"Кошмарът" на политиците (ако слушаха траш)

Автор: Емил Братанов

Те са пример за характера на БГ-рокгрупите от новото хилядолетие. Поне на едната крайна /по-твърда/ половина: брутални и отговорни, гневни и патриотично настроени, грапави и неподкупни, цинични и откровени, започнали с мечтата и заживели с най-голямата си любов, жилави и развиващи се…, толкова директни – че или се удивляваш, или ги намразваш.

Трябват ти само 3-4 парчета от „английските”. Но пък и само 2-3 от „българските” от новия им проект са достатъчни за да се усетиш, че днешния ни живот е “trash” и “death” и гайдите, които ти се причуват в онова интро от него, май са приказка, разказ на дядо, спомени на баща ти, нещо от вехтите учебници или културните предавания по телевизията. А ако политиците ни слушаха траш /и имаха страх от избирателите си; за морал не говорим/, щяха да се гръмнат преди 10-тото парче от първия албум. Където след думичките от парламентарната клетва „…да служа на народа”, започва стрелбата. И ти идва да добавиш една буквичка към стила, като надежда: thrash. Но последното парче свършва. На дисплея на плейъра отново мигат само нули, като всичко край теб. Новините съобщават, че на изоставеното бранище под пепелта на изгорелите дървета са изгубени завинаги скрижалите на Тангра. Събуждаш се по средата на токшоу, в което един масон от плоска доларова банкнота ти честити 4 юли, а фонът е същото 10-то парче – „Убий политиците”. Това е кошмар! Или само рокендрол. Те са NIGHTMARE и ако продължат да пеят на български, ако не се откажат от патриотичните си възгледи и гражданското си несъгласие на преждевременно пораснали момчета – може да се окажат хедлайнъри на сцената на разрушеното търпение с послания от „началото на 2010-те” и с рокът, озвучаващ поредното събуждане. Две 10-летия след раждането на мечтата.

Само две петилетки от раждането на новото българско трето рокпоколение. И някакви си месеци след поредното нечовешко поскъпване на живота и надеждите за нормалност, за живот, за родина – в която младите остават, а старите има на кого да разказват приказки. А, да; няма да стане с естрадни шансони, нито с порасналите гласови възможности на някои гърдести певачки. Не и в онези предавания, дето „търсят таланти”, които „раждат звезди” и творят манипулации под зоркото око на „биг брадър” /без да са чели Оруел дори/. Май отново е дошло време за траш и трябва да се поработи само върху соловокала: да се чува и да се му се разбират думите. Историята им я има описана доволно цветно и хронологично от единия от основателите на „кошмарът” – осмислена и многократно преживяна много след времето, когато – без дори да може да свири на каквото и да било – поискал да си направи рокгрупа. Направил я, купил си китара, дошли и се сменили този-и-онзи. И само 3 години по-късно, Nightmare печелят наградата за най-добра група на рок-фест сред други 15 групи с първите си 3 авторски парчета. Новият век едва е започнал. Цели 10 години след раждането на бандата, на 14-ти януари 2010 излиза дебютния им албум, включващ 10 техни парчета /”английският” период/. Датата съвпада с тази, на която преди една година полицейски части разпръснаха със сила протест срещу престъпленията на политиците в република България. Правят го тъй, защото искат да напомнят за кошмара. Нататък оставям Цецо да разказва.

Моят досег и опит с китарата, музиката и групарството изобщо, започва, а най-вероятно и ще завърши с Nightmare. Бях почти на 18, когато видях един съученик да свири на дърта кухарка. Вече слушах някои от хевиметъл грандовете и това, което правеше тва момче, беше достатъчно за да реша че трябва да имам група. Казах му “Копеле, аре да направим група!”, а той ме пита – “Ама ти имаш ли китара?” Моят отговор беше “Ами нямам, ама ще си купя.” И така се почна. Това беше средата на 2000-та година. В края на лятото вече бях събрал ентусиасти точно като мен, с които започнахме да дрънкаме. А в началото дрънкахме на всичко, което имаше някакъв говорител – стари радиа, грамофони, колонки от компютри и домашни системи. Имахме правени дисторжъни, подпирани с листчета и ковани с пирони. Всичко, което пращеше като млатиш по китарата, беше ефект в дефекта … В безсънната нощ от еуфорията след първата репетиция, измислих името на групата. Слушайки всичко на всичко 10 групи, тогава нямах никаква представа, че аз не съм единственият който се е сетил за това име. Сега се опитват да ми създават проблеми, дори от френските ни съименници ми изпратиха заплаха, че сме им откраднали името. Гледах доколкото ми е възможно възпитано да ги пратя да пасат люцерна. Никой не би се кръстил отново Пантера или Сепултура примерно. Ха-ха, Цецо-Мецо, да ти кажа, че има и японци в кошмара; ето какво изрових от Нета: „Nightmare e японска рок група, сформирана през 2000 г. Музикалния им стил е hard rock, смесен със солидно количество поп/джаз. Alumina е песен от албума им, наречен "The World Ruler".

