Спорът за депутатските заплати: Вкараха ли си анти-ГЕРБ партиите автогол?

Всъщност идеята беше да се ограничат депутатските бонуси. Но излезе обратното - като искане за тяхното увеличаване. Партиите от анти-ГЕРБ коалицията си вкараха автогол на популисткия терен на Борисов, пише В. Стойнев в анализ за Дойче Веле. 

„Демократична България“ (ДБ) реши да ограничи депутатските бонуси – до 25% от заплатата, за чието съществуване малцина подозираха. Но излезе, че са тръгнали да раздават такива бонуси. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви, че новото мнозинство си вдига заплатите на по 10 000 лева. Така вместо да изпише вежди, ДБ избоде депутатските очи и започна надцакване по орязване на доходите на избраниците. БСП поиска да отпаднат изобщо бонусите, а заплатите на депутатите да се замразят и да спрат да се актуализират на всеки три месеца. ДБ се отказа изобщо от бонусите. А Мая Манолова от „Изправи се! Мутри вън!“ ги надскочи, като поиска депутатската заплата да е равна на средната за страната, както и да се орежат доходите на премиера, министрите, шефовете на агенции и други висши публични длъжности.

Така партиите от анти-ГЕРБ коалицията не просто правят грешка, като се занимават с теми извън ключово необходимите за момента (да не споменаваме и неспешните законопроекти, с които затлачват правната комисия) и по почина „гузен, негонен бяга“ си вкарват автогол на популисткия терен на умелия манипулатор Борисов. По-лошото е, че те затвърждават тъкмо онази представа за политиката като нечисто дело, срещу което всъщност се борят.

Г-жо Манолова, вие такава ли сте?

Това е представата за заемащите публични длъжности като хора, които по презумпция са крадци и мерзавци, затова е най-добре да им се плаща възможно най-малко. Г-жо Манолова, вие такава ли сте? И колегите Ви в новото 45-о Народно събрание ли са такива? Такива ли са и всички шефове на агенции, министри и прочее, особено бъдещите? Ако е така, човекът с пачките и кюлчетата в нощното шкафче дори може да претендира за морално превъзходство над вас и да поиска изобщо да не получавате заплати – пък кой каквото чекмедже си има.

Това е представата, че пратениците да представляват народа и да управляват от негово име трябва да са абсолютни безсребреници и едва ли не да живеят на пост и молитва. Да, заможните вероятно биха си позволили да работят за ниски възнаграждения, но професионалистите, които разчитат единствено на текущи постъпления от труда си, дали биха обрекли себе си и семействата си на по-лош живот ей така, от сиромахомилско народнячество. Един юрист, лекар, икономист и пр., ако е честен и не мисли за нощни шкафчета, дали би си загърбил професията, за да стане депутат за 1500 лева? Неслучайно партиите на градската десница трудно намираха и кандидати за районни кметове в София на предишните избори – просто не всеки почтен професионалист би се обрекъл на лишения, само и само да се пести народна пара. А крайният резултат е, че най-добрите отказват да се цанят за публични длъжности и често пъти ги заемат просто пожелалите ги. Както се казва –евтиното винаги е по-скъпо.

Това е представата, че работата в публичните институции не е съвсем работа и всяко заплащане ѝ е много. Тъкмо обратното, един почтен и наистина работещ депутат е извънредно зает – и в общуването с експерти, заинтересовани страни и избиратели по редица теми, и с работата си в парламентарните комисии и в пленарната зала. Един министър, освен огромната си оперативна заетост, е и свръхотговорен – от подписа и от думите му има огромни последици, които не съответстват на заплатата му на среден мениджър в частния сектор. Един премиер пък практически може никога да няма напълно лично време и отговорността му е несъизмерима и с най-високата заплата в страната. Да, ако премиерът се изживява като шофьор на джипка, сегашните 7-8 хиляди лева са му твърде много. И за гражданството ще е далеч по-изгодно премиерът да взема 70 000, но да е премиер.

Каквото си пожелаем, такова идва!

Като цяло това е представата, че хората, които излъчваме да ни представляват и управляват, не ги уважаваме и просто ги търпим по необходимост. Което ни обрича да живеем в слаба държава с тежки дефицити на легитимност и управленски капацитет. Но пък балансите накрая винаги излизат – каквото си пожелаем, такова идва.