Бонбонки - разказ от Здравка Евтимова

Сини за момченцата, розови за момиченцата, раздават ги. Човекът стои недалеч от входа. Това е старо училище, на три етажа, клекнало и няма сила да се изправи. Асфалтираният двор все още държи, сигурно защото тук отдавна престанаха да играят футбол, а кошовете на баскетболното игрище бяха паянтови. Скоро сложиха нови кошове, но ги изкъртиха и никой не се занимава с баскетбол.

Този път човекът виси по-близо до входа, глупав е, набива се на очи. Недалеч има ателие за поправки на телефони, още е затворено. Докато отворят, той се върти около децата – това са хлапета от четвърти до шести клас, хлебарки. Типът се приближава не към групичките, които се носят като скъсани парцали, подмятани от вятъра. Повече му харесват хлапета, които се приближават към училището самостоятелно - редки капки дъжд, който тъй и не завалява.

- Вземи, моето момче – казва човекът. Набутва в ръцете на дангалака синьо бонбонче. – За тебе е. Специално.
Този тип е много опърпан, добре го познавам. Аз му плащам. Наредих му да разкара сплъстената си брада. Два дни поред го виждах обръснат и с чиста фланелка. После отново е спукана гума, отпадък. Печели, парите си може да ги рине с лопата, но предпочита да консумира. Който консумира стоката, спи зле. Който я консумира, не се бръсне и ходи с мръсна фланелка. Негов бизнес. Аз имам полза от него.

Погледът му блуждае. По него ми е ясно – ще изкара най- много още две години. Докладваха ми пребил майка си за пари, пенсията и отмъкнал... Да си купи стока. Ако искаш да те зачитат, продавай стоката. Не консумирай. Имам две жилища в София, ще купя вила край Виена. Заклевам се. За дъщерята. Тя е принцеса. Трябва да види света. Аз не посягам на стоката. Или много рядко.

Дрипльото е един от моите идиоти. Подчинените ми. Небръснати, вмирисани. Но ми се получава.

- Вземи моето момиче – дрипльото подава на едно хлапе розово бонбонче. Дребното отказва да го вземе. Ако нещастникът не е така мизерен, сигурно телето ще вземе подаръчето и ще го изяде. Ще пратя на дрипльото двама. Няма да чупят кости, дори няма да има белези. Всеки белег е история, която крещи „Борко е милостив!“.

Аз съм Борко. Не съм милостив. След стоката ми никой не оцелява. Сини бонбонки на момченцата, розови на момиченцата.

Имам вила край Созопол. Имам вила в Банско. Искам вила на Женевското езеро, недалеч от Лозана. Хубаво място, ще го имам. Имането е всичко и ме прави щастлив. Много се кефя на дъщеря си. Човек дори да има вила на Женевското езеро, дори да не консумира стоката, пуква. Ако няма на кого да остави вилата на Женевското е пълен боклукчия...

Ето, виж колко тъп е този нещастник. Моят човек. Гони едно момче и му крещи:

- Вземи това бонбонче, изяж го.

Детето отказва.

Нещастникът няма грам мозък.

За да се завърти колелото, едно такова нагло теле трябва да е гълтало не две, а три пъти от моите бонбончета. Най-малко осем дни трябва да ги е папало. И не просто осем пъти, а осем поредни дни. Колкото и да е тъп моят отпадък, върши работа. Децата го познават, много вече сами го търсят. Плащат си. Нямат пари ли? Не на мене тия! Аз опичам стоката, наричат ме Сладкаря и правя бонбонки за душата. Да, бе! Хората нямат душа, на мястото й лъщи тиня. Тинята гълта. Розови и сини бонбончета. Чудя се на тъпите родители.

Човек трябва да умен и находчив. Да се измъква от полицията. Да дебне. Моите идиоти не дебнат. Двама вече изгоряха. Гният в килии. Да гният. Да пукнат.

Аз наблюдавам стриктно дъщеря си. Колко й се спи. Може ли да повтори правилно някое дълго изречение. Може ли да преброи до 25, без да пропусне някое число. След осем поредни дни от сините бонбонки за момченца и розовите за момиченца телетата броят до петнайсет и пропускат две-три числа. Ако добитъчето е злоядо и яде като червей, пропусна направо пет числа. Не забелязват ли тези малоумни родители, че детето или се хили, или циври като магаре за щяло и нещяло?