Тя е и ендинг на едно от най-добрите анимета - Death note.”

Обаче, и това не е всичко. Понеже имаше Блектоп и Музикална кутия още преди да се пенсионира Гошо Минчев /и Данчо Стълбицата и Чичо Томи/, какви ли не пращаха парчета за класацията. Кошмарна банда имаше във Враца /май с цял албум, помня ли вече?/. Мрежата ми даде друга услужлива препратка: „Българската група Lab For Madness представя… Проектът е основан от бивши членове на група Амузия (Вършец) и Nightmare (Враца), които се завръщат ударно с нови размазващи парчета.” Обаче не е повод за стресиране. Сега да не вземете да минете на „симфоник-готик” с елементи от ръченици и вокали в тракийски двуглас.

Продължавам с личната рокхроника на Цветан Петков: Първите две години на групата бяха нестабилни. С малкото опит и крехката възраст на участниците в проекта, все се оказваше, че някой трябва да учи или че тате му е скрил китарата, защото го е ядосал. Аз самият учех, но желанието за свирене и създаване на музика беше по-силно от мен. Не разбирах как е възможно да не избягаш от лекции или работа, заради репетиция. Имахме някакви така наречени “училищни” участия, които обаче май радваха само нас. В края на този период от групата останах само аз и три недовършени авторски парчета, в които влиянието от класическия хевиметъл беше неоспоримо. Точно тогава срещнах Пецата, с който явно идеите ни за създаване на музика, в крайна сметка, се оказаха доста сходни и така ядрото от тогава си остана едно и също. Събрахме пак някви хора и започнахме отначало. С това ново обновление на групата се промени малко и стилът ни на свирене. Някъде там започнах да ходя на уроци по пеене и ходих цяла година – което разбира се, е нищо. На мен обаче ми даде някаква си основа, както и костваше всичките ми спестявания. За родителите ми беше доста чудно защо вместо да си купя някакви нови дрехи, харча всичко само за това. В средата на 2003-та рокфест с 4-те си авторски песни спечелихме китара за най-добра група, измествайки други 16. Не помня някога да съм виждал на подобно мероприятие да е давана толкова голяма награда. Наистина съм горд че избраха точно нас – останалите групи в никакъв случай не бяха слаби. Помня, че докато свирехме си мислех само едно – “Копеле, на нашите песни се радват хора, които не са ни приятели и дори не ни познават!”. Това наистина беше съвсем ново усещане.

Парчетата от периода, събрал ги в цял албум чак през 2010 г. /"The Riot", издание на компанията Double D Music на отделилия се от „Епизод” Драго Драганов/, са емоционални, силни и много натурални. Тътнещия ритъм като правило се предшества от интелигентни любопитни въведения, или вътрешни реминисценции на темата, където може да се открие какво ли не: оазис-мечта с китара като клавесин в ренесансово отклонение /Manufacture of Life/; дет-гротеска – злобно, съдбовно внушение, което накрая влиза в… тежка мъжка ръченица /Fall from Bottom/; ефекти от митинги и скандирания на тълпа, в които се откроява рефренът „Мафия!” в парче изпято на английски /инструменталът On the Roof of the World/; или акустично, някак мазно интро, преди да се смеси с произнасяната от депутатите в Парламента клетва и да затрещят изстрели /Kill the Politicians/.

В ревюто за албума, „Катехизисът” пише: „На фона на шестващите триумфално у нас робско лицемерие, дебеловрата простащина и еснафски конформизъм Nightmare са едни от малкото артисти в съвременна България, които не се боят да назоват нещата с истинските им имена - за разлика от големите медии и придворните блюдолизци, които бягат от правдивото отразяване на социално-политическите проблеми като дявол от тамян.” Какво да притуря? – Не си падам по траша, но не си го представям и другояче.

