По следите на последната линейка на София (интервю с режисьора Илиян Метев)

Илиян Метев е режисьорът на документалния филм „Последната линейка на София“, който през май тази година беше награден на международния филмов фестивал в Кан. Той получи „The Visionary Award“ в „Седмицата на критиката“. След Кан филмът получи поредица от отличия, сред които голямата награда на фестивала в Братислава, Silver Dove на фестивала в Лайпциг, награда в Карлови Вари и т.н. През 2013 г. се очаква филмът да бъде пуснат по немско-френския канал ARTE, както и от други телевизии.

В момента се водят преговори с БНТ за излъчването на филма. Продукцията е предложена на телевизията, но въпреки това има забавяне по неясни причини. Премиерата на филма в България се състоя по време на кино фестивала „Киномания“ в София. 

Илиян Метев е роден през 1981 г. От 8 годишна възраст живее в Германия. Тогава свири професионално на цигулка и планува да стане цигулар. През 2008 г. обаче, получава висшето си образование в Лондон по Документална режисура в National Film and Television School. Първият му филм „Голешово“ (2008) също е заснет в България.

- Кога и как дойде идеята за филма „Последната линейка на София“?

- През 2008-ма година. Тогава завърших режисура в Англия. Имаше програма от нашия университет, която даваше възможност като завършиш да кандидатстваш за проект в Би Би Си. На някои студентите дават малка стипендия с цел развитие на свой следващ проект, след дипломния. Тогава аз кандидатствах с идея за този филм и спечелих стипендията. След това трябваше обаче да намеря английска фирма, която да ми помогне да осъществя филма. Тръгнах да търся, говорих с около 20 фирми и всеки казваше: „Супер проект, но не виждаме потенциал за английската телевизия“. Те ми казаха: „Предлагаме ти с нас да работиш по друг проект, а този да го правиш независимо“. Така и направих.

Пристигнах в България и започнах да правя проучване по темата. Имахме една позната, която работеше при диспечерите в Пирогов. Тя ме свърза и с директора на Бърза помощ на сточна гара. Той пък ме свърза с различни медицински екипи. Известно време просто пътувах с линейката, с различни екипи, докато се спрях на екипа на д-р Краси Йорданов.

Направи ми впечатление, че той не е обикновен човек. От 25 години работи там и някаква магия, която го крепи. Върши работата си с много отговорност и желание. На работа винаги пристига 40 минути по-рано, за да се подготви. Има моменти, когато не му е лесно. Исках да прекарам повече време с него и да го опозная като човек. След това се запознах и със сестрата Мила и шофьора Пламен. Те са много различни като темперамент. Мила излъчва много топлина и отразява ясно ситуациите, през които минават. Пламен пък винаги има правилният коментар за всичко. При прожекциите у нас публиката реагира доста добре на неговите шеги. Въпреки че тематиката е сериозна, има и хумор, който ги крепи.

- Трудно ли беше да убедите екипа от Пирогов да ги снимате във филма?

- Повечето екипи бяха доста отворени към идеята да се направи филм. Според мен и те усещаха някаква нужда от това светът да види как протича тяхната работа и техният живот. Те по някакъв начин са неоценени. Много труд хвърлят, а в медиите винаги се казва – тука закъсня линейка, там закъсня линейка... Има един много отрицателен имидж около Бърза помощ, а в същото време има хора, които много съвестно си вършат работата.

- Шефът на "Бърза помощ" лесно ли се съгласи да снимате?

- В началото ни трябваше разрешение от Министерството на здравеопазването. Когато правих проучванията много лесно ни дадоха разрешение. И точно, когато вече искахме да започнем да снимаме и те изведнъж казаха: „А, нямата вече разрешение, трябва пак да подадете молба“. Тогава почти една година съм звънял от Англия през няколко дена да ги питам дали е готово разрешението. И те все ми казваха: „Няма разрешение, говорете с този, с онзи...“. Накрая почти щяхме да се откажем и те изведнъж казаха „А, имате го разрешението“. В България всичко се случва много неочаквано.

- Кога започнаха снимките и колко време продължиха?

- Първият снимачен ден беше през 2009 г. на Нова година. С паузи, снимките продължиха близо две години. Имали сме около 60-70 снимачни дни. В началото аз идвах от Англия, снимахме 2-3 седмици интензивно, след това прекъсвахме за известно време. Тези прекъсвания се получиха и от факта, че продължавахме да търсим различни източници на финансиране. За целта пътувахме много по фестивали, на които представяхме проекта си на т.нар „pitching“.

- Какво представлява този „pitching“?