Родителите са изкукал народ. Глезят децата, никаква строгост, размазват ги. Виждал съм жалки отрепки на три, четири или пет години, лягат на земята и ритат. Бащата казва „Моля те, дете!“. Обръща се с дете към този парцал. Два шамара и няма дете, няма куче. Става и слуша. Децата са малки дебили. След осем дена бонбони, сами идват при моя нещастник. Служителя. Дават му парите за закуска, които мама и тате са набутали в джобовете им. Купуват си бонбончета.

Като наблюдавам малките червиви деца – как не могат да ходят по права линия, падат, разкървавяват си сополивите носове – веднага мога да кажа колко бонбончета са изпапали. Ще купя вила и в Париж. За дъщерята. Тя е малка богиня. Заслужава.

Оня боклук, който не се спретва. Изпратих му двама да го почистят. Да го обръснат. Гледам го - превит. Дали при бръсненето е спукал далак? Или ребро? Интересно ми е. Може да е комбинация от двете, но по-скоро не е. Не би могъл да си стои прав на въшливите си крака.

Купих на дъщерята маратонки за 3000 евро. В лявата маратонка е инкрустиран бисер, в дясната друг бисер, по-голям. Моята дъщеря е здраво дете. Най-добре гледано. Плащам куп евра учителка по ментална математика, какво е - туй не знам и не ме интересува.

Един професор учи принцесата на английски и съм наел отделна учителка по немски. Момичето има даскал по пиано. Има частна доцентка да й налива българска граматика в главата. Чудя се защо си троша парите. Като навърши дванайсет, ще я пратя в частен пансион в Женева, няма да се кърши тук с тия простаци.

Моята дъщеря е невероятна, вери спешъл. Грижа се перфектно за доброто й. Шофьор я кара до училище и я докарва у дома. Дребната си има педагог и логопед, два лични треньора по танци и по хоро, един личен фитнес инструктор. Доставих й ролери за 5 000 лева, не са с инкрустирани бисери този път, а със златен кант, отпред, отзад и отстрани.

Моята дъщеря е мега умна. Майка й е мега нагла. Мисли си, че не знам защо се увърта около мен. Парите могат всичко. Парите знаят всичко. Само щраквам и няколко самодиви знаят какво трябва да правят. По-млади са от дъртата с 15 години. Мъжът трябва да е мъж, не кифла. 

Например оня нещастник, дето раздава бонбончетата, няма деца. Това е добре. Ако има дете, то ще се роди без бял дроб и ще пукне. Бонбончетата бият първо в белия дроб, после в мозъка. Нещастникът може да дочака дъщеря с половин мозък. Толкоз. Пак не се е спретнал. Ще пратя два мускула да го облекат прилично. Нови белези ще крещят „Борко е милостив“.

Тия червеи, родителите, заслужават тъпи наследници аз им ги осигурявам. Давам им всичко, дето заслужават. След година бонбонки децата им забравят как се казват. Стават тъпи павета. Това иска простолюдието. Сложи му устата в калта да се напие с вода. После го остави да коментира. Такова паве има мнение за всичко. Пачките набъбват в моя джоб.

На света трябва да останат само умни и кадърни хора. Типове с пипе и интелект. Затова аз се огъвам в двайсет и две посоки от упорит труд. Дъщеря ми трябва да има всичко. Интелектът се прави с пари. С частни даскали. С частни шофьори. Утре ще й снабдя маратонки за 8000 лева – три бисери, инкрустирани над петата, но не изкуствени парчета, дето ги мътят в гьолове - фалшиви ферми за бисерни миди. Ще купя на моето дете перли от истински миди, извадени от дъното на морето. Нека тиквите гледат в краката й. Нека цъкат с езици.

Аз съм баща. Истински. Баща какъвто трябва.

