Гладиаторът

Риндо Байков се събуди призори. Взря се в тъмнината и се сети, че суперсекретната група „Делта”, която лично той оглавяваше в продължение на петнайсет дълги години, вече не съществува. Още не можеше да свикне с тази мисъл. За три месеца повечето от момчетата бяха успели да се пропият. Обаждаха се чат-пат един на друг, за да се съберат в един бар на „Патриарха”, но всеки път идваха все по-малко хора. И всеки път ветераните изглеждаха все по-зле.

Към обяд му звънна Ники Черния.

- Как си, полковник?

- Чувствам се като лайно.

- Недей така. Ти си нашият фар в мъглата. Хайде да пием по едно.

Риндо Байков погледна часовника си.

- Тръгвам – каза той.

Когато влезе в бара на „Патриарха”, Ники вече беше там. По възбудата в гласа му Риндо Байков веднага разбра, че срещата между Ники и „Джони Уокър” е започнала без встъпителни речи.

Байков също отпи голяма глътка от чашата си и се загледа във футуристичните рисунки по стените, изобразяващи огромна, тръгнала нанякъде тълпа.

- Истината е, че ни използваха, докато им трябвахме, а сетне ни заебаха. – Ники присви очи като едно време, когато се прицелваше със снайпера и потърка гъстатата си, небръсната от три дена брада. – Мамка им.

При всяка среща някай казваше тези думи, някой, който е подранил и води останалите с две обиколки. Сега беше редът на Ники.

- Кой отърва заложниците в отвлечения „Боинг” на летище „Варна” без да се пролее капка кръв. Кой сплеска главата на онова тъпо копеле, което се канеше да се взриви в ЦУМ посред най-голямата тарапана навръх Коледа. Кой спаси дъщерята на милионера Динко Мавродиев. Ние, мамка им, хората от „Делта”. Докато им трябвахме на политиците, бяхме номер едно, бяхме супер, бяхме върхът. А после ни биха дузпата и за броени месеци ни превърнаха в отрепки. В бандити.

Ники се напиваше по-бързо от друг път.

- Как е Люба? – попита Байков, за да смени плочата.

- Как е Люба? – повтори подигравателно Ники. – Люба е добре, предполагам, само че не съм я виждал от два месеца. Жените не обичат вкуса на неуспеха, нали знаеш. И ако ме питаш, тя постъпи много умно. За какво й е някакво мускулесто копеле, което може да запали огън насред океана, но не знае колко сонета е написал шибаният Шекспир. И което, ако се напие, може да върже две от интелектуалните й приятелчета-асистентчета на такъв възел, че после да трябва да ги развързват с булдозер.

- Ще намериш друга Люба – успокои го Риндо Байков.

- Да, ще намеря. Само че мечът ръждясва, бате, когато не се използва. И някоя хубава сутрин и другата Люба ще открие в леглото си само купчина ръжда. Примесена с малко живак от пломбите. А виж, Дебелия благополучно се приземи в цивилизацията. Защото е направен не от желязо, а от лайна.

- Какво прави Дебелия?

- Дебелее. Ударил го е на продуценство. Някакви шибани видеофилми. Колкото повече кръв, толкова по-добре. Кръвта в неговите филми се лее като Мисисипи. Труповете ги извозват с тирове. Между другото, той ми звъня напоследък. Имал някаква шибана оферта, точно за момчета като нас.

- За какво става дума?

- Не знам. Било нещо истинско, от което да ти натстръхнат косите. Така каза. Само че аз не му се обадих. Чакай, някъде имах визитната му картичка.

Ники дълго бърка по джобовете, залитайки леко на високия стол.

- Ето я – каза той. – Мистър Дебел. Продуцент. Големият праз. Обади му се, ако ти стиска.

Риндо Байков взе картичката и я разгледа. Името беше изписано със златни букви на вишнев фон.

- Ще му се обадиш ли? – попита напрегнато Ники Черния.

- Не знам. Ще видя. Ако много ме стегне шапката.

- Слушай, Байков, аз те излъгах. Той ми каза за какво става дума. Борба на човек с лъв. Истински гладиаторски бой. Оборудвал е някакъв склад на Сточна гара. Един бон в зелено. Ще му се обадиш ли, а?

- Не знам, Ники. Може.

- Слушай, копеле, я ми върни картичката.

- Ники, ти се напи. Хайде да си ходим.

- Да, напих се. Да, страх ме е да се бия с лъв. Да вляза в кър-р-рвава схватка с него. Затова пробутвам на лъва безстрашните си приятели. Героите, ако мога така да се изразя.

Риндо Байков успя да измъкне Ники навън и да го натовари в едно такси. После се прибра в къщи.

На другата сутрин той се събуди, както винаги, в пет. Слезе долу в кухнята и си направи кафе. Пиеше кафето на малки глътки и гледаше през прозореца. Видя как се съмва. Видя как мина пощальонът с велосипеда си и хвърли вестниците в двора. В десет се обади на Дебелия.

- Дебел, Байков е на телефона.

- О, шефе! Откога не сме се виждали. Страшно се радвам да те чуя.

- Вчера приказвах с Ники Черния, Дебел. За толкова мангизи съм навит и на бой с анаконда.

- Лъжеш, Байков. Просто те е стегнала шапката. Познато ми е това чувство.

- Казвай кога и къде?

- Утре в осем вечерта при старите складове на Сточна гара. Ще видиш един огромен тухлен склад. Снимките започват в девет. Слушай, Байков, да не си пиян?

- Добре, че не си наблизо, дебелако. Вече щеше да летиш през прозореца.

- Окей, утре до осем.

В седем вечерта на другия ден Риндо Байков взе рейса, слезе на последната спирка и продължи пеша. В дъното на улицата се виждаше плетеницата от железопътни линии на Сточна гара. Той зави вляво и се насочи към старите складове. Пътят му минаваше по някакъв мост, направен от дебели омаслени греди. Водата долу беше черна и лъскава. Риндо Байков се подпря на парапета. Болеше го глава. Опита се да мисли само за мангизите. Хиляда долара бяха добри пари. Веднага щеше да изплати последните вноски от издръжката на Деси и съдът пак щеше да му разреши да я вижда. Неговата дванайсетгодишна Деси, която обичаше да проверява с пръстче твърдостта на мускулите му. Първо щеше да я заведе на сладкарница, а после да се качат на Копитото с княжевския лифт. Деси беше одрала кожата на майка си Людмила. Искаше всичко да знае. „Наистина ли си обучен да оцелееш при всякакви ситуации?”, беше го попитала Людмила през онази първа нощ в „Свети Кирик” преди четиринайсет години. Огънят в камината, двете чаши „Джони Уокър” и голото тяло на жената до него вливаха такава сила в мускулите му, че Риндо Байков даже се засмя, докато кимаше с глава в отговор на въпроса й.

Беше точно осем без петнайсет. Риндо Байков се наведе, изплю се в черната вода, отблъсна се с ръце от парапета и продължи надолу по тясната уличка. Тухленият склад растеше пред очите му. От ръждивата му фасада се отлепи мъжка фигура. Мъжът отсреща вдигна дясната си ръка и нещо блесна в нея. Риндо Байков падна на пясъка.

Последното нещо, което усети, беше миризмата. Пясъкът миришеше на лъвски лайна.