Арсений, Собакевич и Ицо

Хайде, братя и сестри, още малко остана. Само някакви дни. Изпитанието продължава, но вие не унивайте. Посред Великия пост човека го нападат най-различни помисли. Ако мачка само зарзават, помислите са едни. Благочестиви, кротки, усмихнати най-вече. Не може да постиш и да се ядосваш. Един ми викаше, че ако не яде мръвки, става зъл. Това не е никакъв пост, да ви кажа. Ако човек изяда себеподобните си, ако канибалства, така да го кажем, помислите са отвратителни. Това е най-висшата степен на мърсуване. Щото не е важно какво влиза в устата ви, а какво излиза от нея. Ако излиза отрова, която убива другите, това е канибализъм.

В Бела Слатина как се радват чужди хора на някое бебе – викат му „да ти папам дробеца, сърчицето, бъбречето“ и други анатомични органи, всичко може да се изброи. Това обаче не е канибализъм, а експресивен израз на симпатия. Канибализъм е да се направиш на някого на приятел, да му стискаш ръка и да го тупаш по рамото, а после да се обадиш на висшестоящите и да го натропаш, че едикакво си бил направил, което не било съвсем правилно. Сещам се за един случай, но не е за разказване, че ще се познаят. А такива тропащи канибали постят много усърдно. Даже хляба си не нарязват с нож, който преди това е рязал масло.

По въпроса за телесната храна исках само да ви цитирам два непостижими примера от руската класическа литература. Евгений Водолазкин е класически писател, нищо, че е съвременен. Начинът му на изграждане на образи и фабула си е съвсем образцов и няма нищо модернистично и авангардно у него. И наскоро прочетох на един дъх неговия роман „Лавър“, рядко вече ми се случва да попадна на толкова добра книга. Главен герой е Арсений, който има и други имена и прозвища – Устин, Рукинец, а накрая преди смъртта си приема монашеското име Лавър. Животът му преминава през различните етапи, така е изграден романът - „Книга на Познанието“, „Книга на Отричането“, „Книга на Пътя“, „Книга на Покоя“. Изключителен човек. Но те светците затова са светци, защото са изключения, рядкост. Затова ги рисуваме на икони и ги молим да се помолят за нас.

Та Арсений напуска манастира и си взима само коричка хляб. Яде от нея седмици наред. Нищо друго. Моят съсед слънцеяд твърди, че е напълно възможно човек да не яде нищо. Сам той е издържал на абсолютен глад, без вода дори, цели 11 дни. Не му разказах за книгата и за монаха, защото няма да разбере другата концепция, че сам Бог крепи тялото и извършва чудо. Благодатта храни. Слънцеядите са слабовати хора и по-често се случва да нямат вяра в Твореца на всичко видимо и невидимо. А по време на пости е по-добре да не се спори по такива въпроси.

И после се сетих за Негово Височество Гогол и романа му „Мъртви души“, една от най-великите книги на всички времена. Ето ви малък цитат от нея: „- Хайде, душичке, да отидем да обядваме - каза на Собакевич съпругата му. - Моля!, рече Собакевич.“ Значи, първо пийват от крак и замезват съвсем леко и после се упътват към трапезарията. „- Супата от зеле, душо моя, днес е много хубава – забеляза Собакевич, като сръбна от супата и си извади от блюдото голямо парче няня, известно ястие, което се слага заедно с чорбата и се състои от овчи търбух, напълнен с елдена каша, мозък и крачка. - Такава няня – продължи той, като се обърна към Чичиков – не можете яде в града: там ще ви дадат дявол знае какво!“ Хей така започва лекото похапване у солидния помешчик. И малко по-надолу на същата страница домакинът добавя: „- Аз мръсотии няма да ям. Жабата, ако ще би и цялата да ми я посипеш със захар, пак няма да я турна в устата си, и мидата също: зер, знам аз на какво прилича мидата. Вземете си овнешко – продължаваше той, като канеше Чичиков, - това е овнешки бут с каша. Това не са ония фрикасета, дето ги готвят по аристократичните къщи от овче месо, което по четири дни се търкаля из пазара. Всичко това са го измислили докторите – немци и французи; бих ги обесил аз тях за това. Измислили ми диета – да лекуват с глад! Като имат немска мекокостна натура, те си въобразяват, че и руският стомах ще изтърпи! Не, това е съвсем друго, всичко това е измислица, това е...“ Прочетете тая книга, ако още не сте го направили. Независимо дали сте слънцеяд, веган, фен на Лидия Ковачева или постещ православен християнин.

А Ицо Хазарта се възмущава от такива като Собакевич. Лирическият герой в „Гладен“ не може да слезе от автомобила си, толкова е затлъстял: „Никви прасета, телета, филета, кюфтета, спираме тия питиета, мани ги тия мезета, караме само на 2% мляко, боб в гърнета, плод и зеленчук.“ Така е, братя и сестри, въздържанието е голямо предизвикателство. А разликата между сития и гладния човек е от небето до земята. Ситият е полуприспан, сънлив, отпуснат, празноглав. Гладният, напротив, е буден, жив, бодър, остроумен. Никога на никого не е навредил малко глад. Борбата е лична, аз, дето ви давам акъл, имам тук едни десетина килца в повече, обаче не съм спрял да се боря с тях. Всяка мазна клетчица се е вкопчила със зъби и нокти в животеца си, горката, не ще да се топи и да изчезва.

Пък и ние с вас, братя и сестри, не разчитаме само на себе си, нали така? Надяваме се и на оная неземна благодат да ни помогне поне малко, че без нея закъде сме? Риторични въпроси задавам, хей така, да мине още малко от това гладно време. Шегувам се. Не е гладно времето. Добро си е. Най-доброто, което можеше да ни се падне. Да ви папам дробеца!