“Паулина”: Може ли демокрацията да бъде явление в нашата реалност?

Аржентинският филм “Паулина”, на който имахме възможност да бъдем свидетели в рамките на тазгодишния София Филм Фест, е вторият пълнометражен проект на режисьора Сантиаго Митре (първият е “Студентът”). Инспириран от едноименната лента на Даниел Тинайре, реализирана през 1960г., Митре представя един различен поглед върху постемоцията от преживяването на учителка, която бива изнасилена от група младежи.

Внушителната роля на актрисата Даниеле Фонси провокира и подбужда редица въпроси, създавайки асоциативна връзка между зрителя и персонажа.

28-годишната Паулина се отказва от бляскава адвокатска кариера, за да се посвети на учителска професия в беден аржентински регион. Политическите ѝ убеждения се конфронтират с тези на влиятелния ѝ баща (Оскар Мартинес), който е съдия и определя избора ѝ като “романтична хипарска фантазия”. Паулина вижда учителстването като възможност да промени и помогне на редица животи по начин, който законите на правото не могат. Въпреки липсата на подкрепа от страна на баща си и приятеля си, тя напуска своята комфортна зона и се сблъсква с друг тип реалност.

Паулина преподава политика и въпреки незаинтересоваността и пренебрежителното отношение на учениците си, тя не се отказва. Идеологията ѝ се основополага на демокрацията – всички хора, независимо от раса, националност, религия, социално и икономическо положение, са равни и трябва да бъдат равни. “Тук съм, за да ви преподавам. Ако искате да си тръгнете, това е ваша загуба.” Резултатът от тези думи води до груповото напускане на почти целия клас. Грубата и сива рутина на селцето, разположено близо до парагвайско-бразилската граница, е потискаща и тъжна. Контрастът между хората в малките населени места и тези в големите градове е смайващ и до голяма степен неутрализира идеята за демокрация.

Монтажът не се базира на последователност, като сюжетната линия е движена от наратива-откровение на Паулина. Въведението на персонажа Циро (Кристиан Салгеро) представя горд и влиятелен човек, който работи в дъскорезница и е “главата” на група младежи, на които Паулина преподава. Разочарован от бишвата си приятелка Виви (Андреа Куатроки) и изпълнен със злоба, една вечер той и няколко ученици нападат Паулина, обърквайки я с Виви. Изнасилването, извършено най-вече от Циро, е придружено от зверски побой. Въпреки физическата и психическа травма, Паулина не се отказва от своето начинание, считайки за ненужна намесата на полицията. Тя подозира кои са извършителите и иска да се срещне с Циро, обещавайки му да не повдига обвинения. Странното решение не посреща разбиране от близките ѝ. Бащата на Паулина задвижва своите връзки и извършителите са арестувани. Тя отрича отговорността им за престъплението и предпочита да задържи детето, което е плод на бруталното изнасилване.

След това събитие може да бъде забелязана промяна в отношението на учениците. Паулина ги запознава с Всеобщата декларация за правата на човека (приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948г.), която е преведена на поне 375 езика и диалекта, правейки я най-превеждания документ в света. Историята на моралните и ценностните принципи, заложени в Декларацията, може да бъде проследена в развитието на различни религиозни вярвания и културни традиции. Донякъде тя е базирана на lex naturalis - Естествени закони, разработени от философите от ерата на Просвещението.

Според тези закони, всички човешки същества се раждат в едно присъщо и естествено “добро” състояние. И тук се повдига въпросът, не са ли убежденията на Паулина парадокс, имайки предвид жестокостта в човешката природа? Коя жена би задържала дете, което е плод на изнасилване? Способни ли сме да прощаваме, загърбвайки коравосърдечието и идеята за супериорност? Можем ли да бъдем равни наистина?

Може да гледате филма на 31 март от 18:00 часа в Дома на киното в София.