Арогантни чудовища

Знаете ли кой е първородният грях? Въпросът е важен независимо дали вярвате, че има Господ, или не, а отговорът е сред най-фундаменталните за човечеството. Защото религията, културата и философията се преливат в сплавта, която оформя съзнанието и поведението на всеки от нас.

Ще сбъркате, ако речете неподчинението на Адам и Ева, макар и да сте близо. Първородният грях всъщност е гордостта. Тя е коренът на злото. Тя кара Луцифер, най-красивия, могъщия и доверения ангел на Бог, пръв да се разбунтува и бъде низвергнат. Тя, с всичките си производни - арогантност, високомерие, егоизъм, нарцисизъм, себелюбие, себичност, егоцентризъм, надменност, тщеславие, горделивост - е в основата на останалите 6 смъртни грехове: похот, чревоугодие, алчност, леност, гняв и завист.

Гордостта е облизващият се звяр, спотаен в сенките на Фройдовото То, на нашето безсъзнателно животинско, готово да скочи и прегризе гърлото на всеки, застанал на неговия път. Подивялото шимпанзе, което ще разкъса с голи ръце противника си, ще изяде децата му и насили жените. Просто защото.

Именно срещу този хриптящ звяр плитко вътре в нас хилядолетия наред всички големи религии, философии и култури по света се борят. За да можем да достигнем до днес, когато за повечето хора на Земята – християни, мюсюлмани, будисти, атеисти, индуисти и др. – подобни жестокости да са немислими.

Вместо това тя ни лъсти: Аз съм най-важен. Моите желания са на първо място. Защо аз да отстъпя? Кой си ти, че да ми говориш така? Под нивото ми е да се извинявам. Аз заслужавам по-добър любовен партньор. Тази работа не е достойна за мен. Чуждото страдание не ме засяга. Нима съм длъжен някому? Само моята истина е от значение. Откъде-накъде ще се съобразявам с теб?

Ние никога не сме спирали да чуваме тези думи в главата си. И никога няма да спрем. Защото хората сме съществата, където изправящият се примат среща падащия ангел, както казва сър Тери Пратчет.

Въпреки това днес човечеството се намира на върха на своето развитие в цялата си история. Никога досега не сме имали по-здравословен, качествен, дълголетен, задоволен и сигурен живот. И това е неоспорим факт. Не говоря за конкретни нации и личности, които може и да са видели по-добри времена, а за всички 7,5 милиарда души като цяло.

Това се случи, след като арогантността и алчността на старите империи достигна до безумието на Втората световна война и последвалите (и предхождащи) мракобесни комунистически и фашистки режими в Азия, Европа, Африка и Южна Америка, което доведе до смъртта на стотици милиони и страданието на неизброимо повече.

Повечето европейци видяха уродливото чудовище, в което са се превърнали, и се покаяха. Смириха се. Така се роди най-великият и чист (не без своите сериозни критики) политически проект в историята на човечеството – Европейският съюз. Съюз, основан не на идеята да граби, подчинява и унижава другите страни и народи, а да дава, развива и уважава. Едва ли има друга държава или политическа организация, която да е направила толкова много и толкова безкористно колкото ЕС.

Днес обаче повечето от нас или са забравили, или никога не са изпитвали ужаса и страданието на войните и немотията от преди 20, 30 или 75 години. Струва ни се, че най-лошото не може да се случи. А и да се, със сигурност няма да се случи на нас. Че сме по-силни, по-умни, по-можещи. Че скучните и сбръчкани бюрократи в Брюксел само спират потенциала ни за развитие.

Кои са те, че да казват на нас какво да правим? Защо да се съобразяваме с разни скапани държавици, които са под нивото ни? Ние заслужавам повече. Елате ни вижте.

^{Калоян Константинов. Снимка: Bloomberg TV.}

На 31 януари 2020 г., Великобритания напусна Европейския съюз, водена от чувство за гордост, величие и непреклонност. Преди два дни близо 700 депутати от 28 европейски страни със сълзи на очи и хванати за ръце я изпратиха с песен. Началото на края на Европейската цивилизация във вида, в който я познаваме. Край, който няма да настъпи днес, не и след 20 години, може би след 100, след 200. Точно както се случи с Персия, с Рим, с Византия, с Египет. Освен ако не се поучим от историята и същевременно не осъзнаем, че „в Европа има два вида държави: малки и такива, които все още не знаят, че са малки“.

