Гражданинът Кирил Маричков

Изневиделица сполетялата ни вест за трагичния инцидент, довел до нелепата смърт на Кирил Маричков, хвърли в покруса хиляди сънародници. Личността му е добре позната в обществото ни най-вече със своята дейност на музикант и артист, оставил солиден принос в развитието на родната култура през втората половина на ХХ и първите десетилетия на ХХI век.

Неговата богата на събития и успехи професионална кариера бе припомнена многократно след безвременната му кончина. Обаче при правене на принудителната и преждевременна равносметка на житейския му път по-малко внимание се отдели на яркото му присъствие и немалко влияние в нашето общество. Тук бих искал да се спра накратко тъкмо върху делото на Кирил Маричков като гражданин, демократ и хуманист.

Многократните изяви на Маричков като публичен говорител му спечелиха реномето на ярка личност с ясно и категорично отношение към събития, явления и процеси от културния, социалния и политическия живот в нашата страна, случили се през различни периоди от най-новата ѝ история. Той се утвърди като интелектуалец, чиято гражданска позиция го нареди сред влиятелните ни съвременници.

Маричков бе човек, който носеше радост и вдъхваше кураж на три-четири поколения българи с песните и публичното си поведение. Натрупаният от него професионален и житейски опит, както и достойното му поведение в обществото, могат да послужат за пример на днешните ни сънародници. Мъдростта на един близо осемдесетгодишен борец за доброта и толерантност в отношенията между хората си струва да бъде отчетена и популяризирана. За нея съдим както от многобройните му изяви в публичността, така и от великолепната му автобиографична книга „На прага на времето” (София: „Книгомания“, 2023, 576 с.).

Животът на Маричков е изпълнен с множество поучителни събития и перипетии – романтични, комични, драматични или трагични, които дават добра представа както за собствената му съдба, така и за историческото време, в което са се състояли. Той е трябвало да се справя с огромни трудности като един от пионерите и признат от мен за „патриарх“ на българския рок, най-вече като лидер на най-известната и влиятелна в продължение на десетилетия наша рокендрол група „Щурците“.

Многобройните непотърсени напътствия, наставления, поучения, мъмрения, предупреждения, препятствия, капани, саботажи, заплахи, закани, нелепи обвинения, прекратени и отменени изяви, наложени наказания и забрани, илюстрират отлично „соления вкус на времето“, който трябваше да плащат не само музикантите от „Щурците“, а и всички хора на духа в епохата на тоталитарния социализъм. Въпреки тези изпитания Маричков непоколебимо следва убежденията си и отстоява тяхната правота, като не се пречупва от множеството опити за пречупване на волята му. Той е последователен в позицията си, въпреки несгодите, които често му е носила.

Устояването на многобройните изпитания от Маричков е възможно благодарение на неговия солиден морален компас, изграден върху огромното уважение и готовността да следва духовните устои на предците му – трудолюбие, любов към българския език и история, честност и откровеност, недолюбване на хитреците, шмекерите и тарикатите. Кирил Маричков се гордее с далечните си предшественици, обладани от възрожденския дух на оптимизъм и вяра в доброто. Той намира упование в религиозната вяра и се учудва от безверието на немалко свои съвременници.

Маричков не спестява горчивите си наблюдения върху манталитета, мисленето и поведението на значителна част от своите сънародници. Не се отказва от съпротивата срещу скудоумието и агресивната посредственост, като своевременно реагира на техните нападки. Отличава се с добрите си обноски и възпитание, любознателност и широка култура.

За Кирил Маричков е особено ненавистна е тоталитарната политическа система, заради съзнателното ú покушение срещу истината, което има дълготрайни последици чак до ден днешен. Той безусловно следва истината, бори се срещу съзнателно насажданото лицемерие между гражданите и властта в епохата на тоталитарния социализъм. Убеден е, че не може да се предотврати краха на едно общество, основано на лъжата.

Маричков още като младеж разбира дори по поведението на професионалните копои на тогавашния режим, че той няма дългосрочно бъдеще. Точно оценява антихуманния характер на комунистическата идеология и политическата система, създадена върху нейната основа. Той влиза в задочен спор с изпитващите днес носталгия към живота през епохата на тоталитарния социализъм, напомняйки им за неговите антихуманни основи – несвобода, страх и принуда.

В публичните си изяви и в своята книга Маричков често споделя наблюдения за важни явления и тенденции в съвременното човешко съществуване. Прави будещи размисъл наблюдения върху настоящото състояние на обществото ни и поведението на членовете му. Такава например е констатацията му: „това, че младите хора доброволно се съгласяват да бъдат заробени и в пълна зависимост от технологиите и Facebook, няма да завърши добре“.

Той ясно изразява тревога за бъдещето на родината си, но и не само за нея: „Питал съм се не е ли започнала да деградира човешката цивилизация, щом семейните ценности на добрите стари български фамилии лека-полека изчезват. Нима наистина ще се наложи модерната теза, че патриархалност, вяра в Бога, почтеност, трудолюбие и уважение към традициите са някакви отживелици?“.

На тези пагубни тенденции той противопоставя примера на „строителите на модерна България“: „Какъв възрожденски дух е имало в началото на ХХ век, когато една бедна, кална и поробена страна България се превръща в европейска държава? И какво падение на този дух – в края на същия век?… Падение, олицетворено от чалгата – не само като музика, но и като манталитет“.

Маричков задава трудни въпроси: „Защо се случи това? Какъв ще бъде резултатът? Ще оцелее ли духът, или ще се удави в пошли звуци, ориенталски ритми, силикон, неориентирани хормони и желание за все повече материални блага?“. Той все пак плахо изразява надежда „планът“ за опошляване, оглупяване и деморализиране на нацията да се провали“.

Кирил Маричков е притеснен не само за моралната поквара на големи части от българското общество. Той разсъждава и за бъдещето на човечеството, което е застрашено от възраждането на идеологията на насилието и войната. Във „философията на боздугана“, следваща принципа „да постигнеш целите си, като сееш смърт и разрушение“, открива ярък израз на нравствената деградация на човешкия род. Маричков смята, че на нея трябва да се противостои, тъй като „човечеството няма бъдеще, ако не захвърли боздугана завинаги“.

Според него „нашата цивилизация е невероятно напреднала в технологиите, но и те дават възможност все по-бързо и лесно да се руши. Вижда се, че и много научни постижения, смятани за съзидателни, в крайна сметка се оказват разрушителни“. Маричков е притеснен от перспективата дали „някой, изповядващ философията на боздугана, няма да посегне към червеното копче и да сложи край на човешката цивилизация? И дали тази цивилизация в безпределната си алчност и глупост не е подготвила сама своя край…“.

Неведнъж Кирил Маричков е споделял опасения за бъдещето на демокрацията и хуманизма. Тези нерадостни мисли обаче не го водят до отчаяние, нито го отказват от борбата му срещу тиранията и посредствеността, която води цял живот. Обичта на хората, които го следват в неговия поход през годините, му дава сили да продължи напред по избрания път. Изявите на Маричков оказваха и надявам се и занапред ще оказват насърчителен ефект за хората, които не са безразлични към случващото се в социалния и политическия живот у нас и по света.