OffNews.bg

Юбилярът Васил Драголов пред Nostrabet: Станах шампион с Берое, но най-голямата ми победа е семейството

Една от най-големите легенди на Берое – Васил Драголов, празнува днес 60-годишен юбилей. Бившият нападател увековечи името си в историята на заралии с безспорна футболна класа и решаващи голове за паметни победи на заралии. Един от тях узакони и единствената до този момент шампионска титла за клуба под Аязмото през 1986 година. Тогава Васко е точен за 1:0 срещу Славия и се превръща в едно от златните беройски момчета.

С всичко, което направи за Берое, Драголов е пример за подражание за поколенията, и децата, които тръгват да гонят топката в града на липите, искат да станат като него.

В интервю за Nostrabet BG навръх рождения си ден Васил Драголов се връща към приятните си мигове на терена.

Г-н Драголов, как започнахте да играете футбол?

Бях втори клас, когато стъпих за първи път на терен в Катуница. Тогава моето родно село бе голямо, с население от 5000 души. Имаше и много деца, с тях се събирахме вечер на стадиона и играехме футбол. Разбира се, ритах и в училищния двор.

Имахте ли треньор?

Не. Сами се организирахме и играехме. Но нещо като треньор беше баща ми, лека му пръст. Той много искаше да стана футболист и затова ми даваше напътствия и съвети. С него решихме да кандидатствам в Спортното училище в Пазарджик. Приеха ме, когато бях пети клас и там завърших средното си образование.

Какво си спомняте от детските и юношеските години в Хебър?

Развивах се при треньора Кирил Въгларов и минах през всички формации на клуба. На 17 години вече играех и за мъжете в „Б“ група. Любопитно е, че когато бях в десети клас, интерес към мен прояви Ботев (Пловдив), но нещата не се получиха, а после се разболях от жълтеница и известно време не играх футбол.

Кой Ви привлече в Берое?

Шефът на клуба Бончо Мерджанов, но не стана от първия път. Те идваха три-четири пъти в Пазарджик на разговори и накрая се разбрахме. Току-що бях приключил с училището и на 18 години преминах в Берое през лятото на 1980-а.

Какви бяха първите Ви впечатления от тима?

Това беше отбор с големи личности. Тодор Кръстев на вратата, Илия Илиев на десния бек, Теньо Минчев, Кънчо Кашеров. А какво да кажа за атаката. В нея бяха покойните вече Петко Петков, Стефан Найденов и Георги Стоянов-Бръснаря. И при всичките тези имена, едно 18-годишно момче като мен, успя да се наложи в състава и да играе във всеки мач.

Колко зрители идваха на мачовете ви?

Не помня да сме играли под 10 000 души на трибуните. Тогава футболът беше песен, беше удоволствие. Имахме страхотен колектив, в който нямаше завист между футболистите. Нито пък някой се интересуваше защо един взема повече, а друг получава по-малко.

Когато започваше сезон 1985/1986, какви бяха целите Ви?

Както винаги имахме стабилен отбор за шестицата и златната среда. Но вътрешно в себе се надявах, че сме готови и за нещо повече. Ако трябва да съм искрен, след петия-шестия кръг, като видях как играем ние и останалите, вече бях убеден, че ще се борим за титлата и разполагаме с отбор, който да я спечели.

На същото мнение ли бяхте след тежката загуба от Ботев в Пловдив?

Да. За тази загуба си имаше причини. Изгониха ни рано човек и ни поведоха от дузпа, след това им дадоха още една или две дузпи, и изгониха втори наш играч. Но пък през втория полусезон ги победихме у дома.

Голът, с който направихте Берое шампион, ли е най-ценният за Вас?

По-скоро е най-удовлетворяващият. Иначе имам и други скъпи и красиви попадения, все пак съм вкарал над 100. Но този гол срещу Славия материализира усилията на няколко наши силни поколения през 70-те и 80-те години и аз съм щастлив, че имах привилегията да съм от част от шампионското. През онази вечер Стара Загора не заспа, а радостта на хората на стадиона и след това по улиците беше нещо, което никога няма да забравя. Тежестта на мачовете през сезона изнесоха вратарят Ивко Ганчев, защитниците Илия Илиев, Петко Тенев, Венелин Сивриев и Теньо Минчев, халфовете Кънчо Кашеров, Стефан Динев и Стоян Бончев и нападателите Йордан Митев, Мюмюн Кашмер и Васил Драголов. Треньор на шампионите беше Евгени Янчовски.

