"Копродукциите носят престиж на България и наградата на "Аферим!" на Берлинале го доказа"
Наскоро по кината у нас тръгна румънско-българско-чешката копродукция „Аферим!” на режисьора Раду Жуде, която спечели „Сребърна мечка“ за режисура на фестивала в Берлин.
Освен от "Берлинале" лентата е носител на почетен диплом в Балканския конкурс на София Филм Фест 2015, като отнесе и Голямата на града на IndieLisboa в Лисабон и наградата „Golden Bayard” за операторско майсторство от френския Namur.
Филмът, копродукция със студио "Ню Бояна" и Националния филмов център, предизвика интерес в цяла Европа със своята екзотична история с балкански привкус. Накратко казано, сюжетът ни връща в далечната 1835 година във Влашко. Главни действащи лица са приставът Костандин и неговият подрастващ син Йоница, които са пратени да заловят избягал роб циганин.
До тук всичко звучи малко в жанра уестърн и, повярвайте ми, гледайки първоначалния надпис със заглавието на филма, това ще ви напомни и предразположи към каубойски истории. Редно е да се запитаме обаче, ако това беше уестърн в стил „справедливостта ще възтържествува”, щеше ли "Аферим!" наистина да бъде толкова високо ценен и от публиката, и от критиците? За това нещо не допринася само черно-бялата му визия, която го прави още по-изразителен, нито прекрасните реплики, които са взети и отлично инжектирани в историята от десетки автори класици. Със сигурност не е и достоверната и натурална актьорска игра, нито прекрасно композираните кадри, без излишно усложнени движения на камерата, ще сбъркате и ако кажете прекрасните костюми, осигурени от "Ню Бояна", които напълно отговарят на епохата.
Това, което го прави наистина силен и въздействащ, най-вече е именно интерпретацията на режисьора Раду Жуде. Разказът е пресъздаден по такъв начин, че дори и да е фикция, всяка една секунда от него изглежда така достоверна, че няма нужда да се ровим излишно в историята.
В "Аферим!" определено си заслужава да се говори и за българското участие в продукцията, което не е маловажно. Именно за него ще ви сподели един от виновниците за получаването на това балканско арт произведение с елементи от фолклора - копродуцентът Росица Вълканова.
Кадър от "Аферим!".
В „Аферим!” виждаме доста познати и близки за нас балкански стереотипи, те ли са причината филмът да е толкова добре приет?
Голямото признание на филма всъщност не идва от Балканите. Идва от Западна Европа и от САЩ. Успехът на продукцията се дължи на толкова на тези стереотипи, а на неговата автентичност – избора на гледна точка, крупност, разкадровка, локации, костюми, грим, а това се постига трудно. Построен е по модела на класически уестърн, това е една приключенска история. История, в която справедливостта е по-важна от закона. Изконният архетип за справедливостта, независимо от жанра, както при филма на Акира Куросава „Седемте самураи” и неговия уестърн римейк „Великолепната седморка”. Хубаво ще е да бъдат питани западняци за този филм. Със сигурност българите го разбират, защото се припознават. Това е филм, който ни загатва за произхода на предразсъдъците ни. Аферим!
Според Вас ако се направи българска версия на този филм, дали ще има огромна разлика?
С леки разлики, манталитетът ни е абсолютно един и същ, така че абсолютно може да бъде пресъздадена една такава история и да бъде считана за българска.
Кой е основният мотив, с който Вие подкрепяте една чуждестранна продукция като „Аферим!”?
Имам 12 филма, от които мисля, че само 3 не са копродукции. Трябва да ми харесва как работи режисьорът и киното, което прави. В случая много ми харесва как работи Раду Жуде. Сценарият буквално ме плени! Впечатли ме как е разказана историята. Тя не е нищо особено, но подходът към нея и какво е извлечено от нея – това е важното.
Режисьорът Раду Жуде.
В наши дни е трудно да се осигури финансиране за българското кино, а какво остава за копродукции. Какви са трудностите, за да се осъществи това?
Всъщност бих преформулирала. Вътре в този въпрос има истина за общото състояние на киното.
Визирате българското кино или световното изобщо?
Визирам европейското кино. С изключение на страни като САЩ, Китай, Индия, където киното може да се издържа от зрителската си маса, в Европа то не може да се издържа от зрители. Така че намирането на пари и финансирането на филм е проблем на всяка една европейска страна, не само на България. В България проблемът не е само до финансирането, а до отношението на държавата към културата. Живеем в държава, в която хората, които разпределят парите, не смятат, че културата е приоритет. Киното струва наистина много пари и държавата трябва да избира – дали да го има, или да го няма. Ако го има – да го подкрепя. Колкото до копродукциите – във филмовия център има квота: част от парите трябва да отиват за миноритарни продукции, както е и навсякъде в Европа. Това е регулирано и много български филми са подпомогнати от френски, немски, холандски, шведски и датски фондове. Иначе ще сме принудени да правим само нискобюджетни филми, но дори и те няма откъде да се дофинансират. копродукциите са дългосрочна инвестиция.
Дайте успешни примери за всичко това.
Холандската продуцентка Петра Худингс се влюби в проекта на Иглика Трифонова „Писмо до Америка”. Подкрепи ни с малко, но напълно безрезервно. По-късно при следващия ни проект с Иглика Трифонова „Разследване” холандският филмов фонд ни подкрепи отново, въпреки че никой не вярваше, че България някога ще дава пари за филми от Холандия. Две години по-късно НФЦ подкрепи холандския проект „На сляпо”, покрай който в района на Велико Търново и Полски Тръмбеш бяха похарчени 800 000 евро – не само наши пари. Този филм дойде в България поради факта, че се познавахме с Петра Худингс, че имахме изградено доверие. 
