Бизнесът на боклуците

Имаше ли зелена пропаганда по нашите земи през 80-те години на 20. век? Наскоро си спомних как в осми клас в час по изобразително си избрах да нарисувам купчина боклук, старо желязо, опаковки, захвърлени автомобили, огромна камара и край нея стърчащо последното дърво на планетата, изсъхнало. И се опитах да разбера откъде ще съм се впечатлил през онези години, че да нарисувам точно това. Не е от телевизията, със сигурност. Радио не слушахме. Събирахме се понякога да гледаме у някой приятел филм на касета, примерно „Лудия Макс“, трите епизода са от 79, 81 и 85 година. Този свят изглеждаше доста страшен, зверски. Чудех се дали някой ден наистина можем да го докараме дотам. Австралийците са майстори на постапокалиптичните картини, „На брега“ - оригиналът от 1959 и римейкът от 2000 са със заслужено висок рейтинг и звучат още по-отчайващо и от „Лудия Макс“, който също е дело на австралийски режисьор. След последните пожари, бури, градушки и при толкова отровни змии и акули в Австралия, това настроение едва ли е случайно. Те с него си живеят.

После се сетих откъде ми е хрумнала идеята за рисунката. Зелените терористи явно са били окупирали списание „Дъга“ и са промили мозъка ми с информация за изсичането на Амазония и замърсения въздух над мегаполисите. После изсичането започнах да го наблюдавам от личния си автомобил, докато си пътувам в различни части на България. Карам зад камиона, натоварен с вековни букове, и псувам. Какво друго да сторя? Когато подадеш сигнал до някоя институция, онези ти съобщават, че ще назначат проверка, затварят ти телефона и си го местят в другия крачол. От детските си години раста с тая апокалиптична тревога в сърцето, а гербаджиите ме убеждават, че съм жертва на зелената пропаганда, че всичко е наред, че няма драма, че дърветата са отрязани по план и на тяхно място са засадени двойно повече, че язовирите ще бъдат напълнени някой ден с някаква течност. Всъщност, който и да дойде на власт, ще говори по този начин. Те наистина са умствено ограничени създания, селектират ги с вътрешни конкурси и са лишени от всякаква апокалиптична тревога. Един ден ще наблюдават съвсем хладнокръвно края и на собствения си свят. Те или децата им или внуците им, няма значение. Сроковете не са известни.

На 5 януари тази година получих следния мейл от словака Петер Пурц: „По въпроса за пътуването ми до България – предполагам, че приключих вече. На 16 юни навърших 80, имам и някакви не много сериозни здравословни проблеми, във все по-лоша кондиция съм – телесно и душевно. Нямам желание за нищо. Все още съм физически и ментално активен, но нищо особено. С България ме свързват фантастични спомени. Изкарах там 31 прекрасни лета. Най-красивите бяха на Корал, гмуркането между скалите, харпуните, палатките, вечер край огъня, утринното тичане и плуване и т. н. И т. н. Но бяхме млади и май това е главното. Последните ми пътувания вече бяха само със самолет до разни шумни курорти с препълнени плажове, където музиката е оглушителна и спасителите не спират да свиркат. Изгубих мотивация.
Но както вече ти казах, имам великолепни спомени (и с твоя заслуга) и тях никой не може да ми вземе.“

Господин Пурц е бил корав мъж, няколко пъти шампион на триатлон. Аз лично открих Корал едва през 2012, когато вече бе известно, че някаква си имобилария (испанска агенция за недвижими имоти) е купила земята, въпреки че се състои от дюни и трябва да е защитена територия. Тогава още можеше да се мине оттам, хората си разпъваха палатките, беше преходен период. И закарах Петер Пурц и жена му с моята кола до Корал, за да си припомнят. Осем години по-късно тези заграбени места вече са непристъпни. Преходът свърши. Кака се омъжи.

Мутрите завземат. Окупират. Грабят. Дюни, планини, хълмове, много декари около Мальовица в това число. Всичко, което може да се застрои и изсече. Всичко, което може да се изцапа. Докато приключи първоначалното им натрупване на капитал, ще приключи и светът. Бизнесменът, който с благословията на властващите мутри е изкупил през последните десетилетия части от Рила, едно от най-чистите места на България, е щял да изгори в своята ТЕЦ боклуците, изпратени му от италианската мафия, ако не ги били заловили във Варна. А колко са минали незаловени? Централата се намира недалече от Рила. И аз не мога да го разбера тоя бизнесмен – той диша ли, не диша ли, рилски въздух ли диша или бобовдолски, ако изобщо диша, знам ли го, може и да е киборг. И друго не разбирам. Сега, след като са заловили боклуците, какво ще ги правят? Може би ще ги върнат на италианците? Или това няма значение и да не питаме?

А ние кога ще заловим боклуците? Никога.

Човекът обича да цапа по подразбиране. Господ му дал чист свят, но той, нали е със свободна воля, що пък да не го омаже. Смятам, че въпросът е морален. Че личната ни хигиена е признак за нещо душевно. Че хилядите пътни отбивки по българските шосета са отговор на всичките ми проклети въпроси относно Корал, Рила, Ковачки, мутрите и апокалипсиса.