Александър Божинов – бащата на българската карикатура
„По същия ред, както всички хора, съм излязъл на бял свят. Оттогава до днес съм живял в едно голямо безредие. Обичам каквото мисля, да го нарисувам, или да го наредя в стихове. Затова минавам за художник и сегиз-тогиз за поет. Прави ми удоволствие да се закачам, затуй и мене ме закачат: тъй разбирам аз смисъла на живота и се считам за най-щастливия човек на земното кълбо. Обичам хубавия смях, хубавата бира, хубавите хора.”
Александър Божинов
Утро е. Многолюдната столица се събужда за нов ден. В дома на ул. „Николай Павлович” номер 6, Александър Божинов слиза по стълбите. Прекрачва прага на кухнята намираща се на първия етаж на чудноватата къща, където го очаква закуска. След закуската влиза в просторното ателие и сяда на бюрото. Чака го купчина с утринни вестници, които съсредоточено започва да преглежда. След като оставя и последния вестник, взима голям лист хартия, очертава рамка с туш и започва да рисува с молив. Отдалечава се, гледа внимателно съживяващата се върху листа рисунка. Ако е нужно нанася корекции.
След не много време рисунката е готова. Взима туш и перо и изтегля виртузно линиите положени предварително с молив. Работи със замах. След като произведението е готово, навивива го на руло и го предава на вече дошлия човек от цинкографията. Рисунката потегля по своя дълъг път към клиширане и отпечатване за да се появи на следния ден в новия брой на вестника.
Роден в гр. Свищов на 24 февруари 1878 г. малкият Александър израства в една твърде благоприятна семейна среда. След много години ще си спомня пред своите близки за майка си – Баба Марче, както самият той я нарича, за нейната дарба в бродерията и украсяването на дома, за добрият й вкус и скромната и мечта да има лимоново дръвче, от което всеки ден сама да си къса пресен лимон. Баща му – Николай бил образован човек, но нямал амбиции, за това през целия си живот работил обикновена чиновническа работа, макар и да имал възможности за издигане в службата.
В спомените си Александър Божинов ще отбележи, че за разлика от повечето деца той не обичал да рисува, той обичал да гледа. Израстнал сред купища немски, френски и руски илюстровани списания, които получавал баща му. След като татко Николай разгледал списанието го давал на любопитния хлапак, който дълго се любувал на красивите илюстрации. Семейството напуска Свищов за да се установи в столицата, когато Александър е едва четири годишен. Баща му работи в Народната банка. Времето минава, а между родителите му възниква неразбирателство. Разделят се. Татко Николай отива да работи в Русе, а мама Марче се връща няколко пъти за кратко да живее в Свищов.
През целия период на местене и разделяне на семейството Александър живее и учи в София. Рисуването все още не е запалило пламък в сърцето на детето, което започва да се превръща в юноша. Годините са бедни. Александър и майка му живеят в недоимък. Божинов разказва в спомените си, че всеки ден са се хранили с каша от брашно, поръсена с малко масло. Интересна случка от детството на художника дава началото на неговия творчески път. Търсейки начин да изкара малко пари за храна, Александър отива в месарския магазин в близост до дома му и предлага на месаря да поправи табелата на магазина, която била в окаяно състояние. Спазарили „реставрацията” за килограм агнешко от „30 стотинки”. След като месарят купил нужните бои и четка, невръстният хлапак поправил табелата и смаял собственика на магазина.
След не много време младият Божинов започва работа в една печатница, първо като чистач, а по-късно и като художник на разни реклами.
При откриването на Държавното Рисувално Училище през 1896 г. Александър решил, че иска да учи изкуство. Явява се на приемните изпити, които не успява да издържи успешно. Не е приет в Рисувалното училище, което довежда бъдещия художник до отчаяние. Взима решение да говори с проф. Иван Шишманов за да му разкаже случая.
След разговора с професора, изпитната комисия преразглежда решението си и Божинов е приет в първия випуск на школото. Ученическите години приключват бързо. Веднъж проф. Иван Мърквичка вижда на статива на Божинов лист с карикатури на преподаватели. Мърквичка остро реагира на тази „творческа” проява и така след само две години прекарани в училището Александър Божинов е изключен. В следващите години младият художник ще рисува постоянно, ще публикува карикатури в почти всички Софийски вестници. Сред изданията за които работи са: „Смях”, „Българан”, „Вечерна поща”, „Смях и сълзи”, „Камбана”, „Зора”, и др. Използва различни псевдоними, като: Бедния Альоша, Бисмарк II, Гений 3, Лумпациус, Митрофан Голий, Svanarola, Septimus Sever и още много други.
