Хората на изкуството трябва да са суетни - проф. Симеон Щерев отговаря на Макс Фриш

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията "Дон Жуан или любовта към геометрията". 

Като част от своите "Дневници" (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, които са по-скоро повод за размисъл, отколкото търсене на конкретен отговор. Въпросите са групирани в няколко отделни части. Всяка от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, жените, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Проф. Симеон Щерев е музикален педагог, композитор, театрал, вдъхновен кулинар и бивше ляво крило в юношеската школа на ФК "Левски". Името му е тема с много вариации. Преди всичко обаче той е повелителят на флейтата и царят на импровизацията. Започва кариерата си през 1967 г. с квартет "Фокус". Веднага влиза в класациите на най-добрите джазмени в Европа и света. И досега не излиза оттам. Свири с музиканти като Чък Къриа, Мейнард Фергюсън, Алберт Мангелсдорф, Кени Уилър, Ян Габарек.

Намирам проф. Щерев в кабинета му в Музикалната академия в София. Още с поздрава той изоставя вежливите формалности и започва разговора все едно сме стари познати. Аз обаче го срещам за първи път и по този повод съм се подготвила много старателно. Като начало подхващам темата за това, в което е ненадминат - импровизацията.

Той бързо ме прекъсва с думите: "Най-мразя човек, който не знае достатъчно, да ми обяснява нещо". Казва го толкова категорично, но и така добронамерено, че вместо да се смутя, се разсмивам. Така преминава целият разговор – ведро и усмихнато. Симеон Щерев се шегува и смее през цялото време – дори когато казва доста резки или спорни неща. На моменти е закачлив, понякога лукав, на въпроса често отговаря с въпрос, а на най-обърканите въпроси – с виц или с импровизация на пианото. Вижда се, че е приказлив човек. Но също така се вижда, че повече от всеки разговор предпочита свиренето.

- Като човек и музикант интересува ли Ви съдбата на човечеството, след като Вие и всички хора, които обичате, вече няма да са между живите?

- Не. Не ме интересува. Преди време ме питаха какво е за мен животът. На този въпрос хората обикновено отговарят, че за тях това е грижата за останалите, всеотдайността. Пълни лъжи и заблуди. Ами ако другите не ми искат нито помощта, нито уважението? Ако аз се опитвам да им ги стоваря насила? Какъв е смисълът от подобна грижа? Затова на този въпрос аз отговарям така: за мен животът - това съм Аз. Животът започва и свършва с мен. Аз съм началото, аз съм и краят му. След мен е пустота.

- Кой човек, вече починал, бихте искали да срещнете отново?

- Майка ми, която ми даде всичко хубаво в живота. Тя бе майстор – бижутер, възпитана от католици, а католическият дух не е така двуличен като източното православие. Тя ме научи на точност, на правота, да не лъжа, да не крада. Аз започнах да свиря 6-годишен. Никой от родителите ми не бе музикант. Баща ми пееше хубаво, а майка ми – тя караше всяка песен на един тон. Но бе много сериозен, прецизен и стриктен човек.

Купиха ми пиано и акордеон и започнаха да идват учители. Може да звучи нескромно, но те убеждаваха родителите ми, че съм изключително музикален, имам невероятен слух и непременно трябва да се занимавам с музика. От което на мен ми потекоха сълзите, защото не можех да играя с децата навън. Но майка ми каза: "Никаква топка, започваш да свириш". Докато в един момент разбрах, че музиката е велико нещо, и така станах музикант. Ако можех, днес бих ѝ казал: "Мамо, благодаря ти за всичко - дори за боя, който съм ял понякога. Благодаря за цялата ти строгост, която бе извадена сякаш от книгите на Дикенс, но която всъщност бе безмерна обич".

- От какво имате нужда, за да сте щастлив?

- Аз съм щастлив, че се занимавам с музика - оперна, класическа, камерна, симфонична, джаз, поп. А най-щастлив съм, когато свиря хубаво. Това ми е най-голямата радост. Имало е моменти, когато импровизирам и се получава нещо особено красиво, много топло. И аз до такава степен се захласвам, че сякаш се дематериализирам и се отделям от земята. Все едно съм на върха на нещо много остро и ми е все едно от коя страна ще падна – откъм живота, или откъм смъртта. Импровизацията е нещо, като нищо друго на света. Тя е създаване на съвършено нова музика в момента на изпълнението. За нея няма рецепта. Тя е неповторима.

(Тук проф. Щерев сяда пред пианото и започва да се разхожда по клавишите, докато аз се радвам на късмета си.)

Ето, аз не бих могъл да повторя това, дори да ме сложат на бесилката. Днес кой ден сме – вторник? Мога да импровизирам и да свиря така до четвъртък. Най ми е хубаво като се кача на сцената или влезем с Антони (бел. ред. Дончев) в студиото и дори не знам какво ще свирим. То ще се разбере в момента на свирене. Имаме с него записи 40 минути чиста музика, направени за 50 минути. И ако някой в света може да го направи това, да дойде и да ми покаже. Редакторките там гледат като мисирки - слушат и не вярват.