Като шампиони се изправяте срещу Динамо (Киев) още в първия кръг в турнира на КЕШ. Какво помните от сблъсъка?

Страховит отбор, с девет национали на СССР. Гостуваха ни в първия двубой през септември 1986-а, след като само четири месеца по-рано бяха разбила Атлетико (Мадрид) на финала в турнира за КНК и вдигнаха трофея. Треньорът Валери Лобановски разполагаше с играчи като Олег Блохин, Саша Заваров, Игор Беланов, Алексей Михайличенко, Владимир Бессонов, Рац, Демяненко, Кузнецов, да не изреждам още. Три месеца преди това Динамо изграждаше гръбнака на състава на СССР на световното под ръководството на Лобановски. Отборът излезе от групата си, но изгуби след съдийска сеч от Белгия с 3:4 след продължения на осминафинала, въпреки хеттрика на Игор Беланов. Любопитно е, че в същата тази година, но през февруари, бяхме победили киевчани с 3:1 на нашия стадион в контрола по време на предсезонната подготовка.

Иначе срещата в Стара Загора за КЕШ завърши 1:1, след като Стоян Бончев изравни от дузпа през второто полувреме. В реванша се представихме достойно, въпреки че изгубихме с 0:2. Към края обаче Петко Тенев пропусна чисто положение, а чешкият съдия Войчех Христов не свири очевадна дузпа за нас. След двубоя Евгени Янчовски го попита защо не е посочил бялата точка в наша полза, а той му каза, че дори и да го е бил направил, нищо нямало да се промени, тъй като руснаците им дали много подаръци – кожи, палта от норки и т.н., и оставали още два дни след двубоя да пируват в Киев.

Как се стигна до трансфера Ви в Левски?

През 1988-а Васил Методиев, Бог да го прости, дойде лично в Стара Загора и убеди жена ми и баща й да се преместим в София. Когато отидох в Левски, го нямаше Наско Сираков, който вече играеше в Испания. Но останалите от голямото синьо поколение бяха там – Боби Михайлов, Пламен Николов, Краси Коев, Петър Петров, Ники Илиев, Емо Велев, Божидар Искренов, Георги Йорданов.

Вкарвате два гола на ЦСКА в една буря, но не стигат за успеха?

Валеше проливен дъжд, но с две мои попадения успях да изведа Левски напред с 2:0. После съдията прекъсна мача за известно време. След подновяването на играта Стоичков и съотборниците му стигнаха до точка, а и бяха улеснени от червения картон на Петър Петров. Същия сезон станах втори с Левски и излязох на гурбет. Две години играх в Гърция и три в Португалия, после се върнах в България и за един пролетен полусезон бях в Черно море. Накрая приключих с големия футбол там, където започнах – в Берое.

Вие сте част от националния отбор на България за световното в Мексико през 1986 година, когато за първи път се класираме за втората фаза на финали. Защо не играхте в нито един от четирите ни мача?

Иван Вуцов, да почива в мир, не ме пусна, тъй като след това нямаше да имам право да играя за олимпийския национален отбор, на който предстояха важни квалификации за Олимпиадата през 1988-а. Играх за олимпийците, но не успяхме да се класираме, тъй като изгубихме от СССР в София с 0:1.

През 80-те години получавали ли сте оферта от голям клуб?

Да. През 1981 година участвах с националния тим на България на европейското първенство за юноши старша възраст в Германия и след турнира ме поискаха от Борусия (Мьонхенгладбах). Лично легендата на клуба и немския футбол Берит Фогтс, който отговаряше за всичките им национални гарнитури, ми каза да остана на аерогарата и да не хващам самолета за София, докато оправят подробностите. За съжаление, бях принуден да откажа, тъй като предвид режима в България, знаех какви неприятности можеха да сполетят татко, майка и сестра ми.

Г-н Драголов, чувствате ли се успял човек на 60 години и какво си пожелавате на юбилея?

Чувствам се не само успял, но и обичан и щастлив с моето прекрасно семейство. То е най-голямата ми победа в живота. Пожелавам си здраве, за мен, за съпругата ми и двамата ни сина, тъй като виждате какво причинява Ковид. Дано Бог ми помогне да живея колкото се може по-дълго с любимата ми жена.