Уроците на Менцел как се прави добро кино

Вече ще бъда доктор, но моля Ви, не искайте от мен да Ви лекувам, помоли шеговито Иржи Менцел, след като получи титлата доктор хонорис кауза на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.

Известният чешки комедиен режисьор и актьор произнесе реч пред събралото се множество в Аулата на НАТФИЗ и отговори на въпросите, които студенти и преподаватели имаха към него.

"Най-напред искам да благодаря на Факултета за игрални изкуства за това, че ме направи доктор. Малко съм притеснен, никога не съм получавал почетен докторат, така че не знам какво да Ви кажа по този повод. За щастие ми зададоха редица въпроси, които ще ми помогнат да се ориентирам в това, което би Ви интересувало от моя страна. Извинявам се за това, че малко заеквам, защото не получавам всеки ден почетни докторати.

Аз по образование съм кинаджия, обичам киното и театъра, защото ми помагат да разширя знанията си за света и главно за човешката душа. Когато по стечение на обстоятелствата станах кинаджия, взех решение по възможност само да връщам онова, което съм получил от културата. Това е едно добро решение, по-трудното е неговото осъществяване. Господин професорът по нова време ме научи да правя пълнометражни филми, той искаше те да са хубави, и аз веднага разбрах какво представлява хубавият филм. Баща ми беше интелектуалец и много образован човек, майка ми беше шивачка и така да се каже жена от народа. А аз знаех, че моите филми трябва да са такива, че да ги разбира майка ми, но да не се срамувам от тях пред баща си. Това не е проста работа. Придържам се към този принцип през целия си живот. Исках да правя такива филми, които да отклоняват хората от слабоумните сериали и да ги водят в кината, но тези филми също не трябва да са слабоумни. Има една много тънка пътечка между кича и онова, което се нарича „несъвсем излишен филм“.

Учил съм се от добрите кинотворци, от филмите на Чаплин, на творците на италианските кинокомедии, на Били Уайлдър, Мартин Фридж и много други. Филми, които с усмивка показват нашия живот и показват своите герои като същества, достойни за любов и за снизхождение. С усмивка хората могат да бъдат опознати по-лесно, филмите, издържани в менторски тон и които плашат, водят до депресия, не са по моя вкус. Върху мен повече въздействаше мамината усмивка, отколкото строгият тон на татко. Затова реших да правя комедии, комедии, комедии и нищо друго, защото хубавите комедии са малко, а хората имат нужда от тях. Така е в традицията на чешката литература и чешкото кино. И аз се радвам, че съвременното младо кинопоколение в моята страна по свой начин отразяват тази тенденция. Когато на разни фестивали гледам съвременни филми -  за съжаление на млади творци - натъжава ме това, че всъщност почти всички филми са депресивни, издигат злото и представят един свят, в който аз нямам желание да живея. Не мога да разбера защо съвременното световно кино е заслепено от грозотата и злото. Миналата година на фестивали съм изгледал 50 филма – нито един от тях не събуди желанието у мен да се смея или поне да се усмихна. Това е тъжно и опасно. Още от първия си филм зная, че киното трябва да насърчава, а не да отблъсква. На депресивните филми им липсва катарзис и те вгорчават живота на хората.

Аз имах късмета в първия си филм да се срещна с Бохумил Храбал. Той е изключително явление не само в чешката, но и в световната литература. В неговите произведения има свидетелства за трагизма и същевременно за смешното в човешкия живот. Това необичайно свързване на тъгата с утехата и усмивката е уникално не само в Чехия, но и в световната литература. Бохумил Храбал е автор, който израства в традицията на чешката литература точно заради това, че съумява да обедини усмивката със сериозната поука. Не мога да направя за него нищо по-добро от това да Ви помоля, ако Ви е възможно, да отворите някоя от неговите книги и да я прочетете.

Накрая ще кажа, че сега вече ще бъда доктор, но моля Ви, не искайте от мен да Ви лекувам".

След края на словото на Менцел публиката зададе своите въпроси:

Кога един мъж се чувства горд и щастлив – на 16 г., когато открива любовта на малка ЖП гара или на 76, когато става доктор хонорис кауза?

