''Ревизор'' в София: големият дисидентски руски театър, който ни остави без въздух

Снощи в Дома на киното, в рамките на „Световен театър в София“, гледахме "Ревизор", но всъщност беше много рядка и съвременна адаптация, на кино, но не просто запис на спектакъл. Гледахме театър, който е успял да надживее камерата. Обикновено театърът на екран губи своята автентичност, въздействие, телесност, риск. Остава патетичен и посвоему - далечен. Но тук, в „Ревизор“ на Юрий Бутусов, продукция на московския театър „Сатирикон“, екранът не отне театралната енергия. Напротив - приближи ни до нея, сниман много майсторски.

Постановката, която „Световен театър в София“ представи като почит към паметта на Юрий Бутусов, е последната му московска работа. След 2022 г. режисьорът продължава да работи в Европа, а трагичната му смърт в Созопол през август 2025 г. придаде на тази прожекция особен трагизъм. 

„Ревизор“ е написан от Гогол през 1836 г., но постановката на Бутусов носи краткото заглавие „Р“. Това е важно. Тя е много повече от подпури или илюстрация на класика. Драматургичната версия е на Михаил Дурненков, а самият спектакъл е определен като „съчинение по теми от пиесата на Гогол“. Тоест: взет е сюжетът за провинциалния град, който очаква таен държавен ревизор, като е потопен в целия невротичен механизъм на страха, самозаблудата, властта и вината. През цялото време героите - красиви, изправени, смели артисти, абсолютни виртуози, в състояние да стоят и да говорят на празна сцена, а ти в публиката да плачеш - пеят една песен:

"Имало едно време една стена. В стената - мъничка заключена врата. А зад вратата - огромна страна. Къде е ключът от вратата?"

Историята е позната: дребен чиновник, Хлестаков, пристига в малък град. Местните първенци го вземат за ревизор. Започват да се подмазват, да лъжат, да подкупват, да се самоунижават, да се издават. Гогол е написал една от най-великите комедии за подлизурството и ужаса от администратора. Бутусов я чете през тялото, през съня, през сценичния кошмар, през клоунадата, през почти цирковото усилие на човека да изглежда жив, когато вътрешно вече е разглобен и унищожен, защото няма достойнство, няма интегритет.

В центъра е Константин Райкин като Хлестаков. Самият факт, че Райкин играе Хлестаков, променя очакването. Той не е младият, празен като вятър, който класическата традиция често ни предлага. Той е старо момче, артистичен фантом, измамник, жертва, демон, дете, клоун, човек без почва, човек без център. Понякога изглежда, че Хлестаков не измисля лъжата, а лъжата го измисля него. Той влиза в празнотата, която другите му отварят. Те имат нужда от него, за да не се уплашат от себе си.

Райкин играе с тази странна смес от физическа точност, нервна пластика и почти неприлична свобода, която големите актьори запазват отвъд възрастта. Лицето му е постоянно събитие. Тялото му е музикален инструмент. Понякога е жалък, понякога е страшен, понякога смешен, понякога прозрачен. В тази роля има нещо от цялата история на руската актьорска школа - от балагана до психологическия театър, от гротеската до изповедта.

Срещу него е Тимофей Трибунцев като Градоначалника - фигура на паниката, на властта, на дребното величие, което се разпада при първия слух за контрол. Трибунцев е великолепен в това да направи страха смешен, без да го омаловажава. Да е ироничен. Да е майстор. Неговият герой е човек, който командва, докато може; после започва да се моли, да пресмята, да се изпотява, да усеща как цялата фасада на властта се държи от навика, страха и взаимното замитане на следите.

Великолепни са двете жени - Марьяна Спивак, звезда в руското кино и театър, и Альона Разживина. Те са сатирични, драматични, пластични, чудесни. 

Сценографията и костюмите на Максим Обрезков създават свят, пространство, в което всичко изглежда едновременно реално и сънувано. То носи идеята за стар театър, за държавна канцелария, за цирк, за гробница, за сцена, която всеки момент може да погълне актьорите си. В този свят предметите не са декор, а участници. Те притискат хората, изкарват ги от равновесие, разобличават ги.

Бутусов е режисьор на ритъма. При него спектакълът върви през изблици, повторения, паузи, музика, пластика, резки промени на температурата. Сцената ту се ускорява до фарс, ту застива в почти болезнена неподвижност. Смехът идва, но рядко е удобен. Публиката се смее и след секунда усеща, че смехът е минал през нещо тъмно.

Точно тук е силата на тази постановка. Тя не се задоволява с удобното удоволствие да кажем: „Ето, корупцията е вечна, властта е смешна, чиновниците са страхливи.“ Това би било лесно. Бутусов копае по-навътре. Интересува го как човекът сам произвежда своя ревизор. Как външният контрол се ражда от вътрешната вина. Как страхът създава авторитет. Как празният човек става опасен, когато всички около него решат, че той има власт.

В този смисъл спектакълът е политическа метафора, но театрална. Диагноза на очакването. Всички чакат някой да дойде. Някой да ги види. Някой да ги накаже. Някой да им даде знак, че светът все пак има ред. И когато идва Хлестаков, те сами му подаряват власт над себе си.

Руската критика около спектакъла е интересна именно защото често отбелязва, че това е „Ревизор“, лишен от голяма част от леката комедийност на познатия Гогол. Някои го определят като „психологически дебат“ по мотиви от Гогол, други виждат в него почти революционно отнемане на комедийната форма. Спектакълът печели „Златна маска“ през 2023 г. за най-добър драматичен спектакъл в голяма форма - признание, което изглежда напълно заслужено, защото тук има рядко съчетание между актьорска виртуозност, режисьорска дързост и цялостен сценичен свят.

Има и още нещо. Този „Ревизор“ носи в себе си стария въпрос за руския театър като убежище и опасност едновременно, такава огромна традиция... И усещането за днешно време, без да се налага да бъде актуализиран грубо. Гогол сам си върши работата. Бутусов само го кара да звучи отново със страшна яснота.

Гледането на руски спектакъл днес неизбежно носи допълнителен контекст, но най-хубавото в тази вечер беше, че театърът не беше сведен до контекст. Той остана изкуство - сложно, противоречиво, красиво, смешно, страшно, телесно, много живо. Това е важно. Защото големият театър не ни предлага готови позиции. Той ни връща към способността да гледаме. И да си задаваме въпроси.

„Ревизор“ на Бутусов е спектакъл, в който всички са разобличени, но никой не е опростен до една своя функция. Хлестаков не е само измамник. Градоначалникът не е само корумпиран управник. Градът не е само провинция. Всички са хора, попаднали в театъра на собствения си страх. И точно затова спектакълът действа толкова силно.

Гогол е написал „Ревизор“ като смях пред огледалото. Бутусов го е превърнал в огледало, което продължава да се смее, докато ние вече сме замлъкнали.

Следете новините ни в GoogleNews