Дуел в писма III: Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Как да направим така, че някои хора да не решат, че са по-висши

Както всеки вторник, ви представяме дуелът в писма между либерала проф. Евгений Дайнов и консерватора Тончо Краевски.

Началото и развитието досега можете да проследите тук:

Дуел в писма I. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Правилата на мускетарите

Дуел в писма II. Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Либералният проект е Вавилонска кула

Драги Тончо,

Доста гняв усещам у теб. Аз обаче, бидейки следовник на учителя Йода („anger leads to hate, hate leads to the Dark Side”…), а и по природа доста по-лекомислен човек, се сетих за забавна история от началото на века.

Купувам си един светъл септемврийски следобед в. „Култура”. Вътре – материали от видни български интелектуалци. Така ме вбесиха, че още следващата седмица публикувах, пак там, бая чаршаф. В него им обяснявах, учтиво, че тъй като очевидно не стават за интелектуалци, е най-добре да се захванат с отглеждането на домати.

Във всеки от следващите тридесетина (!) броя на вестника имаше по един интелектуалец, гърмящ по мен. Учтиво (бяха учтиви времена) ми обясняваха, че съм изедник, фашист, болшевист, троцкист и анархист. Накрая се намеси професор Богданов, който ги посъветва да не гърмят по мен, защото съм „подвижна мишена” – никога не съм там, където си мислят, че съм.

Например, в писмото си ти ме опаковаш с „вас, либералите”, след което ни (ми) приписваш вярвания, които намирам за екзотични. Но аз, Тончо, за разлика от теб допреди две години бях член на Conservative and Unionist Party. Плащах членски внос, отговарях на писма, дарявах – макар да знаех, че Камерън няма начин да не оплеска нещата. Познавам го от средата на 90-те, когато беше асистент на Тим Ратбоун, мой близък приятел-депутат; не става момчето. Напуснах партията след идиотския му референдум, когато пое Тереза, която е по-зле и от него (нея познавам по-бегло, но не ми и трябва).

Не намирам смисъл да се самозатварям в идеологическа клетка, тъй като в една ситуация съм един, в друга – друг. Леко-мислието дава и лекота на придвижването – в пространството, живота, идеите, идентичностите.

Ето, ти си убеден, че няма да ми се „понрави” твоята история с Вавилонската кула. Обаче аз съм фен и на Библията, и на Корана, и на Кришна, и на Буда; с интерес чета онова, което камерунският философ Ахиле Мбембе ни съобщава за вярванията в Африка („това, че нещо не е налично не значи, че то отсъства“). Харесвам историята за Вавилонската кула, особено – илюстрирана от Брьогел.

Но докато ти я разбираш като присъда над либерализма, аз я разбирам като предупреждение срещу тоталитаризма.
Вавилонската кула е очевиден символ на възгордяването – на идеята, че можем, ако се напрегнем (и сме „единни“), да станем богове. Това, разбира се, е идеята и зад хитлеризма, и зад болшевизма. И тъй като хората не са, не могат и не бива (дори и да могат) да стават богове – са наказани.

Подкрепям това наказание. „Лез мажесте” на квадрат е положението. Не е учтиво някак хората да са богове. На този фон призивът на Бакунин (май беше в „Бог и държава”), че дори да има Бог, трябва да го свалим от власт – е по-зле даже от репченето на Д'Артанян пред Рошфор в оня хан...

Другото, за което строителите на Кулата са наказани е това, че са искали всички да са еднакви: да говорят един език, да вярват в едно нещо, да се съберат всички в един „град“. Още Аристотел обаче е отбелязал, че не е жизнеспособна онази държава, която е съставена от прекалено еднакви хора; и че в никакъв случай всички хора не бива да бъдат събирани в една държава (явно неговият ученик Александър е проспал тази лекция...).

Трябва да има разнообразие; за разлика от старшината на ротата ние не вярваме, че „красотата е в еднаквостта“.