Музиката не е материално изкуство. Не можеш да я изложиш като картина или скулптура, която, веднъж готова, застива в своята неизменна форма. Музикалното изкуство е друго. То е ефирно. С него не можеш да украсиш стената си, само душата.

- Какви проблеми решава добрият брак? 

- То при добрия брак има ли проблеми?! Добрият брак си има своя формула на разбирателство. Тя не е 50 – 50. Няма как двама души да се срещат винаги по средата. Пропорцията на разбирателство е 60 – 40. В добрия брак решенията винаги се вземат малко за сметка на единия. И е много важно този, който е отстъпил, този с 40-те %, да не се чувства ощетен, а да е наясно защо и в името на какво се съгласява. Да постъпи не безхарактерно, а мъдро. Разбраният човек е този, който е готов да отстъпи, без да се смята за жертва. Това е всъщност деликатността в личността. И аз мисля, че с годините постепенно започвам да придобивам тази деликатност.

- Ако зависеше от Вас, бихте ли създали институцията на брака?

- Странен въпрос. След като съществува толкова години, значи има нужда от него. Много хора живеят заедно без да са сключили брак, имат и деца. Но се разделят по-лесно, защото не са обвързани с нищо. Просто си тръгват. Решават, че вече не са влюбени и няма смисъл да са заедно. А то любовта и обичта са две различни неща, които невинаги са несъвместими. Обич може да съществува между мъже, жени, млади, стари. А любовта е нещо много по-интимно. То е да се привържеш към някого и физически, и духовно, и душевно. Защото има дух, но има и душа. Дух е това, което те поддържа изправен и жив. Духът е сила. А душата е уязвима, ранима – тя е всяко чувство, всяка болка, която си преживял и поел.

- Може ли да има успешен брак без чувство за хумор?

- Може. Много хора съжителстват с убеждението, че бракът им е добър и без смях. Те живеят схоластично. Виждат се вечер: "Добър ден. Добър ден. Как мина денят ти? Благодаря, добре". После той се зачита в нещо, а съпругата отива в кухнята и се провиква: "Скъпи, какво ще вечеряме?". Той отговаря без да вдига поглед: "Не знам. Каквото и да е". Тези хора са намерили щастието в брака си... или са намерили заблудата, че са щастливи, а то в крайна сметка е същото.

- Защо не трябва да разбираме жените?

- Ама, кой е казал, че не трябва да ги разбираме?! Напротив, трябва да умеем да ги разбираме. Жените, с извинение, са малко по-лошички от мъжете. Защо? Защото са инат. Те обичат да казват обратното на мъжа и да му опонират за всяка дреболия. Но пък от друга страна, мъжете харесват това, дори го намират за чаровно. Харесват капризите им, харесват упорството им и затова им отстъпват. Една жена много трудно би направила стъпка назад. Тя е по-упорита от мъжа. И е добре, човек да го разбере това, още преди да се ожени.

- Има ли надежда, от която вече сте се отказали?

- Не, няма, макар че в последно време имах проблеми с белите дробове и сърцето. Добре, че всички професори са ми фенове и се грижат за мен като за малко детенце. Бях в МВР болницата и едни любознателни комшии веднага започнаха да разпитват защо точно там, да не изляза и аз някой полковник. А аз им казвам: "Не, просто работех в разузнаването". То в тази държава нали всички са разузнавачи. Само доносниците са контраразузнавачи.
Не губя надежда, но годините ми натежават, вече съм д'Артанян. Няма спасение от остаряването. Мъка е то. Тялото отслабва, износва се. Душата още иска, но то не може. Това ме притеснява. Не знам дали ще мога да свиря – хем ми се иска да приключа, хем ми се свири. И забелязвам, че колкото повече остарявам, толкова по-мъдро свиря.

Нас цял живот ни учат какво трябва да правим, а човек трябва да научи само едно - какво не трябва да прави. То е по-важно. Господ си слага ръката на главата ти и ти дава каквото е решил. За теб остава да се научиш от какво да се въздържаш оттук нататък. Това не е смирение. Това е освобождаване от негативните неща – и особено от негативните хора. Преди често си позволявах да правя забележки – ти не си прав, тук сбърка, това не е редно. Дори ги поучавах по един много нахален начин. Сега вече не правя така. Тръгвам си дори когато съм убеден, че съм прав. Защото и тази моя правота може да е заблуда.

- Когато се замислите за някой починал човек, кои от неговите надежди и амбиции Ви се струват по-голяма суета – осъществените или неосъществените?

