Росен Карамфилов: Животът на хората с увреждания не трябва да е бит със съмнително оцеляване

В рубриката “Вдъхновяващите българи с увреждания“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Росен Карамфилов е роден на 20 ноември 1992 г. в София. Завършва Втора немска гимназия, след което учи Сравнително литературознание във Виена за една година. Дипломира се в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ със специалност Приложна лингвистика с два чужди езика – английски и немски. Росен Карамфилов е поет, писател, музикант и художник. Той е автор на девет книги (десетата предстои да излезе тази есен) и е носител на множество литературни награди. Негови стихотворения са публикувани на английски, италиански и турски език, а той самият превежда поезия от немски и английски език. Росен Карамфилов е син на известния български художник Кольо Карамфилов и интериорната дизайнерка и художничка Ина Дамянова. Росен е посветил романа си „Колене“ на своя баща и е организирал изложби в негова чест. Неговата житейска максима е, че трябва да оставим нещо след себе си. И всеки ден ни дава пример как да живеем извън рамките, превръщайки своя живот в силно, искрено изкуство.

Вие израствате в семейство с афинитет към изкуствата. То ли ви подтикна към поетическото изкуство?

Да, И не само към поетическото – аз съм заобиколен от изкуство още от ранното си детство. Мисля, че именно това направи избора ми толкова лесен. Никога не съм смятал, че имам друг избор, освен да стана артист. Отделен въпрос е, че писането не ми стига. Имам нужда от повече начини за изразяване. Затова пея и рисувам. В общи линии – живея, за да сбъдвам мечтите си.

Извън най-близките, кои хора изиграха важна роля във вашето личностно и творческо развитие и с какво?

Много са. Не зная дали би било възпитано да ги изброявам. Бих откроил две имена, които се намират на върха на езика ми, що се отнася до принос към моето творчество. В литературата – Недялко Славов – за мен той е образец за белетрист. Дал ми е всичко. В музиката – Цветан Николаев от Respect Records – композиторът на соловите ми песни. Представям си как ще творим заедно и след трийсет години. Незаменим.

Когато бяхте ученик, имаше ли унизително и подигравателно отношение към вас в училище заради уврежданията?

Винаги има, особено в началото. Тук обаче идва ролята на учителя – да превърне унижението в разбиране и разбирането – в съчувствие. Нямам предвид жал или нещо такова. Говоря за нормална, човешка емпатия. Тя е антоним на всякакъв тип подигравки, агресия и така нататък. Пак казвам – в това отношение извадих късмет. Винаги съм се разбирал със съучениците си. Дори прекалено добре, ако трябва да съм честен. Естествено, всеки има и приятели и врагове. Важното е първите да са повече.

Срещахте ли затруднения в учебния процес като ученик и студент?

Пишех доста бавно на ръка, което налагаше да си дописвам и в междучасията. Това ми беше основният проблем в ученическите години. Той си остана и в студентските. Никога обаче не съм чакал някой друг да ми свърши работата и неизменно съм бил старателен и прилежен. Смятам, че това са важни качества и човек трябва да ги развива.

Могат ли физическите ограничения да дадат фокус на въображението и как се случва при вас?

По-скоро съм на мнение, че отнетото винаги се връща, по един или друг начин. Ето, аз не мога да ходя. Отнето ми е това, но ми е даден глас и една здрава ръка, с която съм написал десет книги например. Балансът в живота неизменно си казва думата. Аз винаги съм имал развито въображение, но съм признателен за сетивата си. За умението да чувствам света по свой начин.

Кога поезията е най-подходящото средство за себеизразяване?

Когато всяко друго себеизразяване е безсилно. Тогава се ражда поезията. И не умира никога.

Доколко се обезцени книгата във време, в което стихотворения постоянно се разпространяват в социалните мрежи?

По принцип всеки, който иска да си купи дадена книга, би следвало да го прави от вътрешна потребност. Обичта към книгата е особена обич, силна и вечна, тя няма общо с огромното количество писания в интернет. Бедата е, когато посредствената поезия се разпространява в пъти по-добре и е в пъти по-харесвана от високата. Самият аз съм създател на платформата Съвременна литература, която съществува вече десет години във Facebook и покрай нея се ориентирам добре какви са тенденциите. Същината не може да стане „вайръл“. Умишлено използвам тази дума. Разбирате ли – търси се масовото, лесно смилаемото, нещо като поезия за бързо хранене. Аз съм пас.

Как могат да се насърчат младите хора без принуда да четат повече литература?

В момента работя с млади хора на моите курсове по творческо писане и на базата на тази си дейност имам наблюдения. Не можеш да накараш никой насила да чете повече или въобще – да се интересува от това. То трябва да дойде отвътре. За да полееш това цвете, трябва първо да го посееш. Дълбоко в сърцето си.

С кои стереотипи за хората с увреждания най-трудно се борите?

Всички стереотипи на тази тема ме дразнят ужасно и правя и невъзможното да ги разбивам. С цялостното си присъствие като публична личност искам да докажа, че хората с увреждания не са второ качество. Не са неспособни. Не са пълнеж. И заслужават да им бъде даден шанс да покажат какво могат и какви качества притежават. Трябва да спрем да си слагаме етикети. Затова и толкова мразя термина „инвалид“, от английски – „невалиден“. Бих попитал тези, които са измислили този „гениален“ термин: кой ви каза, че сме невалидни и направихте ли си труда да проверите колко валидни сме?

Може ли състраданието към увреждането на някой творец да го заблуди, че творбите му са по-стойностни, и как вие отсявате градивните отзиви?

Зависи от твореца. На някои тази позиция им се услажда. При мен това е невъзможно. Характерът ми е твърде тежък. Показвам изкуството си, а оттам насетне, ако някой го цени, задължително е да е заради самото него. Другото са ненужни, безсмислени подаяния. Не понасям снизходително отношение.

Каква е вашата дефиниция за доброто и как то може да се прояви у хората в най-чист вид?

Доброто е навсякъде около нас. Въпросът е да правим добро. Да помагаме, да бъдем състрадателни, да не искаме война, а мир, да се борим за още и още красота. И просто да не бъдем лоши едни към други.

Какво бихте искали да се промени, за да живеете по-добре в България?

Ще отговоря кратко и ясно: да вземем един западен модел за социална политика и права на хората с увреждания, например австрийския, тъй като съм живял почти година във Виена и техният ми е познат. Та – вземаме този западен модел и го прилагаме в България. Цялостно. Животът ни рязко ще се промени. Ще стане живот, а не бит със съмнително оцеляване. Наистина се надявам да доживея подобна промяна. Заслужаваме я.

Следете новините ни в GoogleNews