Гергьовден: разказ от Здравка Евтимова

Момчето седеше в края на пътеката - толкова невзрачна, че приличаше повече на изоставено поле - и гледаше реката. В Струма живееха много риби, жаби и водорасли. Всъщност пътеката я бе отъпкало то, а копривата бе много упорита и не даваше да я превръщат в път.

- Какво правиш тука? – още преди думите да заглъхнат, една ръка, много яка и корава, стисна ухото на момчето. Скоро след яката ръка се появи и собственикът й. – Ей, хлапе, какво се тътриш тука? Ще се удавиш в Струма и после как да те съживя? Баща ни ще ми откъсне главата. И мама също.

- Няма ли да ти е тъжно?

- Защо да ми е тъжно, глупчо?

- Ако се удавя.

- Ако се удавиш, такъв бой ще изядеш, предупреждавам те - заяви голямото момче с толкова остър глас, като че бе изял камион строшени стъкла за вечеря. – Аз имам един брат и той няма да се удави в Струма. Ясно ли е? Магаре такова.

Дребният, с коса, черна като стъпките сред копривата, които още не бяха станали истинска пътека, с черни очи, потънали в калния бряг на Струма, с тъмен пуловер и дънки, изписка :

– Ох!

Едва тогава здравата ръка пусна ухото, разроши косата и каза:

- Я кажи защо се мъкнеш тука.

- Не се мъкна тука – каза тъмният глас. – Идвам тука.

- Вече пет дни, от понеделник до днеска. Даже си стъпкал копривата.

- Още не съм я стъпкал както трябва и той може да се загуби.

- Кой ще се загуби, бе човек? – големият, също с черна коса, с черни очи като бреговете, преди сушата да притисне Струма, отново посегна към ухото.

- Казвам му, че го искам това конче. Дървеното.

- На кого казваш – попита големият и забрави да опъне ухото, извито като кроасан, толкова се бе изчерпало търпението му.

- Говорих с тате – каза момчето - Той каза - не може сега. Нямаме пари за глупости.

- Ами нямаме. Не знаеше ли? При това кончето е нищо и половина – заяви големият. - Защо не се обади на мене, преди да тормозиш тате? Какво поръча мама – оставям брат ти Митко да се грижи за тебе. Ти къде бля по това време? – момчето не каза къде бе бляло по това време. Това очевидно ядоса брата, който сега му беше и майка. – Кончето не струва. Това е.

- Струва - настоя дребният. – Големите не разбират от дървени коне. Ти си голям. Затова идвам тука да му кажа на него. Утъпквам пътека да знае къде ще го чакам.

Здравата ръка плесна ситния като пакетче солети врат, дръпна дребосъка за рамото и каза много остро, като че в момента ядеше парчета стъкло от счупения прозорец на цветарския магазин: – Кого ще чакаш, бе глупчо?

- Ами аз съм Георги и той е Георги – избъбри детето. Брат му не помръдна, не го прекъсна дори, отпусна ръка върху пакетчето солети, което беше всъщност врат, но много чисто обран и светещ като рекламата на цветарския магазин.

Големият сам го бе подстригал с машинката. Той подстригваше и баща им, себе си дори подстригваше, преди това го правеше майка им, но тя беше в Мадрид до Димитровден. Тогава щеше да се прибере за рождения ден на големия си син и на мъжа си – и двамата родени навръх Димитровден.

- Кой е той, бе? – не изтрая накрая роденият на Димитровден Димитър. Баща му също беше Димитър. Дядо му и прадядо му бяха Димитровци, но никой не помнеше точно кога бяха родени тези мъже.

- Казвам на Свети Георги да ми даде кончето. Онова. От дърво. Той има имен ден също като мене.

- Откъде накъде се слагаш ти до Свети Георги? - попита голямото момче с такава усмивка, която можеше да убие змия, стига змията да забележеше как овързва лицето му с ръждива тел – Знаеш ли защо му казват Свети Георги?

- Защото свети и защото има кон – отвърна хлапето. - И аз искам кон. Не мога да си купя истински, затова искам кончето от дърво.

-Ха ха. И се мъкнеш тука? Не можеш ли да кажеш на Свети Георги за играчката у нас?

- Мога - призна хлапето. – Може даже и пред блока. Той е Георги и аз съм Георги. Нали ти един път ми каза, че Георгиевците се държат един за друг - като ръка и ръкавица? Но само като са близо до река.

Тогава големият плесна дребното по врата, но много леко, като че бутваше врабче с пръст. Големият обичаше врабците и не само тях, обичаше всичко с крила, най-вече самолетите, и искаше един ден да се научи да управлява самолет. Лошото беше, че майка му чу и замина за Мадрид до Димитровден – да печели пари, за да може хлапакът да учи. Радомир нямаше училище за летци. Под небето е широко, винаги щеше да се намери някое школо, стига човек да има глава за него.

- Летец е опасно – обади се баща му, който обикновено мълчеше. Работеше и като пазач, и като пекар на кифли, като мазач и специалист по плочки, когато го викнеха хората от квартала. – Аз навремето исках да стана летец. Дано ти станеш сега.

- Не искам да ставам летец – обади се от ъгъла дребният и оттогава баща му го кръсти Глупчо.

- Глупчо, защо утъпкваш тази пътека през дълбоката коприва? – попита братът.

- Той е с кон. Видях го с очите си, нарисуван на едно квадратно дърво.

- Това е икона, Глупчо.

- Добре. Видях го нарисуван на една квадратна икона. Беше на кон. Как да дойде при мене с коня по асфалта? – попита малкият. - Не може да се блъска между колите, ще го смачкат. Не може да язди по линията след влака. Ще го глобят. Затова му отъпквам пътека.

