас още ни има, ние сме българи и част от българската общност. Не е повод за гордост, както отбелязва Самуел Финци. Но е факт. Първи за българското след Освобождението пише Вазов. Из балканите Вазови пътеки и пейки да искаш, овършал е навсякъде. И понеже децата от единайсети клас също като Финци не разбират онзи патос, онова въодушевление от българското, питам ги вие ходили ли сте в гората, из планините? Хей тук Странджа ви е на двайсет минути. Разкажете ми писмено за красивите места на България. Така хем ще си упражните фината моторика, хем ще разберете, че сме общество.

И те почнаха да мислят на ум и на глас. На втората минута от споменаването на думата „гора“ някой рече колко е хубаво да отидеш сред природата, да си запалиш огън и да си опечеш пържоли. Чакайте, чакайте, как стигнахме от Вазов до пържолите? Ето въпрос – ял ли е Вазов пържоли в своите пътешествия. Ужас. А вие, господине, не ядете ли пържоли в гората? Шах. Започнах да обяснявам разликата между бит и битие. И че не бива да ги смесваме. Само големите майстори като Веничка Ерофеев могат да ги смесват, а ние трябва да ги различаваме. Вазов е битието, пържолите са битът. Във всеки един ден от живота си ще бъдем разпъвани между двата регистъра, между макрокосмоса, горе, и микрокосмоса, долу.

А от утре ще ни се наложи до Възкресение да забравим за пържолите. Най-малкото за да смъкнем нивото на холестерола, понеже много е натежал. Ще стигнем до автофагията, клетките ни ще се освободят от натрупания боклук, мислите ни също. И тогава ще успеем да олекнем. Да се издигнем чак до Битието.