Украйна в сърцето на Кан

Тазгодишният Кан ще се запомни по много причини, но най-вече със своята жива ангажираност – във фокуса са световните хуманитарни кризи и най-вече войната в сърцето на Европа. Организаторите показват ясно, че фестивалът не е просто световна витрина на киното, но и етична и гражданска платформа за отпор на насилието и злото. И същевременно, киното като средство за общуване, се разгръща през всичките си жанрове и дори има сили да се самоиронизира.

Церемонията по откриването зададе особения, тревожен и строг тон на Кан 2022. След традиционното бляскаво изкачване по червения килим и стандартните слова на водещата Виржини Ефира неочаквано на екрана се появи Володимир Зеленски. Президент на чужда държава в директно обръщение към гостите (и света)– това се случва за първи път в Кан. За секунди строгото му присъствие и вдъхновената реч в защита на Украйна постави гала вечерта в друг контекст. И елегантният киноелит брутално се върна в реалността. Всички си дадоха сметка, че бомбите и разрушенията не са никак далеч, че се случват сега, в този момент. Но все пак, Кан не е фронтова линия или поне не буквално. Състезават се режисьори, сценаристи, продуценти, актьори, филмови студия, стилове и жанрове, но не с танкове и ракети, а с идеи, истории и професионализъм.

Накратко - беше

СМАЙВАЩО И НЕОБИЧАЙНО ОТКРИВАНЕ

– след Зеленски на екрана се разгърна зомби-комедията „Край на снимките!“ на Мишел Азанависиус – шеметен „филм във филма“, абсурдна история за снимките на зомби филм, който по задание трябва да бъде „бързо заснет, евтин и среден“. Азанависиус е носител на „Оскар“ за „Артистът“, уважаван от Кан и заради „Изключителният (Моят Годар)“, синефил от класа.

Тук прави римейк на японския хорър хит от 2017 на режисьора Шинигиро Уеда (непознат за нас, но не и за киноманиаците по света). След преднамерено несвързана история, заснета в 30-минутен непрекъснат план-епизод с камера от ръка, във втората половина на филма сатирично е разкрита кухнята“ на правенето на тези филми: щедро плискане на кофи червена боя, слагане и махане на изкуствени зъби, хвърчащи глави и ръце на пластмасови манекени и т.н. Френските актьори си говорят на японски имена, намесва се смахната японска продуцентка, Пърл Харбър и куп неразбории, но действието се поддържа най-вече от шеметно преследване от ненаситни зомбита, едно от които се оказва обикновен алкохолик в криза... Филмът по откриването беше своеобразно намигане към нелеката професията на редовите кинаджии, закачка без претенции. Но тя прозвуча малко нелепо на фона на голямата картина.

И още – на церемонията феноменалният американски актьор Форест Уитакър получи „Почетна Златна палма“ за своя принос към киното и хуманитарните каузи. Неговата особена аура впечатлява Кан през 1988, когато още на 27 години за ролята на гениалния саксофонист Чарли Паркър в „Птицата“ получава Наградата най-добра мъжка роля. После се снима при Скорсезе, Оливър Стоун и много други, но най-запомнящата се негова роля, поне за мен, е меланхоличният наемен убиец от „Дух куче: Пътят на самурая“ на Джармуш, живеещ според кода на честта на самураите от Средновековна Япония. Там се разкрива целият диапазон на този огромен талант, способен да предава дълбочините, мистерията и крехкостта на човешката природа. За „Последният крал на Шотландия“ има „Оскар“ и „Златен глобус“. Има още и 4 филма като режисьор и продуцент. Славата и светският шум обаче ни най-малко не го променят и на сцената в Кан той изглеждаше притеснен и сякаш забързан към хуманитарните си задачи.

През 2012 основава неправителствена организация „Whitaker Peace and Development Iniciative”, която работи в Централна и Южна Африка, Мексико и Лос Анджелис за установяване на мир и икономическа устойчивост. И не е шега - помогнала е на милион и половина души с мрежа от 14 центъра за обучение! Уитакър е специален пратеник на ЮНЕСКО за мир и помирение. Той е и един от продуцентите на документалния „В името на мира“ (реж. Кристоф Кастань и Тома Самтен), представен на Специална прожекция. Това е остро наблюдение върху бедственото положение в Южен Судан, най-младата държава в света, където след основаването й през 2011 в гражданска война са загинали 350 000 души. Филмът е сниман с риск на живота и авторите показват решимостта на младото поколение да прекрати жестокостите и потресаващата мизерия в лагерите за цивилни. Проследяваме как една храбра млада жена и един млад мъж действат като медиатори за да помирят две воюващи племена, които взаимно си крадат добитъка и се избиват.

След такъв филм си казваш, че войнствените импулси на човечеството се различават само в нивото на технологията... И си даваш сметка колко привилегировани сме ние в нашата уж бедна, но зелена и спокойна Източна Европа. А през примера на Уитакър разбираш, че за да си истинска световна „звезда“, се иска освен можене, още и алтруизъм и емпатия към страданията на другите.

Тъмнокожият Форест Уитакър показа как киното и славата работят не само за личния престиж, но и за благото на много други. Видяхме може би най-симпатичното лице на американското кино – благо, смислено, озарено от вътрешна красота и чувствителност.

Въобще американското кино и по-точно Холивуд тази година се завръща в Кан с гръм и трясък. Почти буквално. Може да добавим още е с вертикално излитане. Буквално. Присъствието на още една митична фигура -

ТОМ КРУЗ ПРЕДИЗВИКА НЕЩО НЕВИЖДАНО.

