Незрящият психолог Дилиян Манолов: Искам да видя повече устойчиви бизнеси на хора с увреждания

В рубриката „Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Дилиян Манолов е роден през 1993 година в Пловдив и завършва езиковата гимназия „Иван Вазов“ в града. Днес той е доктор по педагогическа психология и психология на развитието с 5 години стаж в системата на ООН. Консултирането на индивидуални клиенти, както и на големи организации, го учи на любопитство и му дава умения за взиране в детайла, но и за анализ на общата картина. Заниманията с поезия, драматургия и фотография са не просто страничен доход, а и сериозен път, по който той върви. Дилиян има вродено зрително увреждане, което води до отстраняване на едното му око и прогресивно намаляване на зрението до 2%. Днес той се занимава и с консултиране на компании за уебдостъпност.

Как се отразяваше намаляващото ви зрение върху обучението?

Първите ми спомени са от специализираната детска градина за деца с нарушено зрение „Елица“ в Пловдив. Играехме си с едни големи конструктори. Вкъщи със сестра ми също си играехме с конструктори и това ми бе много интересно. И досега често хващам да строя неща или да правя моделчета с ръцете си. Сестра ми, която е седем години по-голяма от мен, няма моето заболяване. Продължих образованието си в кварталното училище в Пловдив. Там бях първият ученик с някакви увреждания. След това, когато записваха ученици с всякакви увреждания, аз и родителите ми бяхме привиквани да консултираме учителите, макар че заболяванията им не бяха свързани с моето увреждане.

Преди 1-ви клас бях научил брайловата азбука. Във II клас си пишех в нормални тетрадки, но с увеличителна лупа. В III и IV клас ми бяха достатъчни и очилата и не ползвах лупа. Проблемите се появиха от V клас нататък, когато започнах да губя доста от зрението си. Тогава имах затруднения с математиката и най-вече с геометрията. Но тогава започнах да рисувам доста прилично. Тръгнах на уроци по изобразително изкуство, като използвах остатъчното си зрение. Това ми помогна да придобия реална представа за света. Да живееш в триизмерен свят, а да виждаш с едно око, е доста странно като преживяване.

През рисуването и техническите задачи осъзнах как изглежда светът за останалите хора. След VII клас тотално трябваше да мина на брайлова пишеща машина, а след това и на лаптоп. Започнах да се движа с бял бастун, ходех и с черни очила. Имаше малко неразбиране, особено от учителите от по-възрастното поколение, които казваха: „Тоя с черните очила защо не ги маха? Поне от уважение към учителя! Защо си е отворил компютъра да пише, а когато отидеш да го провериш, е със затъмнен екран?“. Имаше малко дискриминация от типа: „Хайде, няма да ти пиша двойка, защото си слепичък и виждам, че се мъчиш“. Това ме накара да се обърна към родителите си и да си поговорим с учителите.

Кои са най-хубавите ви спомени от детството и какъв искахте да станете, когато бяхте на десет години?

Тогава виждах много повече, играех футбол и исках да стана вратар. В моите представи вратарската позиция беше най-мързеливата форма на игра. Тогава в европейския футбол се появиха двама много характерни вратари – Нелсон Дида от „Милан“ и Икер Касияс от „Реал Мадрид“ и аз исках да съм нещо средно между двамата. Най-хубавите ми спомени са от по-късно, когато започнах да се занимавам с актьорско майсторство. Това бе след VII клас. Тогава вече не можех да рисувам и зрението ми бе на сегашното си положение. А енергията от футбола и визуалните изкуства напъваше в мен и майка ми даде страхотната идея да се запиша на курс по актьорско майсторство. Заниманията ми в тази област продължават и до момента.

