''Глупаво, нали''. Разказ от Здравка Евтимова

Дошла от някакво радомирско село, в което през зимата живеели 29 човека, а през лятото го пълнели с дълбоки портфейли - хора, купили запустелите къщи за стотинки. Граждани били до един - напънали към София, напълнили я до пръсване и пръскащи се от гордост, че притежават резиденция на чист въздух само на четиридесет километра от столицата. Нея изхвърлили точно от такава запустяла къща на дядо й Гордан. Оказало се, че освен името Гордана, нищо друго не беше наследила от стария. Някакъв измет платил на трима пияници, те се явили като свидетели и подписали някаква хартия за шише ракия на всеки. Изяснило се, че къщата на покойния Гордан съвсем не била на Гордан, а на предприемача и следователно Гордана увиснала без керемида над главата си. Така поне беше разказала на Милен.

- Не ме интересуваш – казал й открито Милен. – Ако умреш пред очите ми, нямам никаква полза. Да живееш - също нямам полза. Мършави чехли като тебе не понасям.

- Приюти ме под стълбището - поела напряко слаботелесната.

- Кой ти обади за стълбището? – наострил се за кавга Милен. Тя, още по-напряко го срязала: „Разузнах те, следих те къде се прибираш и те разконспирирах. Ще те издам“

Милен си бил сковал полуетаж под стаята в хотела, където дипломирана психоложка изслушвала дипломираните си пациенти, установявала духовните им празноти и почиствала ума в мозъците им. Милен - понеже бил интелект - закрепил втори таван от дъски и пластмасови плоскости, които естествено отклонил от съседния строеж. Който отклонява, е интелект, който не може, става клиент на дипломираната психоложка. Прочее, между бетонната плоча и плоскостите се образувала нещо като хралупа. Милен спял там, а се къпел в тоалетната на психоложката, която понякога го обожавала.

- Господ, докато дълбал вселената, за да достави материал за изработка на хората, мен налял с красота както цистерна с въглеводороди, тоест с нефт – подчертал Милен. - Затова…

Но дръгливата го прекъснала:

– Нефт си, бе. Пусни ме да нощувам в хралупата ти.

- Не ме интересуваш – отрязал я Милен.

- Ще те заинтересувам финансово. Ще продавам гевреците ти сутрин от пет и двайсет – когато пристигат на Централна гара онези с влака от Кулата, после на другите от Варна и Перник.

В София жилищата плачат от скъпотия.

- Ще продаваш гевреците и на провинциалисти, които се тътрят тук с вагони от Бургас и Русе – тогава дръгливата приела.

Човекът очаквал, че като се озове в хралупата, щеката ще го полази телесно по подобие на някои елементи, включително шефката на камериерките, госпожа Данаилова от Костинброд, но мършавата не го полазила съвсем никак. Увивала се в един китеник – който въпросният измет изхвърлил от къщата на дядо й – и заспивала. Също така възприела идеята да се къпе в тоалетната на психоложката.

Човек да се чуди на разнообразните типове граждани с претенции, които се мотаят из столицата и се хранят нездравословно с тесто. Онази малоценна тепсия продавала гевреците до един, а вечер залепяла гръб в тръбата на парното в коридора и четяла ту някаква дебела книга, ту някаква тънка.

- В какво си забила нос? – попитал я Милен. – Нека грозните четат, на хубавите Господ по рождение им е писал шестица. На такива като тебе даскалите им ги пишат. Ще продаваш гевреците ми, докато се разцепиш и пукнеш.

На следващия ден, както и през цялата седмица, онази пак реализирала гевреците, омотавала се в китеника и не поглеждала Милен. Така течало времето – не го атакувала телесно, просто изяждала по три геврека дневно и за да си ги заплати, носела дрехите на Милен на пералня. Чак по-късно Милен установил, че докато щеката си губела времето с дебелата и тънката книга, залепила гръб в парното, тя дъвчела неговите гевреци.

- Вън – изгонил я Милен. – Ти изяждаш капитала ми.

Тя не му опонирала, грабнала си китеника, нито една дума не произнесла – хотелът на Милен се намирал и все още се намира съвсем близо до Арена Армеец, място удачно, откъдето можеш да се добереш до всяка точка в столицата. Къде ще завлече дървеницата парцалите си? - логичен въпрос, затова Милен й го задал, но мършавата не отговорила.