Братът, мощен и умен, разроши косата, черна като облак, върху главата на хлапето. После, без много приказки, го грабна под мишница и макар че дребният риташе – без да пищи, в тяхната къща никой не пищеше, не проявяваше капризи, не се глезеше, нито се лигавеше – та хлапето риташе с все сила, хвърляше ръце и лакти във всички посоки, въртеше глава, огъваше се като гущер, по-скоро като петел, преди баща им да му отреже главата със сатъра, но Димитър го отмъкна към тротоара под големите кестени, по-далече от Струма, по-далече от павилиона за вестници и сърдитата му продавачка, съвсем близо да магазина „Всичко за един лев“, в който продаваха дървения кон. Огромен, като Опел Зафира и самолет, но всъщност висок точно петнайсет сантиметра.

Дървеният кон струваше 10 лева, защото никак не беше дървен, а пластмасов. Но има ли значение от какво е направен, като копитата му бяха готови да отскочат до луната, да пресекат Струма, квартала, така щото момчето да се здрависа със Свети Георги. Георгиевците се държат един за друг, нали, като копитото държи подковата - това беше казал големият брат, а той, макар и висок като Черни връх, сега беше едновременно брат и майка на Гошо и никога не лъжеше. Поне Гошо не си спомняше едрият да го е лъгал някога. Човек, роден на Димитровден не мами. Той е голям мъж и прилича на баща им.

Димитър, роден преди тринайсет години, извлече дребния до магазина, който най-безочливо лъжеше, че всичко вътре струва един лев, а конят от пластмаса имаше етикет с цифрата 10, изписана на най-лично място.

Чак когато влязоха в магазина, едрият остави момчето на пода, дълго рови в джоба си, измъкна два лева, свити на четири, после още два лева и те огънати по същия начин, една шепа стотинки и след като ги брои около един век, остави парите на тезгяха пред продавачката и каза:

- Дайте ми онзи кон от десет лева. Кафявия.

Продавачката също брои стотинките един век, сложи коня в найлоново пликче, а през това време Гошо въобще не можеше да повярва какво се случва.

- Нямаме пари – прошепна той на брат си, но роденият на Димитровден въобще не му обърна внимание. Дребният се притисна до крака му, опита да погали яката ръка, която преди две минути бе опънала здраво ухото му.

- Не се лигави – сряза го грамадният хлапак. - Аз не съм мама. Всъщност мама съм, но само до Димитровден. Брат съм ти. Ясно ли е? Взимай.

- Защо ми го купи? – избърбори хлапето с глас превит от съмнение, тежък като плочките на тротоара.

- Млъквай, Глупчо – ръката отново плесна тесния колкото пакетче солети врат. Но леко го плесна, сякаш вратът беше направен от шоколад. – Заминавай – нареди братът и напъха пликчето с пластмасовия кон в ръцете на дребния. – Чао.

- Благодаря, бате.

- Друм! Изчезни като муха – отряза тежко големият. Той не беше никаква майка, а брат.

Момчето изведнъж си плю на петите, мина покрай ситната рекичка, която без друго се казваше Мъниш, изтича край магазина за железария – бягаше толкова бързо, сякаш бе пило самолетно гориво на закуска. Големият брат се озадачи и реши да го настигне. Обаче не го настигна.

Хлапето с коса с цвят на асфалт отиде до блок 36 на улица „Несебър“, позвъни на третия звънец - отгоре надолу - на единствения вход на стария блок. Оттам се подаде друго хлапе – тънко като бъркалка за кафе, в сини панталони, розова фланелка и розова панделка в косата.

Якият брат остана на мястото си в сянката на единствения кестен наблизо. Той освен че беше силен, беше любопитен и много пестелив.

- Ето, Деси – каза хлапето, неговият малък брат, Глупчо. – Вземи.

Деси с панделката в черната коса, взе пликчето и го отвори. Измъкна кон – грамаден, кафяв, великан, силен оттук до гарата с влаковете.

- Кончето! – прошепна розовата панделка.

- Ето – каза хлапето. – За тебе е – изведнъж малкият брат се обърна като пумпал, не изчака момичето от улица „Несебър“ да каже дума и хукна далече от Блок 36, към магазина за железария, или може би към моста на Струма, който беше най-сигурното място в квартала.

Брат му изхвърча от сянката на кестена. Ръката му, още по-бърза отпреди, стисна ухото на дребния.

- Какво правиш! Защо се излагаш така?

Малкият нищо не каза. Много неочаквано, като десет лева в джоб, за който от сто дена мислиш, че е празен, ядосаната ръка се отпусна надолу и спря върху дребното рамо.

- Защо? – попита големият.

Малкият, който точно преди Гергьовден вече нямаше нито найлоново пликче, нито пластмасов кон, се наведе към земята.

- Ами… - похвана той и гласът му се огъна като копривата, която се бе опитал да отъпка пет поредни дни.- Тя се казва Деси. Свети Георги, дето свети, няма да я чуе. Няма да разбере, че тя иска кончето.

И другата корава ръка на големия Димитър падна върху рамото на хлапето.

- Тя не е Георги като мене – повтори то. – Майка й е тука обаче. Не е в Мадрид - Струма сигурно бе чула и съвсем престана да тече. Всичко разбира, стига да поиска, хитра река е тя. – Нямаме пари - измънка виновно хлапето. – Ще ме накажеш ли сега?

Големият не помръдна от мястото си. Мълча един век, а може би два века и отсече:

- Имаме пари, Гоше. Не бой се. Имаме.