Първият ми учител, Тодор Башианов, макар да беше много млад и едва бе започнал да става известен, ме взе и започна да ме обучава. След това учих при Евелина Николова, а откакто заживях в Белгия, се повлиях от Иво Ванхуф и Ерик Деврут. Обединяващото между тях е, че по-скоро се въртят около кукления театър и дел арте. Нарушеното зрение не пречеше на играта. Когато вляза в репетиционен процес, движенията по сцената и изграждането на характеристиките на образа са били част от рутината на работата ми и не са ме притеснявали. Пътуванията бяха най-предизвикателното нещо. Повече съм работил с хора извън Пловдив. Но когато човек си върши работата, е много сладко и тези неща нямат голямо значение.

Кога излязохте за първи път от България?

Излязъл съм още когато съм бил на две години и половина и са се чудели какво да правят с моя ретинобластом. В България са се отказали да го оперират и моите родители са били насочени към университетската клиника в Есен, Германия. До тринадесетата ми година през летата бях на село, а през учебната година пътувахме до Есен. Мисля, че оттам тръгна и желанието ми да уча в чужбина. Тук всичко, с което исках да се занимавам, беше проблем. В Германия има доста мощни и добре действащи фондации. Те имат къщи за родителите, социални пространства с място за игра на децата и т.н. Психолозите и социалните работници, които работеха в къщата към университетската болница, винаги имаха решения на нещата, които тук бяха представяни като нерешими проблеми. За мен това беше една магия. Защо тук има само проблеми, а там – решения?

Откога проявявате изследователски интерес към психологията?

Мисля, че беше лятото след VII клас. Тогава ми попадна книга на Ерих Фром. Там той се занимава с проблемите на нравственото развитие на човека. Това ми се видя като написано на чужд език. Разбирах какво казва, но ми звучеше чуждо и невероятно и изобщо не бях впечатлен. После продължих да чета литература. Още от V клас започнах да чета доста. Сблъсках се с творчеството на Виктор Пелевин, който се занимава с различни източни философии и с медитация. Много неща научих през медитацията и майндфулнес техниките. А когато започнах да се занимавам с театър, откривах кои европейски режисьори ми харесват и се оказа, че повечето от тях са психолози по образование. Това ме накара да започна стихийно и хаотично да консумирам всякаква психология. Но в момента не е така.

Как преминахте от българската към белгийската действителност?

Беше плавно. Белгия е много любопитна смесица между влудяващата организираност на германците и живеца от миналото, свързан с Испания. Техният процес по посрещане на студенти беше много смислено направен. Когато те посрещнат, те запознават с ръководителите на курса и имаш нещо като класен ръководител, който отговаря за всеки курс. Не е като в България, където те поема голяма група преподаватели, които се сменят след това. Снабдяват те със симкарта, карта на града, също и студентска карта с достъп до смислени неща. Имах късмет, че колегите ми много бързо проведоха разговор с мен относно придвижването ми. Координирахме се кой да ме взима от общежитието сутрин и с кого да се връщам след лекциите и това беше доста освобождаващо.

Липсва ми салатата от структурираност и живец. Закачливо, натруфено, може би леко нефункционално, но интересно и оригинално. Например, когато имахме уроци по криминална психология във времето на атентатите в Шарли Ебдо и Вервие, имахме шанса да изберем дали да се включим в работата с арестуваните терористи, или да си говорим с патрулиращите в Антверпен и да трупаме опит за това как се чувстват. След атентатите в цяла Белгия бяха изведени специални части и за хората това беше странно, защото Белгия не е такава държава. Но изследванията на обществено мнение установиха, че хората се чувстват по-спокойно, когато виждат навсякъде тези внушително изглеждащи въоръжени мъже. Ето това ми липсва. Това, че не учиш психология от книгите, а че имаш шанса пред такова остро събитие да бъдеш автентична част от него. Предполагам, че ще е интересно на българските студенти по психология, ако им се предложи да отидат в ареста и да поговорят със задържани фенове след дерби между „Левски“ и „ЦСКА“, а може би и с полицаите, с футболистите, с агитките. Липсва ми това теорията да преминава в практика.

Намирайки се в столицата на европейската политика, кога разбрахте, че вашият глас е нужен за установяването на нови социални политики?

