Иван Димов - учителят, който не спира да вярва в хората

Всеки от нас е имал своя любим учител и вероятно той е сложил най-силният отпечатък в живота му. Учителят, на когото се е възхищавал, на когото е искал да прилича, в когото е бил по детски влюбен, учителят, който е формирал представите му за добро и зло.

Искаме да разкажем за тези учители...

OFFNews благодари на Министерството на образованието, което подкрепя поредицата "Българският учител", в която ще се опитаме да разкажем, за истинските герои, за хората, към които изпитваме огромно уважение.

Влизам в двора на училището – Профилирана хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”. За гърлото ме стиска позабравеното чувство на страх и потисничество. Не бях от най-добрите ученички – вечно се бунтувах и намирах училището си за център на потисничеството. Докато един ден, в дванадесети клас, в час по география – по програма през последната година – учихме икономика в тези часове – влезе нов учител. Иван Димов, когото, убедена съм, всички ще запомним с вечната лъчезарна усмивка. И с неуморната му страст по пътешествията. С доброто и с неговата жажда за нови и нови знания – самият той беше един от най-информираните и четящи преподаватели в гимназията. За него системата също е затвор, но вместо да потъне в безкрайното недоволство на хората от малкия град, той внася светлина, подхранва амбициите на учениците, дава шанс на мечтите. А когато преживееш това катарзисно усещане, горните думи вече не са клишета.

Още тогава той ме запали по икономиката и именно това продължих да уча. Подготвяше ни за кандидатстудентските изпити и сякаш понятието „корумпиран учител” загуби остротата на звученето си. Днес, повече от десет години по-късно, аз се срещам с него, за да поговорим и откривам някои любопитни неща. Малкият град и всички прилежащи неуредици, интриги и проблеми не са го съсипали. Само че от оптимист е станал реалист – като се замислим, всичко, което се случва в света тези дни провокира леко приземяване, така че не го коря. Вече изучавала икономическите теории, които в училищната програма не са пространно изложени, днес аз не съм съгласна с убежденията на учителя, който някога ме караше да влизам в час и когото тогава слушах в захлас. Но съм благодарна и радостна, че младите след мен имат примера на господин Димов. Защото той е и прекрасен приятел, а не само забит в дневника преподавател.

Иван Димов е роден през 1975 г. в Стара Загора, но живее в Казанлък. Завършва същото училище, в което сега преподава, а после следва „География” в Югозападния университет в Благоевград. След това завършва и „Държавно управление” във Великотърновския университет – освен географията, той се увлича и от политологията, макар че до днес не му се отдава възможност да практикува в тази сфера. Като дете в дома си е бил заобиколен от карти и алманаси – баща му е бил капитан далечни плавания и още през времето на социализма е посетил над сто държави, между които и САЩ, Бразилия, Сингапур, Нова Зеландия. От тогава е и страстта му по географията, както и увереността във факта, че всеки човек трябва да види и друг свят, освен своя, за да може да съпоставя. Днес това е един от най-важните уроци, които изнася в класната стая – насърчава учениците да пътуват много, да откриват светове и да поглеждат извън собствената къща, нива и улица. Сякаш там има нещо друго, което трябва да бъде открито и преживяно. И си мисля, може би по този начин човек става истински космополитен – когато получи своите уроци от пътешествието – в човешки смисъл да бъде толерантен. И да надскочи провинциализма, от който си патим всички, но най-вече различните хора в малкия град.

Казанлък не е толкова малък град, казва с усмивка Иван Димов. „На двадесет и първо място е по големина. Но ако в София има само черни овце и там може да избираш хората, тук има само бели овце – ако един скочи от прозореца, ще скочат и всички останали”. Вече се досещам, че неговите днешни ученици са по-съзнателни млади хора, благодарение на духа на свобода, който той пренася в общуването си с децата.

Учителят е запомнил своите ученически години с приятелите и пътуванията. Още в осми клас е обиколил всички планини в България и е изкачил всички върхове с групата приятели-момчета. „А сега ми прави впечатление, че младите искат някой да ги води. Но не родител – те всячески искат да избягат от родителите”. Преживял е обаче и разочарованията на прехода – някои от часовете е карал заедно със съучениците си и учителките в заведението на съпрузите им, където стремежът е бил по-скоро да се направи оборот.

По-късно в университета Иван Димов е попадал на преподаватели, които са го вдъхновявали ежедневно – слушал е с огромен интерес лекциите за история на Възраждането, а се е случвало и да седнат с тях на по чаша бира в бара, където да продължат обсъждането на материята. Такова е общуването между него и учениците днес – децата търсят контакта с него и извън класната стая. За съжаление обаче това се случва все по-рядко и изразява съмнението, че причината е в задълбочаващата се разлика във възрастта между него и младите. 

На 24 години не си е представял, че ще бъде учител, а още по-малко класен ръководител. Мечтаел да води туристическо предаване и да пътува по света. Но когато завършва висшето си образование, започва работа като барман в София. Един ден стои на пейка пред Народния театър, а до него е обемният му мобифон, който звъни. Обажда се тогавашният директор на гимназията – с предложение за работа като учител по география. Трябва да реши в рамките на един предиобед. Много бързо отклонява ангажимента си в заведението, където в този момент го чакат за обслужването на банкет. И тръгва към Казанлък.

