Една книга за мислещия човек. Ако я прочетат и политиците...

Книгата на проф. Георги Ончев „Култура и психопатология. Антропология на психичната болест“ , която издателство „Рива“ пусна на пазара в края на юни, е културен феномен – защото съдържа отговори на почти всички въпроси, които мислещият човек си задава днес. 

Всъщност заглавието на Антропологията е донякъде подвеждащо – това е книга не толкова или не само за душевни болести, за отклонения от това, което сме свикнали да наричаме нормално, а за съмняващите се хора, за търсещите корените на човешкото поведение – индивидуално или на обществото като цяло.

Невъзможно е да се посочат всички послания, които книгата отправя към читателя. Но тя определено провокира със своята различност и с респектиращата ерудираност на автора си.

Читателите ще открият на страниците й магичните вярвания на българите и клинични случаи на обсебване от африканския остров Пемба. Ще намерят връзката между патологията в поведението на човека и алкохола, дрогата и други вещества. Ще срещнат мистика, религия, история... и тяхното преплитане в човешкото съществуване, творчество и страдание.

В 12 глави плюс епилога, озаглавен „След утре“, проф. Ончев води читателите на едно дълго пътуване - през векове, континенти и култури като опитен гид, който е истински загрижен за своите любознателни „туристи“. Весели, уравновесени, депресивни или тревожни, стресирани, агресивни или жертви, родители на деца с проблеми или отчаяни възрастни хора...към всички посланието на екскурзовода-психиатър в книгата е: обяснение има за всичко – в миналото, в поговорките и пословиците на народната мъдрост, в книгите на учените преди нас и в собственото ни желание да търсим и открием истините за себе си и света, в който живеем.

Дали това е най-важното, за да възстановим и поддържаме хармонията в нас и извън нас – всеки решава за себе си. Вероятно от отговора на този въпрос зависи дали човек ще затвори книгата и ще я постави в библиотеката си завинаги или ще се връща към някоя глава отново и отново. За да я осмисли по-добре.

За политиците обаче „Култура и психопатология. Антропология на психичната болест“ е задължително четиво. Даже би било добре да я включат в отговора на традиционния по време на избори въпрос „Коя книга стои на нощното ви шкафче?“.

Поне що се отнася до глава ІІІ „Културен контекст у нас: българският Одисей“.

Подсказвам защо: в нея се говори за Аспаруховите българи, манталитета на бедността, конюктурната религиозност на ромите, културната слепота и още много неща чак до самоубийственото шофиране на пътя и пациентката от село, която боготвори професора от София и ходи да се лекува при него, но не може да изпълни рецептата, защото няма аптека в населеното й място.

Или както казва авторът проф. Ончев: Защо българският Одисей още не се е завърнал. 

Д-р Тодор Толев, психиатър: Тази книга е чудесно продължение на написаното от Иван Хаджийски, Марко Семов, Емануил Шаранков, Георги Попов, а и мнозина други, за богатата с противоречиви становища народопсихология на българина, която – дори да ни натъжава, трябва да четем и знаем. 

Проф. Георги Попов, психиатър: Прочетете тази книга, защото със сигурност ще намерите неща, които ще ви бъдат интересни, ще ви обогатят, ще разширят кръгозора ви и ще ви накарат да преосмислите някои свои мантри.

Проф. Ончев пред Дебати.бг: Синдромът hikikimori засяга милиони

В книгата описвате нов специфичен културен синдром, проявил се в Япония в последните години – hikikimori. Бихте ли обяснили? Защо точно в Япония и очаквате ли да прескочи границите и на други държави?
Макар и твърде специфичен като материя и екзотичен като название, този синдром представлява далекоизточна версия на алиенацията – младежите се затварят в домовете си, не излизат от години, гледат анимация (manga), шарят из мрежите и хапват. Засяга буквално милиони. Япония е специфична със своите традиционни ценности с преклонение пред авторитети и зависимост от оценката на другите в комбинация с ултрамодерност в други сфери и със социална тревожност. Затова отглежда свой модел на отчуждението сред младите. Универсално обаче, това е метафора на екзистенциалната самота в дигиталната ера. То не е вирус, та да прескача граници, но общочовешките измерения на изолацията и самотата са очевидни; единствено специфичните им прояви според местния културен контекст са различни.

Проф. Ончев пред transmedia.bg: Агресия има навсякъде, нашата е по балкански разпасана

Корените на агресията са преди всичко в човешката природа. Човекът и шимпанзето са най-агресивните животински видове и не е случайно, че те са на върха на еволюционната стълбица, защото агресията има основна роля в еволюцията и в човешката история. Цивилизацията, разбира се, я култивира до приемливи актове на сублимация, но пълно изчезване на агресията е утопия. Пълен контрол върху нея е възможен, и то само донякъде, само в тоталитарните общности.

Социалното насърчение на агресията идва пък от липса на справедливо правораздаване и оставяне на много актове на насилие ненаказани. Агресия е имало винаги, но усещането, че днес е навсякъде се дължи донякъде на преекспониране и драматизирането й поради високото ниво на тревожност. Много актове на агресия и дори престъпления в миналото оставаха скрити, създаващи илюзията за спокойствие, докато сега всеки шамар между хлапаци предизвиква интервюта, коментари… Дано ме разбирате добре, не обезценявам агресията, като клиницист познавам и патологичните й измерения, но по-спокойното й приемане само по себе си би довело до де-ескалирането й. Пък и ние често прекалено се самоохулваме; онзи, дето ритна жена в лицето в хотела, не беше нашенски дивак, а потомък на викингите, нали? Агресия има навсякъде, включително и при онези, които ни поучават какви програми да въвеждаме за предотвратяването й, но при нас е донякъде по-делнична, по балкански разпасана, оргийна, докато моделът на еснафска благопристойност, на фона на която някой влиза с автомат в училище двор и стреля наред, ни е непознат.