Там, в малкия град, където рокът се случи - pt.II (след още 5 или 30 години)

Има един град, недалеч от София, където продължават да репетират и се мъчат по своя си път към публика и слава, не една, а няколко рокгрупи. Градът е Ихтиман. А най-старата им и прочута банда се нарича „Айсберг” и рождената и́ година е 1987-ма. В Ихтиман те са повече от рокикони, те са видни съграждани, те са радостта от миналото и трудната популярност на един състав извън сцените на столицата и няколкото областни града. Като важна и престижна част от майската Седмица на културата и изкуствата там, над 500 души в залата на читалище „Слънце (основано през 1879 г.) празнуваха 25-годишнината на своя любим „Айсберг”. /Не е лесно да се съберат дузина рокбандити, живеещи сега къде ли не.../ И не им е за пръв път, преди 5 години за 20-я юбилеен рожден ден, групарите пак се бяха събрали – кой от чужбина, кой от където го е пратил живота към момента.

Това написах тук през май 2013-а, след като тогава гостувах на празника в града им, слушах, куфях, пих и се веселих със старите (ама не в смисъл на остарели) приятели. И не съм си представял, че след още 5 години следващия юбилей на „айсбергите” отново ще ни събере с носталгия, сантимент и с някои задължителни реминисценции (лазерите и „Кармина Бурана” в интрото на вечерта, емблематичните им парчета, любими на публиката, срещата на спомените след концерта). Ами, случи се! Отново инициирано от Читалището и неуморимия Ники Балабанов, заедно с Владо Вандов и останалите членове на рокобщността в Ихтиман. Например, в съучастие с приятели от другата иконична за роконаселението там група – „Лавина”. 

Градът ме посрещна с обновено и разкрасено стъргало, с водни площи (разправят, че деца от една част от ихтиманчани ги използват съвсем по „предназначение” в горещините) и уютни кътчета с масички навън. Осветлението по площада вече е соларно и спестяващо, самото читалище също е ремонтирано. Привечер една стабилна фенска маса от всякакви възрасти, пременена в черни тениски с паметна щампа за 30-годишнината от раждането на „Айсберг”-а, опразни чаршията и напълни салона. Точно в 19 ч. лазерите избухнаха, изтътна „Кармина Бурана” и празникът на рока се затъркаля с хрониката на парчетата. Този път изненадите бяха поне три. Акустичен сет, който накара залата да запали фенерите на телефоните си и участието на струнен квартет (по-точно „двама” плюс „две”), с чиято емоционалност носталгия и баталия се сляха в хармоничен звук. И специално подготвеното излизане на сцената на следващото поколение таланти от Ихтиман: детския хор към Читалището, като чаровните малчугани ни „удариха” с „Друга тухла в стената” и ни накараха да се почувстваме като в оригиналния клип на песента.

За миналото, празника и подробностите се разговорихме по-после с Ники Балабанов.

- Озвучава ни „Акустик систем”, те са с нас от 88-а, но тогава ни режисираше бащата, сега зад копчетата е сина му. Той по онова време беше 9-10-годишен и се въртеше покрай баща си, ето че сега му дойде ред сам да ни смесва в залата.

Осветлението също е поверено на едни от най-добрите (в нашите си среди Киро „Овцата” действително не е безизвестен – б.а.) и видя лазерите каква атмосфера създадоха. А идеята за децата я даде Доню, единият от двамата ни певци във вечерта. Практически, това е сборна формация от детските вокални групи към Читалището, които са три иначе, с тях бяхме подготвили химна от „Стената” и участието им в припева на Johnny Be Good.