Вече четиринадесет години той е там за своите ученици. И споделя, че любимият му ученик е този, който знае. Може да е тройкаджия, но ако умее да върши нещо с ръцете си или с ума си, той ще бъде запомнен от него. Калпазаните не ги помня, споделя Иван Димов.

Когато аз стоях на чина и слушах уроците му, той често казваше, че география не се учи в кабинет. Нито по учебник. А с пътешествия. Затова и днес три пъти годишно той, заедно с още няколко свои колеги, води учениците на екскурзия. За една учебна година децата успяват да посетят места от четирите посоки на България, а понякога ходят и в чужбина. Гимназията е профилирана и географията е профилиращ предмет – има доста часове, в които учителите успяват в голяма степен да направят това, което искат. И въпреки че за тях отоворността при пътуване с децата е голяма, а и изискванията и ограниченията са много, редовно формират групи от ученици, които желаят да пътуват и го правят. Случвало се е да се съберат деца за четири автобуса. Веднъж направихме голямо задръстване във Велико Търново, дори дойде полиция, смее се учителят. През октомври ще посетят природните забележителности на Русе, на пролет – Гърция, а през лятото морето. Неговите ученици са имали и шанса да разгледат отвътре президентството и Народното събрание. 

Както казах, Иван Димов е станал реалист – отбелязва с тихо възмущение процесите при днешното поколение. Повечето деца страдат от затлъстяване, защото не се движат достатъчно и за тях хижа означава бутилки с водка в раницата, модерни дрехи и задължително трябва да има асфалтов път до нея. При една екскурзия в Шумен пък, учителят намерил учениците си в известен поп-фолк клуб. Но има и деца, които се разхождат с карти, питат – коя е тази река..., усмихва се накрая той.

Голям процент от децата обаче не са ходили в София и се страхуват от нея, разказва той, който винаги ги насърчава да учат в столицата или в чужбина. По познатата причина – за да видят, че има и друго. Аз го питам – кое е по-добре – да отидеш в чужбина, за да работиш като сервитьор или да останеш в България и да се пробваш да направиш кариера като финансист. А той казва, че е най-добре да получиш дипломата си от престижен чуждестранен университет, а после, ако искаш, да се върнеш и да работиш тук. Повечето му ученици са реализирани кадри, но - не е никаква случайност – в сферата на технологиите. Голяма част от младите, на които е преподавал, в момента са в чужбина или в столицата. С усмивка разказва как веднъж, при посещение на Прага, докато се разхождал, спрял случайно пред магазин за сувенири, за да си купи нещо за спомен. И някой го заговорил на български език – чул прекрасното „Здравейте, господине!”. Оказало се, че това е негов ученик, който живее и работи там.

Негова ученичка е и нашумялата пианистка Надежда Цанова, която пътува по целия свят, за да изнася концерти.

Но да се върнем в час. Там понякога има и агресивни деца. С тях Иван Димов успява да се справи лесно – най-често с разговор. Самият негов начин на преподаване е увлекателен – той постоянно прави връзки с други дисциплини, обръща внимание на злободневната реалност, както и на проблемите на децата. И се бори сред останалите учители – неговите колеги – за своите идеи. Например, той не е съгласен с това, че смартфоните трябва да бъдат събирани на определено място и да се връщат на учениците в края на деня. Според него мобилните телефони и таблетите са част от обучението по география. Също както и разходките в парка, в които той обяснява кое дърво е дъб или бук и се шегува свободно с младите сред природата. Но има моменти, в които някой наперен ученик казва: „Господине, гледам прогнозата за времето. Там едни стрелки се мърдат. Това компютърът го е направил”.

Една от основните идеи, които застъпва в часовете по икономика при дванадесетокласниците, е тази, че икономиката е много тясно свързана с психологията и с живота. Тя не е само математика, статистика, БВП, коефициент на безработица, сухи данни. Вярва в хората като причина за състоянието на икономиката и се интересува от народопсихология и как хората влияят на бъдещето си. Но не обича да обобщава и за него понятия като „корумпиран митничар” или „глупав полицай”, а също разделението между мъже и жени, които някои правят, са излишни. Почитател е на австрийската икономическа школа, определя себе си към либертарианец. Отстоява непоколебимия си принцип за ненамеса на държавата в икономиката.

В свободното си време се занимава с изучаване на история на изкуството. Иска да посети местата, къде изкуството и архитектурата са съхранени. Смята скоро да посети Белгия и затова усилено чете за фламанското изкуство.

Спомня си с вълнение един случай отпреди три години, когато завел група ученици през лятото в Шабла. Една от неговите ученички се разплакала на рамото му и казала: „Господине, ако не бяхте Вие, никога нямаше да видя морето!”.

Не всичко в училище е идеално и Иван Димов изглежда леко тъжен, когато разказва как колегите му не го разбират винаги. Или за бумащината, с която трябва да се бори ежедневно – голямото писане, попълване на дневници, документация и всички необходими разрешителни за пътуване, които отежняват работата на учителя по география. Неговата естетическа нагласа не се примирява и с кичозните постройки, които се правят с пари на данъкоплатците. Но в него бушуват както умората от всичко това, така и надеждата, че България ще стане хубаво място за живеене. А той ще остане на мястото си, докато ги има младите, които крепят.

_______________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес diana.markova@gmail.com.