- Това са форуми, където се събират хора от телевизии и кино фондове от цял свят, които финансират документално кино. Системата е такава, че отиваш там, представяш си проекта за пет минути и пускаш трейлър от филма, който е дълъг две минути. След това вече си уговаряш срещи с различни редактори и спонсори, които имат потенциален интерес да финансират проекта ти. На такива форуми ходихме в Лисабон в Португалия, после в Чехия, в Италия, в Амстердам. В Амстердам се води един от най-големите „pitching“ форуми. За да вземеш участие в тези форуми трябва да кандидатсваш и да бъдеш одобрен. След това водихме много преговори, със заинтересовани спонсори, които продължиха близо година. Хубавото като ходиш на такива „pitching” форуми е, че се срещаш с хора от тези среди, те все повече чуват за твоя проект.

В началото започнах филма със собствен бюджет и след това допълнително финансиране получих от още няколко фонда: Освен от българския национален филмов център, от Хърватскa, от немския копродуцент от Кьолн и т.н. Мажоритарно се води немски филм, защото те най-много пари инвестираха.

- Коя година филмът вече беше напълно готов?

- Имахме "Picture lock" - заключена картина на 12 март 2012 г. Помня, защото това беше срока за подаване в Кан. Сглобихме филма в Хърватска, след това малко в България и в Англия. Озвучаването и цветните корекции ги правихме в Германия.

- Кога и къде за първи път го излъчихте?

- За първи път го представихме в Кан. Там ни беше премиерата. Човек като прави каквото и да е кино се опитва да направи премиера на някой от ключовите фестивали. Те имат такова изискване - филмът да не е показван никъде другаде. Ако филмът се покаже първо в Германия, след това не може да го покажеш в Кан. А имахме и договореност със спонсори да се опитаме да го покажем на някое ключово място. В Кан опитът ни се оказа успешен и спечелихме награда Visionary Award. Филмът, въпреки че е документален, се възприема като игрален. Даже сме имали рецензии, където журналистите са си мислели, че това е игрален филм. На едно място бяха написали: „Страхотна актьорска игра като в документален филм“. Но филмът е изключително документален, без миг инсценировка. Подходът ни беше такъв - ние с тонрежисьора да сме невидими. Ние станахме едва ли не част от медицинския екип, от апаратурата на линейката.  Целта ни беше екипът да свикне с нас и да можем да ги снимаме естествени, такива каквито са.

Не исках филма да показва зрелища, лицата на пациентите са скрити. Идеята беше да се отрази животът на самите медици. Даже от едно френско списание коментираха, че ние сме изгледали всички филми и сериали за Бърза помощ и нарочно сме решили да направим филм, който е обратното на зрелищните филми. Това не е вярно разбира се, защото аз не гледам такива сериали.

- Всъщност не беше ли трудно хората от медицинския екип да се отпуснат пред камерата?

- За това снимките ни отнеха две години. Ние от начало няколко месеца сме пътували с тях без въобще да снимаме. Просто си говорихме, опознавахме се взаимно, свиквахме едни с други. На Краси (главният лекар – бел.а.) сме му ходили на гости, той живее извън София. В този процес е много важно да има взаимно доверие и те да разберат, че ние не искаме нещо да ги експлоатираме или да представим нещата изкривено.

- Две години сте посветил на това, може ли да се каже, че за момент сте живял като лекар от Бърза помощ?

- Е, не бих казал, защото от медицината не съм научил достатъчно.

- Все пак усетихте ли какво е чувството, когато има спешен случай? Случките и гледките, които видяхте как ви се отразиха?

- Променят ти живота определено. Помня преди да се качим за първи път на линейката, цяла нощ не можах да мигна, защото се чудих какво ще видя. Когато линейката тръгва за адрес, дават на екипа една оскъдна информация и те не знаят какво да очакват. Адреналинът е невероятно голям и не е лесно. Има ситуации, в които млади хора са потърпевшите, друг път възрастни. Понякога виждаш как някой загива, защото системата не работи и това е много тъжно.

- Защо решихте да направите филм точно за лекарите? Имате ли роднини или близки, които са лекари?

- Този въпрос винаги ми го задават. Не, просто като пациент съм бил в българските болници. Имаше една конкретна ситуация преди 5-6 години, когато баба ми си счупи крака. Обадихме се за линейка и те ни казаха, че ще трябва да почакме 4-5 часа. Ама тя не може да ходи, боли я. И те „Еми нямаме линейки, няма кой да дойде. Ако намерите друг начин да я закарате, добре...“ Закарахме я някак. Говорихме с познати там, то често става така тук. От там се започна – трябва на този да му бутнеш пари, на онзи, на трети да дадеш пари. В същото време отношението е просто отвратително. Атмосферата беше много потискаща. Това, което ми направи впечатление беше, че там имаше една сестра, която все пак показа повече хуманност и съчувствие. Този контраст между една система, която се разпада и това, че все още има хора, които са останали хора е нещо изключително. Бях впечатлен. Това исках да запечатам и във филма.