Кадър от филма.
Какви са нашите най-големи ползи при финансиране на чуждестранен филм? В друго интервю посочвате, че държите да има повече такива продукции.
Доста колеги се дразнят от финансирането на миноритарни копродукции, смятат, че не трябва да даваме от малкото български пари на чужди филми, че трябва да ги пазим за българските филм, или да даваме само на онези държави, които на нас ни дават... Ако изчислим колко пари са дадени за български филми, има още дълги години само ние да даваме. Сега ги дразни, че се подкрепят румънски проекти, а Румъния не давала за наши. А защо не, един път и ние първо да дадем, преди да искаме да ни дадат? България да даде пример, а не само да следва по петите другите? Сигурна съм, че именно благодарение на подкрепените през последните години румънски филми, румънските продуценти ще настояват за реципрочност от страна на техния фонд. И не мисля, че трябва да гледаме на копродукциите като на “танто за кукуриго”, а да подкрепяме качествени проекти, силни режисьори. Важно е под какви филми стои името на България.
Техниката, звукът и костюмите са от българска страна, наети са от "Ню Бояна", които са и копродуцент на филма. Това е сериозно участие от наша страна. Какво полезно научихте от румънските си колеги?
Беше фантастично да се работи с румънците. В повечето случаи добрата атмосфера по време на снимки идва от режисьора: дали знае какво прави, дали е спокоен на терен, дали знае как да постигне целите си, дали продуцентът го подкрепя. Такава беше атмосферата по време на снимките на “Аферим!”, но за нас имаше и нещо друго. Всички бяхме впечатлени и възхитени от отношението на румънците към киното. То е много по-запазено отколкото нашето. Те все още гледат на правенето на филма като нещо изключително - нещо, което е повече художествено, отколкото комерсиално. Влагат сърцето си и цялата си душа и не се отнасят към работата си като необходимоост заради едни пари. В България, за съжаление, може би поради голямото количество чужди продукции, отношението към киното се комерсиализира. Загубили сме любовта към професиите си, удоволствието от работата.
Не мислите ли, че основният проблем се крие в американизирането на персонажите ни, дори тези, които са от прехода?
Липсва ни самочувствие и търсим чужди примери. Започва се още от киноучилището, а критиката никаква я няма. През последните 20 години упорито ни тласкат към мейнстрийм киното. Нека да си го има, но то е кино на клишетата, един индустриален продукт. А българското кино и не само – европейското също – то трябва да търси оригиналното, необичайното, автентичното.
Росица Вълканова.
Има ли български проекти, доближаващи се до качествата на „Аферим!”?
Ние сме много различни, нямаме школа подобна на румънската. Не бих търсила други филми да са като този филм, но държа на авторството и дълбочината – нещо, което да остави следа. Проектът трябва да ме вдъхновява, независимо откъде е.
Има ли нов чуждестранен проект с подобни качества като на „Аферим!”, върху който вече работите?
Вече съм ангажирана с нов проект на Раду Жуде. Пътят до реализацията му ще е дълъг, но вече имаме успешна първа крачка – във фонда Югоизточна европейска мрежа спечелихме финансиране за развитие. През пролетта очаквам и проект на много интересна немска режисьорка, но не по-малко се вълнувам от работата си по българските проекти, с които съм се захванала – дебют на Ралица Петрова, втори филм на Драго Шолев, нов проект на Иглика Трифонова. Само държавата ни да не загърбва културата и киното ни, иначе проекти дал Бог.
Приключваме разговора с една мисъл от филма, която е тясно свързана с всичко горепосочено: „Добрият касапин не се плаши и от 1000 по 1000 овце”.
"Аферим!": Източна Европа, 1835 г. Двама ездачи кръстосват из територията на Влашко. Приставът Костандин и неговият син търсят избягал циганин роб, подозиран в тайна връзка с жената на господаря. Костандин се отнася спокойно към ситуацията, подхвърляйки ободряващи афоризми, докато синът му гледа доста по-сериозно на света наоколо. По пътя двамата срещат хора от различна националност и религия: турци, руснаци, християни, евреи, румънци и унгарци. Всеки демонстрира предаваните от поколение на поколение предразсъдъци спрямо останалите. А когато циганският роб е намерен, приключението тепърва започва.
Аферим!“ участва като проект в 10-ото издание на Sofia Meetings през 2013 година. Продуценти са Ада Соломон от „ХайФилм”, Румъния, носител на „Златна мечка” за „Позиция на дете” и наградата на Евроимаж за продуцент на годината на Европейската филмова академия, Росица Вълканова - КЛАС Филм, България, и Иржи Конечни от „Ендорфилм”, Чехия.
Филмът е в копродукция с Ню Бояна Филм и е реализиран с подкрепата на Националния филмов център (НФЦ).
Раду Жуде е роден през 1977 г. в Букурещ. През 2003 г. завършва Университета за медии в столицата. Работи като асистент-режисьор по време на следването си, а и след това. Режисирал е повече от 100 реклами, няколко късометражни филма и 4 игрални. Дебютният му филм „Най-щастливото момиче на света” получава наградата CICAE на Форума във Берлинале 2009 година; селектиран е на над 50 филмови фестивали по цял свят, сред които Торонто, Ню Йорк, Солун, Сараево, Лондон. Премиерата ва втория му пълнометражен филм „Всички в нашето семейство” е на Берлинале, програма „Форум”, получава голямата награда „Сърцето на Сараево” и е селектиран и награждаван на десетки фестивали в Европа и по света. В момента Раду Жуде работи по следващия си проект – „Scarred Hearts”, адаптация по романа на румънския писател Макс Блехер.