И пак се връщам в блога на бандата с хрониките на Цецо: Групата отново започна да търпи промени. Много по-лесно е да се пуснеш в комерса. Там са и участията и заплащането. Малко бяхме тези, които продължиха с любимото си занимание, въпреки че в доста случаи то се превръщаше по-скоро в тежест, която мъкнеш на инат. Никога не мислехме за това. Свирехме по двама, по трима, колкото бяхме. Трупахме нови идеи, свирехме старите, за да не ги забравим и чакахме по-добри времена. Забравил съм точно кога взехме Дидо да свири с нас, но помня първата ни репетиция заедно. Той беше китарист и то доста добър, но ние го взехме да свири на бас китара. В почивката тръгна да свири на китарата на Пецко. Ние двамата отвън само се спогледахме, а на Пецата коментара беше: “Избиват ме комплекси като го слушам как свири…” Дидо се оказа много ценен за групата с разнообразието на идеи, с които баса допълни линията на китарите. Започнах да пиша и първите си текстове изцяло. Времето ни беше променило достатъчно и темата с драконите и вампирите вече отдавна не ни вълнуваше. Целта на посланието зави … по-точно е да кажа, се материализира - защото наистина нямаше нищо общо с предишното. Появиха се текстове, описващи упадъка на обществото, текстове срещу политиците, срещу системата и глупостта на обикновения човек. Безкрайните разговори, които водехме на тези теми в коридорчето пред стаичката, в която свирехме, трябваше да бъдат чути. Иначе щяха да си останат напразни. Решихме, че оттук - натам с творчеството си ще водим само и единствено пропаганда…, каквото и да ни струва това. А тази цена не е малка. Предавайки настроението на песните си и чрез поведението на сцената, някой път оставаме леко неразбрани от хора, дошли просто да се позабавляват, слушайки група на живо. В края на миналата година взехме в групата сегашния ни барабанист – Пешо. Един от малкото хора, които се отнасят сериозно към това, с което се захванат. С него започнахме да правим участия всеки месец. Репертоарът ни се разнообразява с всяко следващо участие. Смятам, че никога досега групата не е била на това ниво.

Така стигаме до /лично за мен/ доказателството за израстването им; кошмарът като позиция и разбираеми послания. Отново ще се позова на katehizis-а, където момчетата огласяват намеренията си и представят новите си 5 парчета от бъдещия проект „Зовът на мъртвите” /преди няма и половин година/: „Това са композиции, посветени на родината и нашите достойни деди. Идеята е следващи подобни песни да бъдат добавяни към него. Тъй като, когато правиш нещо за родината си, го правиш без да търсиш нещо в замяна, ние ПОДАРЯВАМЕ песните си на хората. Може да ги сваляте, слушате (сами или на групи), копирате, записвате, пускате по радиа и заведения. ЗАБРАНЯВАМЕ да бъдат използвани в клипове и реклами с цел печалба, лични облаги или за пропагандиране на идеи, които не сме одобрили предварително". Песните могат да бъдат изтеглени от този адрес. На 14 януари т.г. в страницата си във Фейсбук, те обявиха: Група Nightmare подкрепя протестите на българските граждани срещу добива на шистов газ. Да спрем заедно продажното безхаберие на политическите мижитурки. Така стигаме до текстовете и с уговорката, че трябва да се чуят в парчетата им – като песни; пак слушаме Цецо. А той обяснява, че английският му не е граматически идеален и приятели му помагат. В новия проект нещата са на български, за да са разбираеми. Защото опират до политиците – а за тях не е важно дали е граматически издържана позицията: И да дойдем на темата с политиците. За мен, те са легалният вариант на мафията. Тоест, ако трябва да бъдем точни, има два вида. Няма как да твърдя, че всичките имат връзки с престъпността. Има и една част от тях, които не стават дори и за това. Каквито и да са, като се сетя за тях, се усмихвам само, ако си ги представя избесени. Особено нашите собствени. Възпитан съм да се гордея с името, произхода и историята си и никога няма да простя на тези нещастници, че унижават това чувство в мен. Цветан Петков, Петър Василев, Дидо Видев, Петър Маринов засега са само един thrash-Nightmare за тях. Просто рокендрол. И преди 20 години така се почна.

Довечера по ОФФРОУД Радио, в поредната Музикална кутия ще затворим „кошмарите” и грапавата им музика. Който не издържи до края – простено му е. Сетих се, че името на албума им, означава едновременно и бунт и шумна веселба.