Днеска се прибирам по-рано. Наредих на Младенчо, моят драйвър, да пие уиски за мое здраве. Хвърлих му стотачка. Аз ще се прибера пеш. Разходка - ще глътна малко въздух. Трима ме пазят. Ще ми се да ги разкарам, но не ги разкарвам. Сигурността е важна, приоритет, мой човек.

Прибирам се у нас. Чергата, която още ми е жена, се усмихва. Нейната козметичка също. Готвачката, дърта като асфалта в центъра на скапания ни глад , се усмихва до коленете, като зелен светофар. Това са парите – усмивки от мас по огънатите физиономии на жените.

Отивам в стаята на детето. Тука има и от пиле мляко и зъби на змия. Няма го детето. Сигурно е още на плуване. Дребната не знае, че днеска съм подранил у дома, затова частната й даскалица по плуване още не я освободила. В моята къща всичко върви по часовник. Ако не върви, часовникарят го намират някъде гипсиран. Просто защото аз съм състрадателен и милостив. Друг на мое място въобще няма да допусне такъв часовникар да още да диша - няма да го намерят дори удавен в реката. Но аз съм човек с главно Ч. След моите намеси след месец и костта е зараснала, конците от раните са извадени от хирурзите, стига да не е рязано на кофти място.

Някои продават куршуми, но какво са куршумите? Я уцелили някого, я го пропуснали. Аз се целя в друго и не пропускам. Заличавам клетки на сто процента– клетки в кожата, в дебелия далак, в ощавените мозъци. Моите бонбонки са перфектни. След бонбонките остават развалини като след бомбардировка. Но все пак има разлика. Къща може отново да се построи. Клетка не може да се закърпи, нито да се залепи.

Бях малък, в апартамента ни от 52 квадрата вреше от хлебарки. Страх ме тресеше от тях. Нощем падаха от тавана върху одеялото ми. Денем дебнех, стиснал чехъл в ръка и ги трепех една по една. Черните им крила пукаха като пуканки. Отмъщавах им. Сега клетките на охранените и разтекли се от глезотия лигльовци пукат като пуканки. Бонбонки. Сини за момченцата, розови за момиченцата. Оня нещастник, дето се шляе пред училището – дрипльо, посяга ми на стоката, консумира, но стоката е звяр. Изяжда всичко – и просяка, и едрата клечка.

Мечтая си как ще имам пет, не петдесет! Сто дрипльовци! Ще работят за мене. Това се казва вир и зарибяване. Не, двеста дрипльовци ще имам под ръка! Кой би си помислил, че върху главата ми – човек с вили в Созопол и Банско, и скоро в Женева - са падали хлебарки, сочни като круши. Ще ви дам да ядете дръвцето, глезльовци. Мамини момченца, таткови момиченца. Нули.

Моята щерка има интелект. Щерката ми има ум и пипе. Тя ще им стъпи на вратовете.

В стаята на детето всичко блести. Хубаво е в стаята. Момиче от злато е детето. То ме обича. То не хвърля намазана с мас усмивка. Като ме види, тича към мене и пита – „Тате, как си?“

На нейното бюро (купих тази луксозна мебел от Холандия) виждам чантата й за училище. Тая чанта струва 4000 евро. Правена е по поръчка. Художник е обработвал кожата. С три инкрустирани рубина в ципа. Три е любимото число на детето. Казва се Мърая. Моята разкошна принцеса Мърая. Красиво момиче, голям интелект.

Чантата е отворена, обаче не се виждат тетрадки нито учебници. Само един химикал е паднал на пода от абанос. Струва майка ти и баща ти. Гледам химикала. Обикновен боклук. Как така? Защо? Моето не докосва отпадъци. Моето дете пише с химикалки от Лондон и Париж. Къде са химикалките и от Лондон и Париж?

Бъркам в чантата. Разтърсвам я леко. Нищо не дрънчи вътре. Надвиквам. Не се виждат химикалки от Париж. Бъркам отново. Отварям ципа почти докрай.

На дъното нещо лъсна.

Отварям по-широко.

Зрънца.

Не са зрънца.

Бонбонки. Познавах ги. Моите.

Цяла шепа бонбонки на дъното на чанта от 4000 евро.

Розови бонбонки за момиченца.