Ан Кроули от Съвета на Европа: Да дадем думата на децата

Ан Кроули е консултант от Съвета на Европа по въпросите на децата. Тя е в България, за да участва днес в Семинар на Държавната агенция по закрила на детето. Той е на тема - Гарантиране правото на децата да участват във всички области на живота и измерване на напредъка в насърчаването на участието на децата.

- Госпожо Кроули, Вие сте експерт в Съвета на Европа по въпросите на децата. Разкажете за вашата дейност, с какво се занимавате?

- Аз съм консултант по правата на детето на свободна практика. В момента работя по проекти на Съвета на Европа, които подпомагат държавите-членки да направят преглед на своето законодателство, механизми и политики, които подкрепят участието на децата в процеса на вземане на решения, които се отнасят до тях. Работя съвместно за изготвяне на препоръки за всички държави-членки. Те са свързани с нещата, които трябва да предприемат, за да гарантират, че децата участват във вземането на решения. Става дума за младите хора под 18-годишна възраст – това са онези, които все още нямат право на глас.

Понастоящем работя със Съвета на Европа по една инициатива, включваща България, Италия, Латвия – това са три държави, които пожелаха да участват в Конгресния център, за да може да преценят колко добре се справят при прилагането на препоръката на Съвета за детското участие, за да могат да установят какво още трябва да направят.

- А защо избрахте точно България?

- Съветът на Европа реши да окаже подкрепа на държави-членки, които искат да приложат тази методология и България доброволно пожела да бъде едната от тези страни. Това е много добър знак, защото ни показва, че България има самочувствието, че добре се справя, но също така, че има желание да види как може да се усъвършенства.

- Какви са предимствата на нашата страна. България има специален орган, наречен Съвет на децата. Само у нас ли има такава структура, как е в другите страни?

- Различно е състоянието на правата на детето в различните държави-членки, на места е по-добре, на места - не толкова. И един от начините да се направи оценка на страните е да се види не само дали има Съвет, но и да се види дали се отчитат вижданията на този Съвет и становищата, които приема. Чуват ли се или се пренебрегват становищата на децата. Само някои или всички деца имат достъп до този Съвет – само момчета ли, само момичета ли, живеещите в големите градове или и децата от селата, децата с увреждания, децата от малцинствата, от ромското малцинство, тоест дали всички деца имат достъп до този Съвет – защото на някои деца би им било по-трудно да имат достъп до такава институция по чисто структурни причини.

Запозната съм в някаква степен за всичко, което се случва в България, но се надявам да науча много повече за този процес, който ще продължи цяла година. Ще приложим методология, състояща се от 10 различни мерки и така ще можем да преценим, че ако се прави едно или друго – това означава, че страната се справя добре. Вашето правителство ще се спре на консултанти, които ще събират информация, ще направят преглед на статистиката, политиките, институциите, но също така ще разговаря с деца, млади хора, неправителствени организации и други държавни органи. Ще се разговаря с учители, социални работници, хора, работещи с младите, за да може да се направи преглед на това, което се случва на място. 

Сигурна съм, че ще установим и добри практики, и недобри практики - всички тези неща, които би трябвало да се подобрят.

Процесът трябва да помогне да се повиши информираността на общността като цяло за правото на децата да бъдат изслушвани по решения, които имат отношения към тях. Надяваме се също така да могат да се обменят добри практики, така че ако нещо хубаво се случва не едно място, да бъде възприето на други.

- Сигурно сте направили някакво ваше проучване. Как оценявате работата на българския Съвет на децата и кои са препоръките ви към тях?

- Има етични правила за участието на детето, то трябва да е смислено, тоест не просто да отбележим и да отчетем, че е имало такова. Трябва да има реални решения, в които децата имат участие, за да не се вземат решенията само в бъдеще. Понякога в моята страна – Англия – има училищни съвети, в които се избират ученици, но тях общо взето ги питат какво мислят за храната в стола или каква униформа да носят. Никой не ги пита какво е мнението им за педагогическия процес, за начина, по който се управлява училището, тоест малко проформа са нещата. Този процес трябва да е смислен, а на второ място трябва да включва всички – не само децата на дипломатите и децата, които са отличници в училище, трябва да бъдат включени и онези деца, които са в неравностойно положение. Освен това работата на такъв Съвет трябва да има отношение и към детството, работата трябва да бъде приятна, те трябва да се забавляват, да не е само тежка работа, трябва да са в безопасна среда и да получават обратна връзка и трябва да разберат как техните становища са отчетени. За да могат да разберат какво са научили след това, което те са произвели.

- А какви са вашите препоръки към България?

- Това са 10 мерки – показатели. Това са показатели, по които да можем да измерим колко добре се справя България. Една част от тях се отнасят от правото на детето да участва, тоест ще гледаме неща като има ли законодателство, има ли законови разпоредби, които защитават правото на детето да участва. Например, ако едно дете е било осиновено. Възможно ли е да има дете, което ще бъде осиновявано, то да може да участва в производството. Има ли законова норма, която гарантира правото на детето да участва. Има показатели, свързани с назначаването на детското участие, свързано с обучението на учители, социални работници, за да може те да имат ясно разбиране какво представлява детското участие.