От 2009 година започнах да пиша публицистика. Четях новини, интересувах се какво се случва. Но към онзи момент имаше тесен кръг от блогъри и журналисти и те бяха почти невъзможни за достигане. Съзнавах, че сам си пиша някакви неща и всичко е доста теоретично. В Белгия се запознах с доста студенти по политология. Моята приятелка от Испания беше политолог. Тогава тя се бе включила към новата левичарска университетска вълна там. В Белгия беше станал популярен Барт Де Вевер, който в момента е министър-председател на страната. Той беше изключително интересен за доста студенти, местни и чуждестранни. Начинът, по който някои актуални силни личности в световната политика се опитват да бъдат популисти, ми се струва доста евтино копие на това, което той правеше. Докато говореше против чужденците, той пренебрегваше проблемите на Белгия, а тя и преди си ги имаше, и сега продължава да си ги има. Тогава си дадох сметка, че има смисъл човек да се бори. Всички тези красиви думички, използвани за разделяне и нарочване на хората и печелене на евтина популярност, можеха да се комбинират с реални умения и така да се стига и до реални промени.

Какво ценно научихте от периода, в който работехте в УНИЦЕФ и в структурите на ООН?

Научих, че има смисъл. В различните части на ООН имаше една битка, която бе най-трудна. УНИЦЕФ е специална агенция, чиито приоритети си имат определен мандат. Никъде в тези приоритети не фигурираха децата и младежите с увреждания. А от 2018 година, заради действието на Международната конвенция за правата на хората с увреждания и Плана за устойчивост 20-30, беше ясно, че вече трябва да се действа и за младите хора с увреждания. Трябваше да има единен подход към тях. А В УНИЦЕФ нямаше как да го имат, когато не им бяха приоритет. Те не знаеха от какъв ъгъл да работят с тях, с какви хора, какво се очаква да направят те и т.н. Ние се преборихме и в момента децата и младежите с увреждания са приоритет на УНИЦЕФ, което означава, че тези дейности получават отделно финансиране. Шестнайсет човека започнахме битката, а накрая бяхме четирима. И въпреки това успяхме да се преборим с организация, която е по фланелките на всякакви спортни звезди и на която много хора с право се възхищават, ала захванеш ли се с някое нейно несъвършенство, е влудяващо тромава. Ако например нещо го смяташ за свършено и уж всички са казали „да“ за него, друго нещо се случва в Азия, колегата оттам моли да започнем процеса отначало и т.н. Затова трябва да имаш голямо търпение и да виждаш смисъл в това децата и младежите с увреждания да са отделен приоритет на организацията.

Успяха ли големите конфликти да отделят от ресурса за социални политики?

Една от причините да поискам да спра да работя в системата на ООН беше свързана с журналистиката. Още от 2020 година се захванах с темата за защитата на т. нар. граждански репортери в рискови зони. По това време още имаше активни конфликти в Сирия, в Беларус и т.н. Виждаше се, че УНИЦЕФ и някои организации като пратеника по емиграция трябва да започнат да правят постъпки за управление в по-конфликтни ситуации. Това сме го казвали много хора. Отговаряше ни се, че макар това да е важно, винаги са удържали положението. Но нищо не се направи до COVID пандемията, а тогава вече беше късно. Не мисля, че конфликтите бяха виновни за прекрояването. Просто управлението на тези организации не обърна достатъчно внимание на негативните сценарии за развитие на нещата. Всички тези неща като борба с дезинформацията, колективно взимане на решения, търсене на консенсус в научните среди, трябваше да започнат да се градят още тогава, когато беше много по-спокойно, отколкото е в момента.

Днес сте практикуващ психолог. Коя посока на работа в тази област ви е най-интересна и как я развивате в практиката?

Работил съм винаги с инструментите на хуманистичната и позитивната психология. Неща, с които се занимавам в момента, са границите на работното място, управлението на личните сили, поставянето на емоционални граници между работното място и личния живот. Най-специфичното нещо, върху което работя, са проблемите със съня и безсънието. Това е нещо, което работя в групи, тъй като и магистратурата ми е свързана с психология на управлението. Работим върху структура и организация на работния процес. Най-много ми харесва да виждам, че хората се чувстват способни да се справят с проблемите си. Радвам се, когато заедно откриваме вътрешните ресурси у хората, за да могат да се справят с неща, търпени понякога с години.