- До колко този филм може да бъде разбран навън, на Запад, където болниците са доста по-уредени и повечето нямат проблемите, които има в нашата Бърза помощ?

- Там разбира се, също има проблеми – в Германия, в Англия. Те обаче са несравними с тези тук. Там говорят, ако линейката е дошла вместо на седмата, на осмата минута. За това ще пишат във вестника. А тук става дума за часове.

- Мислите ли, че това, че сте го заснел филма в България внася повече драматизъм, отколкото ако беше заснет в Германия?

- До известна степен, да. За тях нашата среда е необичайна. Когато гледат този филм, те от една страна са шокирани, че такива обстоятелства са възможни в Европейския съюз, от друга винаги казват какви невероятни са хората от екипа. Даже ми се е случвало да ми казват: „Абе, дай ми телефона на сестрата, търся жена да се оженя“. Моята цел беше да изпъкват човешките качества на екипа, а не да бъде филм, който само да показва каква трагедия е тук.

- Тези световни награди и признания дадоха ли ви повече увереност като режисьор?

- Разбира се, те са голям комплимент за работата на всички нас. Но когато човек започва нов проект нормално започва от нулата. Даже нарочно искам да забравя всички награди, защото човек прави най-стойностната работа, когато не си казва: „Ей сега ще направя филм, който да влезе в Кан“. Най-хубавите и красиви неща стават, когато изцяло се концентрираш в създаването на една творба и в нейната цялост. Не трябва да правиш филм, за да задоволиш този или онзи интерес. Когато правиш филми за телевизии, например, режисьорите винаги трябва да се нагаждат на интересите на телевизията.

- Отделно от режисурата, има ли друга работа, с която се занимавате?

- Да. Правя корпоративни филми за една архитектурна фирма в Лондон. Те са един вид рекламни филмчета за техните инсталации, които имат комерсиална стойност. При тази работа никога не знаеш кога ще ти е следващият проект. Обаждат ти се и ти казват – след две седмици отиди не знам си къде. Сега през януари ще ходя в Лас Вегас да снимаме там.

С документалното кино проблемът е, че парите идват с такова закъснение, че човек трябва да се занимава и с нещо друго, за да може да си плати наема. То по принцип в киното и въобще в изкуството никога не знаеш какво ще стане. Ето сега например не знам къде ще бъда след два месеца. До тогава имам планове, а след това... Но се радвам, че все пак имам възможност да правя това, което ме влече.

- Имате ли поглед върху българското документално и игрално кино? Какви са впечатленията ви?

- От документалните филми гледах „Царя“ и ми хареса. Любимият ми игрален филм е „Източни пиеси“. Това беше филмът, който за мен най-автентично и искрено отрази част от действителността в България.

- Като ученик сте свирил доста сериозно на цигулка, дори сте мислел професионално да се занимавате с това. Защо променихте избора си?

- Да, наистина много сериозно свирех на цигулка. Това ми беше първият професионален избор. Аз наполовина съм израстнал в Германия. Там съм участвал на много конкурси, свирил съм в радиото, по концерти. До 17-18 годишна възраст идеята ми беше да стана цигулар.  Започнах да свиря и за пари по концерти, в оркестри. Тогава добих представа какъв е животът на професионалния музикант. Имам по-голям брат, който беше професионален цигулар в Лондон. И от него, и от моя личен опит със свиренето сметнах, че живеем в такова време, в което не се цени класическата музика. Комерсиализира се до известна степен. Свиренето в оркестър не ме привличаше.

Понякога все още се чудя дали съм взел правилното решение. Свиренето на класически инструмент, от друга страна общува много директно с публиката, не е както при филмите – не трябва да ходиш на „pitching“. В киното има толкова организационни работи, които ти отвличат вниманието от творческата работа. Въпреки това, при филма хубавото е, че веднъж направен, след това не се притесняваш всеки път дали няма да изсвириш някоя фалшива нота.

След като се отказах от цигулката реших да се занимавам с живопис. Харесваше ми да рисувам. Въобще тези професии, в които човек има сигурен доход никога не са ме привличали. (смее се) Специалността ми се водеше Fine Arts – Изящни изкуства. Тогава имах допир с различни видове изкуство - с киното, със скулптори. Имаше възможност да пробвам различни неща. По принцип винаги съм обичал да гледам авторски вид филми, като примерно на Бресон, Киаростами и Озу и постепенно започнах да се насочвам към киното.

- Мислите ли, че България е богат източник за такова истинско и автентично кино? Все пак и двата ви филма са заснети тук?

- Навсякъде може да се прави автентично кино. Живял съм дълги години в чужбина и обичам да се връщам тук. До известна степен се чувствам като част от българския живот и култура, но все пак усещам, че имам и друга гледна точка върху средата. Може би филмите ми са резултат от това.

Трейлър на филма "Последната линейка на София"