Трета категория от показатели се отнася до създаването на възможности на децата да участват, създаване на Съвет на децата от правителството на национално равнище, съобразно устройството на държавата, областните управи, училищата. Освен че ще се прави преглед на закона, ще има и събеседвания с деца и с млади хора, за да видим как на практика се случват нещата.

- Може ли да разкажете как е представена в другите страни тази структура?

- В повечето държави-членки на Европейския съюз има някакъв вид младежки съвети. Но в някои страни те не са под 18-годишна възраст, а са по-скоро от млади хора до към 25 години. Те не са изборни органи, децата не минават подбор, а в тях участват най-често дъщерите и синовете на видни общественици и политици.
Има някои добри примери, в скандинавските страни, например, те най-добре се справят с правата на детето, имат дълга традиция в това отношение. Много по добра от моята страна. Равнището е различно и всички имаме какво да научим и къде да се подобрим.

За първи път преди 25 години беше въведено това задължение да се даде право на децата да бъдат изслушвани. Поне в нашите общества в Европа децата се виждаха, но не се чуваха. Дълъг път изминахме, но мисля, че и още много имаме да извървим, за да видим тази промяна. Това е същата промяна, както с ролята на жените в обществото. Промяната е много сходна, защото става въпрос за силата на тези групи в обществото. Мисля, че отбелязваме добър напредък, но Съветът на Европа, Европейският съюз, неправителствените организации, правителствата трябва да продължат да настояват. Особено във времена, когато има риск от орязване на бюджетите – поне в моята страна много се говори за това, защото не е евтино, но същевременно си струва парите. Трябват пари за болници, училища, но трябват пари и време, за да подкрепим и детското участие. Съветът на Европа съществува, за да защитава правата на човека, демокрацията и върховенството на правото.

- В този ред на мисли Съветът на Европа готов ли е да приема съвети от децата?

- Интересен въпрос. Има още какво да се направи, но нещо вече се случва. Има система на съуправление с младите хора от 13 до 29 г., решенията се вземат съвместно между държавните служители и младежките организации – скъпо е, но се случва.

Миналата година се срещнах с член на будапещенския съвет тук в България на конференция за новата стратегия за правата на детето, който беше младеж. Мисля, че те имат младежки делегати и към ПАСЕ.

- Наблюдавали сте дейността на децата в различните страни, може ли да кажете най-интересните неща, които са успяли да променят децата в законодателството?

- Част от интересните неща са свързани с участието на децата при проектиране и изграждане на жилищни сгради и околна среда, не само училищни сгради и детски площадки, а и други елементи на градската среда като магазини, обществени сгради, търговски центрове. Мисля, че едно от най-интересните неща, които съм наблюдавала, е как децата участват в такъв вид проекти, например за проектиране на лентите за велоалеи, водещи до училището им. Сега се сещам за един случай, при който в моята страна при съдебни решения при бракоразводни дела за определяне на родителски права, децата имаха думата. В момента такива дела се гледат при закрити врати, журналистите нямат достъп до тях, но в момента има голям натиск и се чуват гласове да се отворят вратите на съд зала. Обаче децата казаха, че не искат проблемите им да се разнасят по вестникарските страници. Въпросът е как да балансираме.

- Сега в Европа има доста деца бежанци. Каква е тяхната роля, допуснати ли са те до обществото, чува ли им се изобщо гласът?

- Понеже от много години работя за „Спасете деца“ – международна неправителствена организация. Работила съм с деца бежанци по програми за интеграция. Моят опит е, че повечето деца независимо дали са непридружени или са със семействата си, много от тях изключително много държат на средата, а училището е най-доброто място, за да бъде едно дете интегрирано в нашето общество. Мисля, че е важно да се вслушваме, да чуваме какви са становищата им. След като навършат 16- годишна възраст, децата-бежанци спират да имат права. Ако искат да учат, те ги третират като студенти, те трябва да плащат огромни суми, с които не разполагат, но те успяха да обяснят на правителството по какъв начин им се отразява това. Много често децата бежанци са деца на образовани, добре поставени в обществото семейства. И те искат да кажат на министъра „Живея от 3 години тук, защо да не мога да уча в университета, защо да не ползвам същите финансови условия като приятеля ми от съседната улица?“.

Училището е най-важното място и трябва да се подкрепят училищата, защото понякога тези деца не говорят езика – може да са преживели страшни неща, на конфликии, които се отразяват на способността им да учат.
Продължавам да мисля, че участието и изслушването на децата и вземането предвид на техните виждания са много важни.

- Какво очаквате от България, какъв съвет ще дадете на България и какви са стъпките ви оттук-нататък?

- По отношение на този процес на оценка ще бъда напълно откровена в съветите, които ще дам. И бих посъветвала – бъдете открити, гледайте нещата такива каквито са, работете с партньори, от които може да научите, за да може да се подобрите.
Днешният семинар има за цел да обучи онези, които ще се заемат с процеса на самооценка по тази методология. Очакваме този процес да отнеме малко по-малко от година и след това ще бъде написан отчет, който работещите по оценката ще представят на правителството и на Съвета на Европа и се надявам, както да има установени добри практики, които да може да се разпространят, така и да има неща, които да се разработи план за действие, за да може да се развивате.

Надяваме се да успеем в края на година след самоценката да съберем на едно място трите страни, които са работили – Италия, България и Латвия, за да се дадат изводите. Ние ще бъдем на разположение по време на целия процес за подкрепа и въпроси.