Ако вземете предвид опита ви от престоите в чужбина, какво бихте препоръчали да се направи за подобряване на живота на хората с увреждания в България?

Бих се захванал с темата за ТЕЛК решенията и начините за освидетелстване. Обществена тайна е, че хора без увреждания имат решения на ТЕЛК и обратно. Трябва целият този процес да се преосмисли. В момента, за да задоволиш насъщните си нужди в България, трябва да даваш непълна, неточна и изкривена информация, защото иначе няма да получиш това, от което имаш нужда. Когато искаш да получиш право на асистент, трябва да кажеш, че си много зле. А хората имат нужда от различен вид асистиране. Начинът за получаване на право на асистент тръгва от лошата система за придобиване на статут на човек с увреждане, минава през липсата на качествени асистенти, и стига до различните по вид финансови компенсации, между които няма съгласуваност.

Този процес трябва да е много по-органичен и реалистичен. Същото е положението и при работата за хората с увреждания. Да, съгласен съм, че хората без увреждания продължават да ни дискриминират и да не ни приемат. Но това е съвместна работа между хората със и без увреждания. Свършването на тази работа не може да е по шумен и кампаниен начин. Например сега, по време на изборите, от Централната избирателна комисия изведнъж се сетиха, че хората с увреждания не могат да се информират кои са кандидатите за депутати. Направиха се неща, които не покриват цяла България.

Елиминираха се начини за гласуване. Прие се, че ако гласуваш с тактилен шаблон, трябва да гласуваш с хартия, което елиминира възможността за машинно гласуване. А не можеш да гласуваш с машина, защото това не се задейства навреме. Мисля, че всичко това трябва да се преосмисли. Най-голямата промяна за мен би била тогава, когато можем да създаваме работни места и да имаме свои си бизнеси. Ако сами тръгнем да се занимаваме с такова нещо, банките ни казват, че трябва да им доведем трима свидетели. Те правят така, защото така са ги инструктирали, тъй като недостатъчен брой хора с увреждания си откриват сметки там. А тези, които си откриват, създават проблеми. И банките не са с нагласата, че това са още едни клиенти, а че са клиенти, които създават проблеми. Това пак опира до общественото съзнание и работата с нагласите. Винаги става въпрос за дискриминация и пренебрегване на разбирането на процесите от всички.

И накрая, кои са вашите големи идеи за бъдещето ви в България?

Предстои ми първа фотографска изложба, която ми се иска да се случи в Пловдив, но и да отиде в други градове. Пиша нов моноспектакъл, който е на база на стендъп комедия, но тъй като съм повлиян от кукления театър, не бих искал пиесата да се играе в бар пред пияни хора, а да е наистина театрално представление с драматургия и на сцена. Иска ми се да издам и втора стихосбирка, но там нещата са пожелателни. Иска ми се да развивам и двете си бизнес идеи и те да получават пари, внимание и възможности за развитие в България и в чужбина. Работя по развиване на PR агенция и по бизнес, свързан с осигуряването на достъпност – в дигитален, съдържателен и в чисто физически смисъл. Най-големият проект, който ми отнема и най-много време, е AP студио, което да създава апликации за работа на хора с увреждания. Иска ми се хората с увреждания да бъдат включени още при построяване на основата на всеки код, а не чак в процеса на тестване на приложенията. Нуждите от достъпност трябва да стоят в центъра на създаване на всеки нов продукт, а не само в тестовата фаза. Хората с увреждания разрешават много проблеми всеки ден, а същевременно не сме най-голямата група собственици на бизнеси в света. Искам да видя повече устойчиви бизнеси на хора с увреждания и по-жива култура със и за хората с увреждания.

Следете новините ни в GoogleNews