Стокхолмски синдром ни друса под пилоните!
Стоян Николов
Контрапротест на пилоните пред Националния дворец на културата. Пилоните пред Националния дворец на културата. Националният дворец на културата...
Може и да звучи малко като налудничаво обратно броене, но не е точно такова. Това си е чиста машина на времето. Строежът на Националния дворец на културата е завършен през 1981-а – тогава, когато България празнува 1300-ната годишнина от създаването си. Не случайно, разбира се... В годината, в която започва десетилетието на окончателната победа на комунизма. Така поне твърдят бащите на народа в изказванията си на този и онзи Пленум на ЦК на БКП.
И знаете ли, старите поговорки май не са измислени току-така. Като кажеш една лъжа стотина пъти, тя като че ли наистина се превръща в (полу)истина. Заветите на Политбюро са пуснали корени. Като черна магия направо...
Комунизмът е построен в свидната ни рОдина и още как! Основната идея на комунизма от съветски тип е да проникне като раково образувание във всяка клетка на обществото. Да настрои всеки един индивид срещу най-близките му и да създаде „общност” от хора, които нямат нищо мило и драго, освен Партията. В нашия случай – партията Столетница и производните й.
Та, нима не помним заветите на онова време!? Героят комунист, предал баща си, който крие два вола, вместо да ги даде на ТКЗС-то; Ястребинчетата; Митко Палаузов и Матросов на амбразурата...
Всички саможертвени като древнохристиянски светци. Всички с поглед в светлото бъдеще. Няма да лъжа, ама хич – героите на ранното ми детство. Тогава, когато бях между пет и десет и хиляди учителки и роднини ми пълнеха главата с тези сценарии, на които дори и Хичкок може да завиди.
Контрапротест. ЦК на БКП. Хичкок. България. Лятото на 2013-а
За десетина години моята глава не успя да се напълни с манифестации, сгради, в които има повече стомана, отколкото в Айфеловата кула (разбирай НДК бел. авт.) и марксизо-ленинизъм. Оттогава, за щастие, помня „цветно” само мекиците на баба и Дядо Мраз. Но, виж, има други хора, които си спомнят много повече от това време и са готови да ни бият с бастуните, защото не сме съгласни да оставим комунизма да си отживее.
Те са точно като извадени от сценарий на Хичкок. Зловещи подобия на себе си. Изпълнени с болка, която искат да споделят на принципа на оная отдавна забравена игра „Предай нататък”. Те са стари, грохнали, излъгани, но не се предават. През целия си съзнателен живот са учени, че моделът за подражание е Матросов. И инстинктивно застават на амбразурата... опа, на пилоните! В името на комунизЪма.
Контрапротест по изгрев, контрапротест по залез
По самата си същност начинът, по който те гласуват през последните 24 години, е контрапротест. Виждат, че поставят пред децата си следната дилема: бягай от България или тъни в мизерия като нас! Но продължават да гласуват така. Защото не искат децата и (вече) внуците им да живеят по-добре от тях. Нима Ястребинчетата са живели добре!? Нима синът на оня с двата вола е живял добре!? Нима те самите не са имали въжделения, които „доброто” старо ЦК на БКП не е осакатило!? Защо трябва тяхната младост да е унищожена, а на следващите поколения да не е!?
Те знаят, че вече не са в разцвета на силите си. Те осъзнават, че светът, които са градили под „вещото” ръководство на ЦК на БКП се е сгромолясал с адски гръм. Те са наясно, че не вземат достойни пенсии заради наглите кражби на строителите на комунизма. Сиреч, заради себе си и преклонената си глава пред „вождовете”. Но въпреки това мечтаят на пилоните над рехавия им контрапротест да се развее (и) червеният пряпорец със сърп и чук.
Мозъкът (той е един; мозъкът на победилия комунизъм) им е дотолкова промит, че ги прави доброволни заложници на промития им мозък. Наречете го ако искате тафтология; или пък „Параграф 22”; може би „Фермата на животните”.
Аз за по-лесно го наричам Стокхолмски синдром...