- Аз стигнах до заключението, че хората на изкуството трябва да са суетни – не самовлюбени, а суетни. Понякога казвам на някоя студентка: "Браво, моето момиче. Браво. Много хубаво пееш". А тя отговаря: "А, нье, нье". Ами като е "Нье, Нье", защо пееш тогава?! Това е тайната. Да пееш и свириш така, че сам да се харесаш. И аз искам да се харесвам, което значи, че донякъде съм суетен пред себе си. Лаская се, а това ме мотивира. Затова мисля, че се научих да свиря по-правилно и по-хубаво в последните 15 години. Да не свиря излишни неща. Да не правя излишни неща.

Ето, играл съм като актьор в много пиеси, но нямам амбиции да бъда Стефан Данаилов или Ал Пачино. Като театрален композитор обаче искам работата ми да бъде изпипана - музиката да е хубава, а артистите да не грачат. Не понасям, когато някой застанe на сцената и подкарa: "Когато тиииии ще бъдеш с мен". После тя: "Тогава аааааз ще бъда с теб". После двамата: "Тогава ниииий ще бъдем заедно". Това е грозно и нелепо. То няма музикантска стойност. Въобще, театърът не е истински свободна територия. Не можеш да импровизираш с текста - авторът и режисьорът ще те разкъсат жив. Освен това все се намесват разни политически елементи. Помня в едно представление трябваше да изпълним Интернационала на живо. След това импровизирахме върху него в бароков стил. После по време на обсъжданията Леон Даниел, стар комуняга, ми казва: "И каква беше тази гавра с Интернационала?" А ние го изсвирихме прекрасно. И аз му отговорих: "Леоне, аз не съм виновен, че тази чудна мелодия има толкова слаб текст."

- Считате ли, че сте добър приятел?

- То няма лош приятел, има само добри. Защото той, ако е лош, значи не ти е приятел. Или си приятел, или не си.

- Мразите ли парите?

- Не. Обичам ги. И във връзка с евроизборите миналия месец ще добавя, че обичам еврото повече отколкото обичам българския лев.

- Случвало ли се е да живеете без пари?

- Да. Преди много години, когато бях малък, баща ми имаше магазин. Беше добър и известен търговец. После властта забрани всякакъв внос на стоки и това го разори. През 1960-те решиха да подновят вноса от чужбина и го повикаха да работи като експерт по цените. Защото тези в министерството не разбираха нищо, не знаеха какво да правят с мострите. Те си бяха потурковци, набързо преоблечени в габардин. Баща ми не искаше да ходи да им работи и тогава нямахме пари. Аз съм ходил с него на битпазара да продаваме изостанала стока заедно с циганите.

- Спомняте ли си от каква възраст Ви се е струвало нормално да притежавате нещо? 

- Имаше дребни неща, с които си играехме със сестра ми и всеки отстояваше своето право на собственост. Днес това, което съм направил, е мое. Музиката, която съм създал, е също моя. Флейтата е моя, въпреки че баща ми ми я купи през 1962 г. за първия ми концерт в зала "България". Още свиря с нея. Тя ми е фаворитка.

- Без кое бихте преживели по-лесно – без родина или без да сте видели чужда страна?

- Мисля, че родината е мястото, където човек е избрал да живее, а не където е роден. Аз обикалям света от 1965 г. Имах щастието да стигна до Аляска, Япония, Корея, Индия и навсякъде в Европа. Имал съм официални покани да работя като преподавател в Швеция, Германия, Гърция. Сладка работа – ходиш само два пъти в седмицата и ги учиш византийчетата да свирят. Имах възможност за избор и реших, че оставам в България. Обаче има хора тук, които не са имали шанса да видят света. Те не са имали избор. Те как живеят? Живеят като във вица за бащата глист и детето глист, които веднъж се подали от дупката, видели лъскавото небе над широкия свят, но си останали сред лайната, където е родината им – родина, която те не са избрали. Тази предопределеност - това е страшното.

Понякога в чужбина ме питат за България и за българския джаз. Няма такова нещо. Няма български джаз. Има джаз, който свирим в България и се опитваме да го свирим правилно, но родината му е другаде – там, от другата страна на Локвата. Тази музика е тяхна. Вземат саксофона в ръце и направо ще припаднеш. Жестока работа. Затова няма и полски, европейски или съветски джаз. Има "Ой, цветёт калина" и онази песен, в която има една истина и една лъжа – "Я другой такой страны не знаю, (истина), где так вольно дышит человек (голяма лъжа)". А ние имаме нашите гъдулари, кавалджии, акордеонисти, кларинетисти. Леле, как само свирят нашите – фантастично. Кога американец ще може да свири тази музика като тях? Никога.

- С каква мисъл се събуждате сутрин?

- Да си направя чай, умирам за чай. След това идва закуската – правя палачинки, бухтички, банички със сирене. Чак след това идва времето на кафето.

Вратата се отваря и в аудиторията влиза студентка от естрадния отдел. Разбрала е, че проф. Щерев ще ѝ даде да изпее една от неговите песни. Благодари му радостно и точно преди да излезе внезапно се връща, прегръща го и казва "Ох, много Ви обичам. Много". Не е любов. По-хубаво е.