Мнозина от англичаните са твърде високомерни, за да го признаят. Все още си мислят, че са империя. А повечето империи се развиват, като използват, ограбват и подчиняват други народи и държави. Докато бедните, гладните и гневните варвави не почукат на вратата ти в един хубав ден със сметката. Затова мотото на Европейска служба за външна дейност е: „Ако Европа не изнася стабилност, ще внася нестабилност“. Да, наистина е силно възможно Великобритания да се развива по-добре самостоятелно от ЕС. Поне за малко. Германия също, ако реши. Фрация, Испания, Италия, Швеция. Но нима си струва? Нима най-сигурният начин да осигуриш стабилно и безопасно бъдеще за държавата си не е като помогнеш на другите страни да имат такова?

ЕС, разбира се, има своите сериозни проблеми, които са тема на друг текст, но нещата, които ни обединяват, и ползите от тях – са в пъти повече от това, което ни разделя. Много по-добре би било да се борим заедно за разрешаването им, отколкото да си хванем бохчичката и да се ометем.

Ала гордостта ни отново надигна грозната си, но нагиздена глава.

И не само нашата. Много от държавите се оядоха и започна да им доскучава. Започнаха да забравят. Те не искат разни смотани, фъфлещи и предпазливи технократи и бюрократи. Искат дръзки, смели и кресливи лидери. Хляб си имат. Сега им трябват зрелища. И започнаха да изскачат клоуните на демокрацията, бабаитите на политиката – Борис Джонсън, Доналд Тръмп, Реджеп Тайип Ердоган, Бойко Борисов, Виктор Орбан, Бенямин Нетаняху, Мохамед бин Салман и много, много други. Всички те си приличат не по акъл и образование, о, не. Те са приличат по характер. По своя дързък, груб, циничен, смел... арогантен стил. Всички те казват едно и също: Америка/Великобритания/Турция/България/Унгария/Израел/Саудитска Арабия заслужават най-доброто и не дължат никому нищо.

И хората се увличат, вярват, омагьосват се, защото виждат първичните си отражения в тях. И това далеч не са само набедените за прости и глупави маси. Напротив. Заслепени от собствените си красота, могъщество и интелект мнозина от цвета на Европа, Америка и Азия се възгордяват и стават непреклонни. Безкромпромисни. Изкачили са стълбата на Смирненски и сега са принцове по рождение, а боговете им са братя. Но не виждат собственото си морално падение.

Именно те ръкопляскат ухилено на Джонсън и се радват в еуфория на Тръмп. Именно те знаят, че властта им принадлежи и ще направят всичко възможно, за да я заграбят и задържат. Защото го заслужават.

Старите елити на Запада си отиват. Политиците и интелигенцията, изковани в ужаса на Втората световна война и Желязната завеса, и водени от предпазливост, разбиране и компромиси малко по малко отстъпват. На тяхно място идва новата гвардия, закърмена в мир, просперитет и скука, която не знае металния вкус на кръвта и загубата и не вярва, че някога ще ги научи.

Доста е приятно да се смеем на шегичките на БоДжо и БоКо, докато се подиграваме на опита на Брюксел да регулира кривината на краставиците. Или пък да изживяваме собствените си комплекси чрез арогантността на Тръмп и страданието на „дивашки“ народи, за които нямаме капчица разбиране. В един момент обаче това трябва да спре и да осъзнаем зловещия цирк, в който превръщаме живота си.

Време е спешно да започнем да култивираме у себе си смирение, съчувствие и разсъдливост. И то не защото варварите вече са пред портите ни. А защото вътре в нас се надига нещо много по-старо и пагубно.

Калоян Константинов е бивш редактор в OFFNews. След като завършва бакалавърската си степен по Връзки с обществеността в СС, продължава да следва Близкоизточни науки и политика в Кралския лондонски колеж и Оксфорд. Работил е в Тунис, където е преподавал на деца и младежи. В момента е съветник по външна политика към Европейския парламент.