Иржи Менцел: Бих предпочел 16-те години, но на 16 години имах и желание да бъда гинеколог.

Вие сте хирург във филма "Зад вратата" на Ищван Сабо, а той в „Обслужвах английския крал“ също се явява като актьор. Как двама велики режисьори се режисират взаимно като актьори?

Ние просто се уважаваме един друг. Ние сме близнаци. Той се е родил около 3 дена преди мен, така че от време на време празнуваме заедно рождените си дни. В неговия филм аз играх хирург, но предпочетоха да не ми дават скалпел в ръката.

Какво бихте казали на Рангел Вълчанов, ако можехте да му се обадите на Онзи свят?

Бих му казал, че си спомням за него с малко тъга, защото ми е малко мъчно, че в края на живота си той не можеше да прави онези филми, които би искал. А това е, разбира се, много жалко и за България. Рангеле, очаквам с нетърпение да се срещнем пак.

Къде държите многото си награди, доктор Менцел?

Аз имам един голям сандък, но в него има още доста място. Когато обаче човек мисли за наградите, винаги успява да развали филма.

Плакали ли сте някога, когато сте правили своите комедии?

Аз не, но сценаристите плачеха. А с продуцентите винаги съм успявал да се договоря. Винаги сме имали обща цел с тях, съумявахме да се разберем помежду си. Имах един номер – в сценария винаги пишех „масова сцена“, „хеликоптер“, а после ги драсках. И продуцентът винаги беше доволен, че пести.

Да се правят смешни неща е упражнение за мозъка. Истинският смях е този, който минава през мозъка. А добрият филм трябва да е човешки, защото човекът е единственото живо същество, което е смешно. Чрез смеха хората едновременно се влюбват в другия и го съжаляват, човешкото същество е достойно за любов и за жалене. Това важи за всички герои във филмите. Ако не чувствате, че жалите или че обичате някой герой, той не е герой, а е просто една фигура. Затова не обичам повечето от американските филми.

Актьорството не се научава, не е важно къде си учил, това, което е важно в актьора, е неговата личност. Ние ги гледаме, защото си казваме „това е интересен човек“. Има артисти, които могат да Ви изиграят всичко възможно, но са скучни. Докато истинските актьори са хора, у които има нещо, което привлича Вашето внимание. Не е случайно, че ходим на кино заради тях, защото най-интересното нещо на филмовото платно е човешкото лице.

Истината е такава, че това, което ни се вижда много сериозно, след няколко дена ни се струва много смешно. Спомнете си за филми, които преди години са Ви заслепили със своята дълбочина, а днес вече знаете, че това са прочути прожекции, но предпочитате да не ги гледате, защото са скучни и защото когато ги гледате, са смешни в своята сериозност.

В сряда от 10 ч. , в Дома на киното, в рамките на София филм фест ще бъде прожектиран най-новия му филм - "Донжуановците", който беше изборът на Чехия за кандидатура за номинация за "Оскар" в категорията за чуждестранен филм.

А в 12 ч. той ще разговаря със зрителите и почитателите си.

Иржи Менцел е роден на 28 февруари 1938 г. в Прага, тогавашна Чехословакия.

През 1962-а завършва пражката Академия за филмово и театрално изкуство в класа на патриарха на чешкото кино Отакар Вавра

Менцел е един от най-значимите световни режисьори,  принадлежащи към поколeнието на "чешката нова вълна" и е един от най-големите майстори на комедийното изкуство на двайсети век.

Големият успех за Менцел идва през 1967 г. с наградата „Оскар” за култовия филм “Строго охранявани влакове” (създаден по книга на Бохумил Храбал). Тогавашното комунистическо правителство настоява Менцел да се откаже от капиталистическата статуетка, но режисьорът не се подчинява.

Веднага след това талантливият режисьор снима “Капризно лято”, носител на Голямата награда на фестивала „Карлови Вари `68”.

През 1969 г. Иржи Менцел създава “Чучулиги на конец” (отново в основата на сценария е Бохумил Храбал), който филм му носи „Златна мечка” от 1990 г.