Та строителите на Кулата са наказани и заради опита им да създадат тоталитарна система. Само време не им е стигнало, за да добутат нещата до „един език, една държава, един фюрер”. Господ ги е спасил от това, да е жив и здрав. Също така ги е дарил с различните езици. С което, разбира се, им е дал възможността да не живеят като термити в огромни „системи“, а да формират обозрими общности, базирани върху „приятелство“ (по Скрутън). Националните държави са ценни с това, че са продължение на тези общности в съвременните условия

Затова не виждам, как историята за Кулата може да разстрои някакъв мой „либерализъм“. Напротив.

Но да речем, че Владо ме е главил за „либерал“ и ще играя такъв. Тук веднага се натъквам на още едно различие с теб. Както разбирам притчата за Вавилонската кула по точно обратния на теб начин, така и – очевидно – разчитам различно философската основа на либерализма, т.е. Кант.

Предполагам, че в крайна сметка него визираш, когато описваш либерализма като: „Да премахнем националните различия, да премахнем половите различия, да премахнем социалните неравенства, за да станат хората “краен продукт” на историята“.

Това с крайния продукт не го разбрах, но наистина при има Кант някакво „премахване“. Но както стартовата позиция, така и крайната му спирка ми се виждат съвършено различни от описваното от теб.

Въпросът, накратко, е следният: Как да направим така, че сред крайно разнообразните хора, които налично съществуват (т.е. след наказанието за Вавилонската кула), да не се обособи някаква отделна група, която да обяви себе си за „по-висша“ (по-близка до богоподобието) и да започне да тормози всички останали? Отговорът на Кант: Като видим, дали зад всичките им различности (възраст, класа, пол, занятие...) няма нещо, което да прави човеците едни и същи – равнопоставени, без висши и нисши? Той прави това, като призовава да проверим, какво ще остане от хората, ако по мисловен път премахнем всичките различия между тях? Ще останат две неща, които са еднакви при всички: способността да оценяват света с помощта на разума; и същината им на морални създания.

В тези неща хората са равни; и затова никой няма правото да тормози никого, камо ли – да му бъде господар. Това е класически либерализъм, върху който е построено цялото право (т.е. правата и отговорностите принадлежат на индивиди, а не на колективи), в което имаме щастието да живеем в Европа.

Оттам нататък – бъди различен, колкото си искаш. Най-крайните либерали, хипитата, бяха и най-шарените хора, които съм виждал; и най-силно вярваха в онази степен на равенство, която е всъщност братство: “He ain’t heavy / He’s my brother”. Бяха леки хора; затова парчето продължава с: „No burden is he to bear”.

Съвсем логично, пишейки за либерализъм, ти самият стигаш до въпроса за „1968-ма“. Това е, както сме говорили, дълъг и сложен разговор; трета година готвя дебела книга по въпроса. Засега – краткия вариант: не 1968-ма, а нейният провал доведе до отвратителното консуматорство, целящо да изяде света, до превръщането на свободно споделения секс в турбо-порнография (и бих добавил – на „признанието” по Маслоу в „политика на идентичност“).

Тия неща ти заклеймяваш; аз ги преживявам, тъй като съм съ-участник в (надявам се, не виновник за) провала на „1968-ма“. Трябваше да водим умерен живот в природна среда, на малки общности, в които да се обичаме като братя и сестри. А какъв качамак стана...

Всичко дотук, разбира се, се върти покрай въпроса с равенството. Аз вярвам не само в egalite; като неразкаяло се хипи вярвам в нещо по-силно – във fraternite. Чувал съм те да казваш пред публика, че хората не са равни. Ще ми се да разбера, как точно се случва това на мисловно ниво; и как точно би изглеждало като приложена на практика (т.е. спрямо реални хора) политика?

Накрая, още малко забавление. Сред екзотичните вярвания, които май ми приписваш като на „либерал” е примитивното поверие, че „технологиите“ ще направят света щастлив. В края на 60-те години това беше доминиращ мотив. И ми беше смешен още тогава: Предназначението на човека е да фърка насам-натам из галактиката, докато си говори по видеофона (не се предполагаше, че ще има Фейсбук)? Айде, бе... То щяхме да колонизираме Марс, да се храним само с хапчета, да ходим облечени в еднакви сребристи комбинезони и да сме еднакво плешиви от много акъл; то не беше чудо.
Отказваш да строиш Вавилонска кула? Welcome to the club…

Евгений