Освен с рисуване Александър Божинов се занимава и с писане. Прави първите си опити в поезията едва на четиринадесет годишна възраст, по-късно ще пише и фейлетони. През 1901 г. той и Цанко Сталийски започват издаването на „Злъч и смях”, вестник за хумор и сатира, както е посочено в заглавката.
Младият Божинов се учи на изкуството на карикатурата от чуждестранни вестници и списания. През 1902 г. решава да замине за Мюнхен. Средставата му са недостатъчни. Събрал е малко пари от продажба на свои произведения от една обща изложба с Петър Морозов. След като богатия вуйчо на Божинов – Димитър Ценов му помага с малко пари, Александър заминава на тъй желаното пътешествие. В Мюнхен разглежда много галерии, рисува и изпраща карикатури за България. В следващите години ще пътува още няколко пъти – отново до Мюнхен и до Париж. Ще преживее редица трудности, ще изгуби много от ценните си притежания и картини, които ще се разпилеят по квартирите му в чужбина.
Работата му на карикатурист не остава незабелязана от обществото. Много хора желаят да се появят в неговите карикатури и заявяват на Божинов: „Цял свят окарикаторихте, та аз ли не заслужавам една карикатура?” Освен почитатели, Божинов печели и врагове. Под перото му постоянно оживяват министри, депутати, влиятелни хора и често – Цар Фердинанд. Александър сяда много пъти на подсъдимата скамейка и лежи в затвора заради обиди към Царя. Цензурата прави всичко по силите си да ограничи работата на Божинов, но той е непримирим и въпреки тежките последствия продължава да работи енергично.
Малко известна част от живота му е работата му като художник в Народния театър. След уволнението на Владимир Димитров (не майстора) от театъра и заминаването на Александър Миленков в чужбина, Божинов влиза в театралното ателие. По негова инициатива ателието се сдобива с шивачка, архитект, помощници, нови пособия и материали от първа необходимост. Декорите и костюмите, които до този момент са изработвани извън страната започват да се правят у нас. Александър не обича работата на театрален художник, след много години ще сподели пред сина си:
„Аз станах художник в Народния театър по принуждение: когато се ожених, трябваше да имам вече редовни и сигурни приходи. Службата в Народния театър ми осигуряваше това.”
Една от най-важните пиеси по чието оформление работи Божинов е „Борислав” от Иван Вазов. Тъй като в театъра по онова време са били поставяни предимно чуждестранни пиеси, поставянето на българска такава е било същинско събитие. Тече трескава подготовка. Вазов всеки ден е в театъра и дава своите препоръки за декора и костюмите. Двамата с Божинов заминават за Търново. В продължение на няколко дни Александър прави скици на местността „Царевец”, където по онова време не е имало почти нищо открито. Въз основа на тези „теренни етюди” Божинов създава дворцовите сгради, така както ги вижда в своето въображение. Пиесата е поставена при голям успех, а декорите на Божинов са впечатляващи.
С идването на 9 септември 1944 г. животът на художника се променя. Арестуван е и е съден от т. нар. „Народен съд”. Лежи в затвора заедно с негови приятели и колеги като: Константин Щъркелов, Александър Добринов, Никола Танев и др. Благодарение на защитата на Илия Бешков, Божинов е освободен. В следващите години, макар и преклонната си възраст той ще продължава да твори, но вече под строгия поглед на непримиримата цензура. Основна тема в карикатурите му през следващите години ще бъде мирът.
Александър Божинов живее до преклонната 90-годишна възраст. В последните години животът му е белязан от множество тъжни събития. Умират почти всичките му приятели. На злощастната дата 21 февруари 1967 г. неочаквано умира синът му. След тази загуба Александър е сломен и изгубва интерес към всичко. Почти не рисува. От време на време записва свои мисли в един стар скицник. Често пъти повтаря: „Къщата осиротя!” Грижата за Божинов пада на снаха му Дора. На 18-ти септември 1968 г. Александър чувства силни болки в корема. Приет е в болница и бавно започва да губи силите си. Изпитва голяма тревога, какво ще стане с огромния му архив и художествено наследство. Желанието му да ги дари на БАН така и не се осъществило. Години наред БАН не предприема нищо за да изпълни волята му – да приеме дарението от целия му архив и художествено наследство, воля, която Божинов изказва много преди смъртта си. Няколко дни по-късно Александър Божинов умира.
„Продължавах да го успокоявам. Той ме гледаше с малко замъглен поглед. (…) Изведнъж затвори очи.
– Краят – каза сестрата.
Издъхна след двайсетина минути. Беше в безсъзнание около минута. Почина точно в 6:30 часа на 30 септември – именния ден на сина му.”
Дора Божинова