Питам го към момента кой къде е от айсбергите, подържат ли връзки с членовете на групата…

- Жоро е най-далече, в Америка е – разказва Балабанов, - Никола е в Дюселдорф, първият ни вокалист е в Швеция, Румен Балджийски (първия ни пианист) е в Бургас, Стоян Геров единствен продължава да си изкарва хляба като музикант. Ние двамата с Вандов сме си тук – в Ихтиман. Но имаме и „загубили” се хора: Радев и Ангелов, които са записвали с нас, не ги знам къде са, нямаме никаква връзка. Имаме човек в Пловдив. А басиста Румен Кайтазов почина. Това е животът. Цели 19 човека са правили историята на нашата група.

В подробностите стигаме и до включването на стринг-музикантите. Ники ми доверява, че това било отдавнашна негова мечта, искал даже да бъде с песни на „Айсберг”, но ето, осъществило се „наполовина” едва сега, за 30-годишнината на групата и в навечерието на неговата собствена 60-годишнина.

- Решихме този път, след като си изсвирим 11-те хита, хората да се потопят в друга вълна, затова направихме акустичния сет. И както ти самия си казвал – отдаваме почит на роконачалниците като свирим примерно „Пърпъл”, „Бийтълс”, „Стоунс”, „Назарет” и то в някаква част – заедно със струнен квартет. Съдейства ми Калин Душков, момчето, което тук е ръководител тъкмо на сборната детска вокална група, той ръководи една от трите детски формации и иначе пее в Операта. Той ми предложи свои млади колеги, всичките са по на 22-23 години: виолистка и челистка и двама цигулари. Те са професионални музиканти от оркестъра на Операта, но за пръв път се събират заедно в такава формация заради нашия бенефис. Репетираме с тях от декември миналата година, защото всеки има ангажименти и се събираме трудно, да кажем по веднъж месечно. Но нещата станаха чудесно. А най-интересното е, че за „Бийтълс” изровихме оригиналните аранжименти за струнен квартет и примерно в едно от парчетата той е дело на самия Джордж Мартин. Видя сам, че хората приеха страхотно този ънплъгд, като реакция, като емоция – може да се каже, че това е и най-голямото ми удовлетворение от днешния концерт. В България това вече е правено, но тук, на наша сцена е за пръв път и фактът и успеха на намерението ни, ме изпълват с още повече гордост и радост и вечерта. Ще работим още в тази посока, четиримата симфоници са заедно също заради повода, но имат желание да продължим. Пък и кметът възнамерява да издаде един диск и алманах за поколенията от града, това тук е част от местната история, от нашия живот. Така че, имаме какво още да правим и приготвяме. Рокът не спира, ние го търкаляме вече 30 години и можем още и още по-въздействащо. Нашите стари балади вероятно ще бъдат записани за диска с този струнен квартет.

Накрая с Балабанов вдигаме чаши за атмосферата и рокобщността в Ихтиман. Защото и предишния път бях впечатлен, че тази пълна зала в едно достолепно старо читалище приема своите помъдрели момчета като рокикони, но същевременно и с чисто човешкото съпричастие, че са „някои от тях”, че са съседи от града им, че са бивши съученици, приятели завинаги…

- Дори да не бях останал тук, дори да не работех в читалището – отсича Ники, - макар и по друг начин вероятно, тези неща щяха да се случват: рок, групи и годишнини щеше да си има. И аз, ние всички от групата, сме положили почвата, върху нея може да копае и сади и нещата да се развиват. Всички тези момчета и момичета си имат свои групи, тук рокът не върви „по изключение”. Това са No Name, No Angels, Лавина, Key Shock, Заплаха…, те свирят, ходят по фестивали, по клубове. И всички те са наследството на „айсбергите”, хайде – понеже останах в града – те са „Балабановото поколение”. Не защото съм ги учил на ла-ре-ми, а защото съм опитал да им предам духа. Видя колко разнородна беше публиката. Имаше дечурлига, чиито бащи са били деца, когато ние свирехме в група. Ще продължаваме да им показваме, че може да има всякаква музика – рап, диско, каквото се сетиш – но рокът е заявил стойността си още от миналия век. Отпреди 30 години и още повече.