Змей Горянин се завръща, 70 г. след като комунистите го забраниха

Издателство „Изток-Запад“ и Националният литературен музей започват нова поредица ‒ „Незабрава“. В нея ще бъдат включени текстове на знакови български писатели, които след 9 септември 1944 г. са забранени за публикуване.

Началото поставя „Завръщане“ включващо подбрани текстове от Змей Горянин.

„Завръщане“ включва автобиографични и биографични текстове на писателя Светозар Димитров, познат на българските читатели като Змей Горянин. Тук е „Червеният хотел“ ‒ история за рода на писателя и първите му години, мемоарните страници „Моят приятел Елин Пелин“, включени по нередактирания ръкопис на автора, „Скици и ескизи“– спомени от престоя на писателя в Софийския централен затвор, два пътеписа за Добруджа, „Афоризми, мъдрости и глупотевини“, личния му дневник, проследяващ последните дни преди смъртта му и част от неговата кореспонденция.

Съставители на книгата са Катя Зографова, директор на Националния литературен музей, Донка Билярска и Станислава Чешмеджиева. Корицата е дело на Десислава Игнатова.

Откъс от „Синият час“:

14 юли 1945 г.

Когато слънцето – уморено да пътува от край до край по небето през този дълъг ден – и се наведеше току над водите на Дунава, иззад Сръбчето крадешком надничаше Синият час. Стоеше зад рида и чакаше. Щом слънцето потънеше в зеленикавата вода, той се спускаше от височината и мигом обхващаше целия град.

А аз мислех, че идва само у нас. Толкова го обичах, та бих го ревнувал, ако знаех, че ходи и по другите къщи. Бих плакал от ревност! Защото беше най-хубавият ми час и вярвах, че е само мой.

Навярно съм бил болнаво дете – не като другите деца, които в синия час се прибираха по домовете си, капнали от умора и невечеряли, лягаха да спят. Тъй ще е било, защото аз тъкмо през Синия час се разбуждах и заживявах някак си по-бързо, по-цялостно.

Мама сядаше на софрата до прозореца. На прозореца имаше зелени саксии с бегонии, сакъзче и мушкато. Цветовете на мушкатото ставаха морави, а бялото мамино лице започваше да излъчва сияние. Големите й светли очи ставаха съвсем черни от разширените зеници; сред тази чернота бляскаха огънчета, като светулки.

Отвън, от градината влизаше дъха на шибой, босилек и мокра земя. Той упояваше и мама и мен и ни караше да бъдем много щастливи от това пиянство. Сигурно единственото хубаво пиянство е от аромата на градински цветя през Синия час. Изпитал съм всяко опиянение, но само това съм запомнил с чувството, че е неповторимо блаженство.

Говорехме тихо. Не със шепот, а с много тих глас, както се говори в черква, когато няма служба и искаш да споделиш радостта си от някоя хубава икона или резба. А понякога мама ми пееше.

За какво говорехме и какво ми пееше мама? Може би за най-прости неща и най-наивни песнички... Не помня. В Синия час самите слова бяха вълшебни и самите звуци другояче милваха сърцата. И всичко ставаше толкова необикновено, толкова недействително, като че ли живеех в страниците на книжка с приказки. И започвах да мисля, че мама е добрата фея, която има миризмата на цветя, крила на пеперудите и на пчелите дарбата да събират мед из цветните чашки. После идваше един зъл магьосник, преобразен като голям котарак със зелени очи и ласкав, подкупващ глас. Той влизаше през отворения прозорец и искаше да се хвърли над феята, за да й стори зло, но аз го грабвах и притисках до гърдите си. Тогава той се укротяваше, разкайваше се за лошото си поведение, започваше да мърка от удоволствие, което разкаянието дава и се превръщаше на добър домашен котарак.

Синият час леко милваше стрелките на големия стенен часовник – сякаш ги задържаше и караше да се движат по-бавно. Но времето не искаше да се спре, за да продължи повечко щастието ни. Времето и тогава беше най-неумолимо редовно, както и сега, както ще бъде винаги. То – студено и безсърдечно иззвъняваше в часовниковата камбанка:
– Хайде! Сега е ред на нощта!

Мама ставаше от софрата и запалваше лампата с розовия абажур.

* * *

Синият час, една година по-късно, намери момчето юноша.