„Върайъти“ писаха закачливо, че „Кан е под Круз контрол“ и това не беше далеч от истината. За да го поздравят, бяха мобилизирани пет бойни самолета от френския въздушен патрул, които прелетяха над Двореца, оставяйки синьо-бяло-червени следи – цветовете от знамето на Франция. 59-годишният актьор пристигна на Кроазет с хеликоптер, за да представи блокбастъра „Top Gun: Maverick” (реж. Джозеф Козински), а предишният ден се е срещнал с френски бойни пилоти, които някога са гледали първия „Топ гън“ (1986) и са били вдъхновени да станат летци. Били са изумени, че Маверик им идва на крака... През деня соченият за „най-голямата сетовна звезда“, „звезда сред звездите“ имаше мастърклас, а вечерта получи „Почетна Златна палма“, която не беше обявена в предварителните анонси. Това позитивно неостаряващо момче, винаги с добра усмивка и кипящо от енергия, успя за пореден път да очарова зрители и критици не само с професионализма си, който нарича просто „занаят“, но и с неизменната си любов към киното в класическия му формат.

С над 40 години в професията и 40 филма, снимал под режисурата на Скорсезе, Кубрик, Бари Левинсън, Оливър Стоун и много други майстори той заяви: „Правя филми за големия екран. Обичам моята публика. Правя филми за публиката.“ Разказва, че е имал невероятни моменти в живота си и може да каже, че разбира бизнеса. „Учил съм се и съм се обучавал през целия път“ – това е неговата печеливша стратегия, която направи мисията му на супер киночовек възможна.

Но Кан е огледало на цялото световно кино. След Том Круз, „самата дефиниция за холивудска легенда“, екраните на фестивала отприщиха кино във всички посоки. Включен в последния момент в програмата като „Специална прожекция“ документалният „Мариупол 2“ на трагично загиналия в Украйна литовски режисьор Мантас Кведаравичус покърти публиката със сурови картини на отчаяние и разруха, коренно различни от репортажното телевизионно снимане. Всъщност материалът е монтиран посмъртно от неговия екип.

Моментът на представянето беше наистина вълнуващ, със сълзи на съпричастие. В такива моменти усещаш сянката на смъртта като нещо реално. Знаем, че киното е свидетелско показание, не само развлечение, но много рядко разбираме, че понякога то се прави с цената на живота. Получил се е силен съзерцателен филм - с дълги статични кадри, в дъното на които от време на време се виждат да проблясват изстреляни снаряди или се издигат зловещи пушеци. През цялото време чуваме адския тътен на далечни бомби, от които кадърът се разтриса. Няма сюжет – просто възрастни хора и деца оцеляват в подземието на една баптистка църква с помощта на пастора. Молят се, погребват своите мъртви, хранят се и се надяват всичко да свърши. Заснети са от дистанция, за да не се притесняват и да не утежняват болката им. Няма визуални ефекти, няма особени ракурси и красоти. Всичко е автентично и затова още по-страшно.

КИНО НА РЪБА, КИНО, КОЕТО РАЗТЪРСВА.

Ето какво пише в работните си бележки убитият режисьор: „Никой от жителите на Мариупол не се боеше от смъртта, макар че беше вездесъща. Нямаше нито минало, нито бъдеще, нито осъждане... Беше рай в ада, деликатни пеперудени криле, които се докосват, миризмата на смърт в чистия й вид. Беше живот, който пулсира.“

Само може да гадаем как тази най-пареща тема – болката на Украйна - ще бъде показана във филма на Сергей Лозница „Естествена история на разрушението“. Лозница е безкомпромисен в творчеството и поведението си. Беше казал пред „Фигаро“ че „Владимир Путин е Макбет“ и напусна Европейската филмова академия поради твърде слабата й, според него, реакция на събитията в Украйна.

Програмата „Особен поглед“ пък ще покаже дебютния филм на украинския режисьор Мартин Наконечни „Погледът на пеперудата“ – за млада жена, която отказва да се възприема като жертва на трагични събития, сполетели я в затвор в Донбас. Дълбоко травмирана, тя има визиони и се бори с кошмарите от миналото.

Като заговорихме за крила на пеперуда и ефектът от трепването им, мисля, че сега сме по-скоро в ефекта на бомбите. Минахме деликатната фаза и Кан драматично отразява не пеперудените криле, а крилете на изтребителите.

С темата за противопоставяне на руската агресията се свързва и друго събитие от фестивала – присъствието на Кирил Серебренников, прочутият руски дисидент, който след началото на войната се изнася в Берлин. Той представи трети свой филм в Кан (след непостижимия „Лято“ и впечатляващия визуално „Грипът на Петрови“) и е поканен като независим творец – да напомним за отказа на Кан да приема руски официални делегации. „Жената на Чайковски“ е привидно исторически филм, но говори подмолно и по много линии за нашето време - репресивните традиции на патриархалното, неравенството на жените, хомосексуалността. Това е изначално мрачна история за фанатична любов и може да се определи като

ПЕРФЕКТНИЯ АНТИ-ЛЮБОВЕН ФИЛМ.

Той е и безкрайно далеч от схемите на биографичното кино за онези, които биха потърсили факти от професионалния живот на великия руски композитор. Няма я и музиката му. Присъстват откровено провокативни сцени, които вероятно ще шокират по-деликатните очи. Но трябва да се гледа заради безспорното визуално майсторство. На феновете на Серебренников бих препоръчала все пак вдъхновяващия „Лято“ – рок-откровение, озарено от музика, бунтарство, анимация и преливаща творческа енергия.

Снимки: Cannes 2022