Йордан Лозанов представя 'Прозорецът'

„Прозорецът“ – сборник с разкази, през който ще надникнем в класическия рок, качественото кино и бийт поколението. За всичко това разказва Йордан Лозанов. Ще погледнем със сърцето си и ние, към щурите моменти от живота и тихите загуби в любовта, с „Прозорецът“. Премиера на книгата в „Хеликон-Витоша“, на 28 март от 18.30ч.

Йордан Лозанов е модерен градски човек, на крачка от трийсетте, но той сякаш живее на границата между миналия и нашия век, душата му се люшка опиянена от музиката на хора, които са били хулигани в ежедневието и гении в творчеството. От кадрите на филми, които трябва да гледаш няколко пъти, докато не превъртиш съвсем.

Това е отразено по деликатен и същевременно драматичен начин в разказите от неговия сборник „Прозорецът“. Героите вътре търсят равновесие между агресията и добротата, между отдадеността и отхвърлянето, те са събирателен образ на всеки, когото можеш да срещнеш на улицата, на всичко, което цивилизацията е направила от нас до днес.

Предлагаме ви откъс от "Прозорецът":

Хартиено колибри

Един ден през прозореца ми влетя хартиено колибри. Кацна в единия край на пишещата машина и остана там до вечерта. Отлетя в мига, в който слънцето залезе. Не му обърнах особено внимание – просто птица.

На другата сутрин седнах на пишещата машина и за първи път от години писах. Сякаш някаква сила направляваше пръстите ми. Писах през целия ден, спрях чак вечерта.

Същата нощ заспах, щом поставих глава върху възглавницата. На следващия ден реших да не пиша, така или иначе преди това бях изписал повече, отколкото през последните три години. Вместо това излязох да се разходя. Въпреки че бе юли, денят се оказа необичайно студен и ветровит. Побързах да се прибера. Влязох в стаята и видях същото хартиено колибри – този път бе по-голямо и още по-красиво. Направих си чай, за да се стопля, и отново седнах пред пишещата машина.

Колибрито не се отделяше от мен. Наблюдаваше всяко мое движение. До вечерта успях да напиша само три изречения. Хартиеното колибри отлетя веднага щом легнах.

Тази нощ сънувах за първи път. Сънувах теб. Ти просто се усмихваше. На сутринта хартиеното колибри ме чакаше върху клавишите. Написах цяла страница. През нощта ти отново бе в съня ми. Отново ми се усмихваше. Този път аз също ти се усмихнах.

Това се повтаряше. През деня пишех в компанията на хартиеното колибри, нощем наблюдавах усмивката ти. Не след дълго започнах да ти говоря. Първо само по няколко думи, сетне започнах да ти разказвам. Описвах ти думите, които щях да напиша на следващия ден. Ти не спираше да ми се усмихваш.

Страниците се увеличаваха. През всичките дни, в които пишех, времето бе хубаво.

Една нощ в съня ми ти дойде до мен, приседна на леглото ми и ме прегърна. Останахме така до сутринта. Миг преди слънцето да изгрее, ти ме целуна и ми прошепна: „Погледни през прозореца“. Така и направих. Ти се превърна в хартиено колибри и излетя през този прозорец. Тогава се събудих. На бюрото нямаше нищо друго освен старата ми пишеща машина. През този ден не написах и ред, нямаше нужда. Книгата бе завършена.

Затворих прозореца и прибрах машината в калъфа.

„Тя ще се върне един ден. – помислих си. – Ще се върне.“