Къде занесла тъмния си интелект, Милен тъй не разбрал и щял съвсем искрено да забрави насекомото, ако съвсем случайно не зърнал въпросната в университета (там Милен държал кафенето и срещнал мършавата за пръв път) – сега била изтупана, облечена дотам превъзходно, че спрял да диша.

- Гроздано – извикал той. Знаел, че се казва Гордана, но как да привлече вниманието й – внимание на дървеница, я не ме разсмивай! – Ти си ми задигнала нещо. Какво е то?

Хилавата, която странно, сега не изглеждала като червей в тая рокля, го подминала сякаш Милен бил отпадъчен материал. Това не му харесало. Той се изпъчил пред нея като Балкана до къртичина.

- Не си спомням да сме се запознавали някога - заявила щеката.

Гласът й обаче бил същият – от пясък. Освен това си била съвсем тя, бодлива тел. Навела се към него и го заровила със следното предложение:

- Искаш ли да продавам гевреци, господине? – след което го изоставила, греейки в синята си рокля. Чудно как от червей станала същество. И то не човек, а жена!

До нея приближил белокос екземпляр, непознат на Милен и двамата започнали да бърборят за съвременна българска литература, нещо, което според Милен било празна работа.

Милен продавал кафе в кафенето на двора и бизнесът му пълзял напред. Но какво търсела тук анемичната? Било му интересно. Тази рокля струвала – я да видим – колкото гевреците му за два месеца и половина плюс ДДС. Той се изправил на пръсти. Обувките й светели, не я беше виждал на висок ток. Обичайно щеката носела маратонки втора употреба. Боядисала фасадата с грим. Какъв й е случаят? Наистина му звучало любопитно. Милен бил човек последователен и методичен, загадките го привличали. Не трябвало да затваря кафето по-рано, но го затворил, когато телта си тръгнала. Толко странно изглеждала тази тел в рокля.

- Ей – викнал Милен, настигайки я на тролейбусната спирка. Било студено.

- Никой не ми е говорил за Вас – заявила тя и това го разярило, ако въобще нещо е в състояние да разяри привлекателен мъж, продавал осем години гевреци на столичани и провинциалисти. Без разлика от произход клиентите му били стиснати като ковчези. Но това било нормално. Който има джоб, яде зоб. Другият гладува и се представя като интелект. Било му дошло ей дотук от интелекти.

- Гордано – дори разярен, гласът на Милен бил краве масло. Личност, продаваща гевреци, е по-скоро интелигентна, отколкото вбесена. Освен тона щеката му изглеждала особено. – Гордано, можеш да се върнеш в хралупата – изтърсил Милен, без да обмисли задълбочено офертата си. Все пак успял да се овладее – Срещу скромен наем, разбира се.

Щеката, масивна колкото палачинка, не го погледнала. Напуснала тролейбусната спирка върху тънките си токчета. Нима това не му подействало унизително? Да, разбира се. Милен не направил нито крачка след нея, макар че му се искало. Почувствал се дрипав, мизерен продавач на кафе в най-евтиното кафене на университета, където хората градели бъдеще, пътували по света, а той спял като скот в онази хралупа. При това понасял психоложката да го боготвори. Боже мой. Можел да си наеме студио, но защо! Това е неоправдан разход. Не бил личност, допускаща разхищения, о, не! Никога.

Цяла седмица му било криво, за цял век напред му било криво и кривината продължила до събота, когато точно на задния вход на хотела, откъдето влизали хигиенистките, видял:

Щека, потънала в дънки, чиито крачоли можели да послужат за гараж на тир. Както по-рано стискала китеник и куфар. Кривото му настроение веднага се преобразило в триумфално. Когато усетел аромат на победа, в кръвта на Милен се събуждали хиляди дяволи. Сега също – прищяло му се да я изхвърли.

- Не си спомням някога да сме се запознавали – казал Милен.

- Ще ти плащам наем – измърморила телта.

- Хайде бе!

Ах, че хубаво. Заваляло диво, както го може октомври. Дъждът трещял, биел тъпан, вилнял, а тя стърчала пред него с куфар, дънки и стари маратонки. Къде изчезнали обувките й с ток? Синята рокля? Който мълчи, владее положението, повтарял наум Милен, но едва ли имало полза да владее това тъпо положение - тя метнала китеника върху главата си и тръгнала навън под барабаните на дъжда.

