"Ние сме вечни". Или поне много ни се иска.

Това представление трябва да се гледа с приятел. От тези, с които плачете, докато си говорите кой първи ще умре, а после се смеете истерично, разказвайки си за поне сто и седми път любимите си истории. Да, били сте заедно, но спомените ви имат съвсем различни версии. Това представление не притежава особени сценични или драматургични качества, но е затрогващо честно, защото автори на текста му сме всички ние, завършили гимназия или университет на фона на протестите, пиейки бира в парка и чертаейки планове за бъдещето. Нашата реалност е събрал в думи Кирил Буховски.

Ето го Паметника на съветската армия, а пред него – петима приятели. Датата няма значение, поколението също. 406-те дни протести, започнали през 2013г. са само повод да бъде създаден един спектакъл за бити от полицейски палки мечти. Докато над паметника на сцената се прожектират новинарски емисии от безкрайното "ДАНСwithme", долу се появява Адриана Николова – Печенката - българката, световен шампион по бийтбокс. Тя се опитва да заглуши с изкуството си звуците от вувузели, свирки и крясъци „оставка“, които се чуват от колоните. Не успява.

Утре петимата приятели ще бъдат четирима. Единият заминава. Актьорите на театър „София“ са истинни и органични. Вярваш им обаче не толкова заради играта им, а защото тоя спектакъл неведнъж си го играл. С толкова хора, бягащи от безперспективното си бъдеще в България. Тези на сцената ги боли както и теб те е боляло, защото си искал да увековечиш приятелствата си, да ги превърнеш в паметник на ученическата армия, но много бързо си разбрал, че това не е възможно. Емоцията, която изпитваш се дължи на този приятел, за който ти казах в началото.

С него се споглеждате с насълзени очи, докато тече монолог за това колко по-гаден става живота, когато порастваме и твърде не на място започвате да се смеете, казвайки си „Еми не“. Нашият неадекватен позитивизъм го няма в постановката. Тя звучи по-скоро огорчено, а в думите „ние сме вечни“ са събрани жалките остатъци надежда.

Бунтарката, мацката, която преследва манекенска кариера, момчето, което вече работи като сервитьор, този с таланта и този, който е по-скоро на другия бряг са универсални образи, които всеки някога е срещал. Външните им белези не са това, което ги е събрало. Историите, безкрайните часове заедно, моретата, пясъците са ги събрали и са татуирали върху сърцата им „приятели“. „Като онова лято на Синеморец“ си припомнят няколко пъти. „Като онова лято на Градина“ си казвам аз. Прочетох коментарите на псевдоморалисти, които се възмущават от езика на спектакъла. Това са тези хора, които си въобразяват, че интелектът се измерва във въздържание, любезност и очила. Ако те се огледат наоколо, ще видят, че всъщност има по чий адрес да се ругае.

Пламът на младостта ме спечели в „Ние сме вечни“. Докато сме на нейна територия по-често успяваме да бъдем такива, каквито всъщност ни се иска – свободни… и не ни трябват други наркотици, освен „любов“.