Аз затворих книгата си и застанах прав до отворения прозорец. Градината пак ухаеше на босилек и шибой, но не усещах това, знаех, че мама е в другата стая на софрата, до зелените саксии с мушкато и бегонии; но сега вече не можех да се радвам на светулките в тъмните й очи. Защото мислех друго; други радости ми носеше вече синият час.
Виждах безкрайната шир на океана, окървавена от залеза. Бях на палубата на тримачтов фрегат, седнал върху куп въжа. До мен седеше юнгът Уилям и тихичко ми разказваше за кораба-призрак, който през Синия час внезапно се появявал пред корабите, за да предвещае гибелта им. След кораба-призрак винаги идвала бурята. Тя разтваряла водните бездни и поглъщала нещастните пътници. Тъй ми казваше Уилям, а аз го потупвах по рамото и му отвръщах усмихнат: „Това не толкова страшно, Бил! Стига само малко хладнокръвие! Ако имаме случай да се срещнем с кораба-призрак, аз – с божия помощ – ще се прехвърля на борда му и ще оставя кръстни знаци по мачтите му”. Бил ме погледна недоверчиво: „Ти ще се прехвърлиш на борда на кораба-призрак?” „Защо не, Бил? И по-опасни неща съм правил, затова не се плаша нито от Летящия холандец Йоханес, нито от Скитника евреин Ахасфер! Когато бях със старите трапери из Арканзаските прерии, аз в продължение на няколко месеца преследвах един конник без глава. Всички вярваха, че гоня призрак, а когато успях да хвана коня, оказа се, че на гърба му е превързана мумията на един обезглавен каубой... Затова не се плаша от призраци, Бил!”

Мислите ми летяха по страниците на юношеските романи, а заедно с тях летяха и минутите на Синия час.
Когато камбанката на стенния часовник го прогони, аз запалих лампата с белия абажур и грабнах недочетената книга.

* * *

Юношата стана младеж.

Един ден той срещна девойка с тяло на млада брезичка и с очи топли, като юнска нощ, като няма луна. Младежът не разбра защо задържа погледа си върху девойката. Беше пладне, слънцето грееше весело и белите къщи на града се топлеха с наслада; прозорците им бяха премрежени, като очи на дете, което се готви да кихне.

Младежът в един миг забеляза всичко това, но не можа да разбере защо се извръща да следи пъргавите стъпки на девойката.

Сетне дойде Синият час и му обясни.
Той каза:
– Колко е тъжно, нали?
– Да, – отговори младежът. – Много е тъжно, но не знам защо.
– За девойката – каза Синият час.
– Но нима тази девойка трябва да носи тъга? – запита младежът изтръпнал.
– Не, мое момче! – засмя се Синият час. – Тя ще ти донесе най-голямата радост, най-светлото щастие. Утре аз ще те събера с нея!
На другия ден Синият час намери младежа на брега на реката. Тежката вода беше станала синя и бавно отиваше към голямото море, за да се влее в него.
– Ела със мене! – каза Синият час. – Ето: сега ще дойде девойката. Вчера и на нея й беше тъжно... Аз й обясних защо.
Те се срещнаха под сянката на стара върба. Тя му подаде двете си ръце, когато видя, че той Ј протяга своите. Не се погледнаха в очите, защото и двамата предчувстваха, че тъкмо през очите им е преминала тревогата, която ги бе довела в сянката на върбата. Мислеха, че тревогата ще се повтори и се плашеха от нея. Те бяха още много млади и не знаеха, че тя само веднъж преминава през сърцето на човека.
Той каза:
– Да седнем под старата върба.
И не пусна ръцете й. Тя тръгна до него към простата пейка и не изтегли ръцете си.
– Нали е вълшебен Синият час? – запита той с тихия глас, с който се говори в черква, когато няма служба.
– Аз не познавам нещо по-вълшебно, – промълви девойката и по тялото й премина сладостна отмала.
Тогава се погледнаха в очите: синият час беше разтворил зениците им толкова широко, че през тях те можеха да видят душите си.
Той запита:
– Нали: да?
Тя полуотвори устните си и той изпи от тях техния отговор.
Синият час премина над тежката синя вода и леко я погали.

Светозар Иванов е роден през 1905 г. в град Русе. Автор е на повече от 50 романа, повести, разкази, стихове, драми, произведения за деца. Освен с писателска дарба, Змей Горянин е надарен и с талант в областта на изобразителното изкуство.

Негови приятели са значими личности от културния елит на България, като Фани Попова-Мутафова, Александър Балан, Елин Пелин и др. След смяната на властта му е наложена забрана да публикува произведенията си.

Ето какво пише Светозар Иванов по повод извършените срещу него репресии: „Туй не сме – онуй не сме: остана ни само една вина, че сме българин, обединист, идеалист, фантаст и мечтател с фалшиви схващания и въобще с национални идеали – вина значителна, за която ний не сме знаели, че ще плащаме разноските.“ Талантливият писател умира през 1958 г.