- Стой! - викнал Милен. Тя не се обърнала, тази глупава телена щека. Жалко, че му се бе сторила… да не мисли какво му се беше сторила. Въпреки това предложил, кряскайки:

- Двеста на месец.

Щеката спряла под стария китеник с особен цвят - на жълт есенен минзухар. Защо, по дяволите, Милен си спомнил градинката на майка му в Каварна?

Майка му не обичала цветя, много пари отивали за поливане, но жълтите смелчаци били изключение. Виреели без допълнителна влага. Вдигали жълтите знамена на цветовете си през октомври. Жената ги набола навсякъде пред дома. Защо градината в Каварна се промъкнала заедно с дъжда в мислите му. Глупаво нещо.

- Сто и продавам гевреци - викнал жълтият минзухар изпод китеника.

- Идвай – казал Милен. В тази дума нямало масло, просто прозвучала съвсем обикновено. – Осемдесет, ако ми разкажеш как се озова в оня рокля. Без лъжи.

Елементарна история. Гордана се заблудила. Повярвала, че някакъв хърба ще се ожени за нея. Взела роклята и обувките под наем. „Блъсках цял месец на бензиностанция, за да платя.“ Купила сребърен пръстен, паднала на коляно пред хърбата и му предложила да се ожени за нея. Типът й отрязал. „Виж какво става в света. Екзистенциална дилема. Криза. Светът ще бъде заличен.“

- Какво пречи да се ожениш за мене, докато още не е заличен? – задала въпрос Гордана и хърбата я изхвърлил на улицата.

На Милен му било известно, че тя следва предучилищна педагогика и в тази светлина изслушал спокойно предложението й:

– Милене, може ли вместо наема за един месец да ти дам сребърния пръстен?

Той я погледнал. Майка му също била детска учителка в градина „Звънчета“, преди да угасне. Била тиха жена. Милен така и не бе разбрал, че е болна. Не се оплаквала. Тези гевреци и това кафене в двора на университета. Както и да е. В кафенето Гордана го беше изненадала. Бе изчакала повече от пет минути Милен да й върне ресто от 10 стотинки. Бе решил, че е дребнава. Никога не му бе оставяла бакшиш.

- А на мен ще паднеш ли на коляно да ми предложиш? – попитал щеката той, здраво хванал погледа й в своя.

Тя буквално го застреляла, тази малоумна тел. Паднала на коляно в безкрайните си дънки, махнала китеника от главата си и изтърсила:

- Ще ме приютиш ли в хралупата за месец срещу този сребърен пръстен, закупен от надеждна заложна къща?

- Не – отсякъл Милен.

Толкова проливен дъжд. Небето със сигурност мразело капките и копнеело да ги изхвърли незабавно от плещите си. Тя трепнала, като че костите й се разпаднали на пясък. Изправила се рязко, ако въобще такава мършава сврака като нея може да се изправя рязко. Китеникът, подгизнал в пороя, тежал с десет килограма повече от Гордана. Със сигурност.

- Чакай! Чакай! - креснал Милен – Искам да ми предложиш същото като на него.

Китеникът замрял на място.

По дяволите, екзистенциални дилеми и евтино кафе. Някой идиот ще заличи света, но защо дотогава не я гледа в оная синя рокля. Обувките с ток като скапел. Ще плати и ще ги вземат под наем.

- Ти луд ли си? – пресякло го момичето под китеника. – Ние с тебе не се понасяме. Аз нямам пари. Следвам педагогика. Ти си стиснат и злобен.

А дъждът биел барабаните си върху улицата. Горе, в хралупата, било тясно, не особено топло. Но тя можела да се изкъпе в тоалетната на психоложката – която, ако бъдем честни - а Милен не си го позволявал често - добре, де, Милен не можел да понася тази психоложка, макар че била заможна колкото петдесет жени. Това мършаво момиче ще настине под жълтия китеник. Хубаво, че е останал от дядо й заедно с името му. Такива мисли бягали в ума на Милен и се чудели къде да спрат.

- Ти си жълт есенен минзухар – изтърсил Милен. – Мама имаше такива в градината.

- Какво? – казало съвсем тихо, без пясък в гласа момичето.

Той си помислил, че може да й казва Дана, а после в ума му се върнала онази синя рокля.

Глупаво, нали.

Следете новините ни в GoogleNews