Защо ще стачкувам - интервю със социален работник

Анна Иванова е социален работник от район "Витоша" в София. Тя е един от хората, които ще се присъединят към предупредителната стачка, организирана от КТ "Подкрепа" в петък.

- Г-жо Иванова, защо решихте да стачкувате, от какво сте недоволни?

- Социален работник е професия, необходима в обществото, но недооценена. Ние не сме чиновници, а работим в пряк контакт с много и различни рискови групи - на психично болни хора, възрастни хора, малцинства от гетата, деца в риск и техните семейства. Трябва да съобразяваме отпускането на различните помощи с много нормативни и поднормативни актове, една колежка ги беше изброила - общо 16.  Налага се да ходим по адреси, за да изготвим социални оценки, посещаваме различни институции, водим голям обем от документация, подписваме се за десетки хиляди лева. Това е работата ни, но с всяка година ставаме все по-демотивирани да я вършим, защото сме оставени да го правим в изключително лоши условия на труд. От години се опитваме да ги променим, но нищо  не се получава и затова решихме да дадем гласност на проблемите си.

- Какви са най-големите ви проблеми?

- В дирекциите в страната липсват елементарни хигиенни условия, техниката е толкова стара, че за нас е мечта да работим с нормален компютър, искаме факсове, принтери, копирни машини - сега цялата документация се обработва на ръка. На някои места липсват тоалетни, течаща вода, целият инвентар е остарял. Бюрата са на по 20-30 години, подпираме ги на тухли или на други налични материали, за да седят, компютрите нямат дори отвор за флашка, няма и кой да ги поддържа.

Ходенето на адреси се възпрепятства от това, че се дават ограничен брой карти за градски транспорт, а някои райони са отдалечени и има нужда от още един колега, който да дойде с теб. Ние обаче ходим сами - без охрана, без гаранция за безопасност, да не говорим за бездомните кучета.

- Как протича един ваш работен ден?

- Започва в 9 сутринта и завършва в 17.30 по график, имаме 30 минути обедна почивка, но постоянно някой трябва да има дежурен в приемните. Отделно е работата на терен. Ходим по адреси, за да проверим дали един човек отговаря на изискванията за даване на помощи, това става в извънприемно време.

- Какви хора посещавате?

- Хора, които разчитат на изключително ниски доходи - само един работещ в семейство, пенсионери с малки пенсии, хора дори без никакви доходи. Обикновено те подават молба за отпускане на еднократни парични помощи, за лекарства, за отопление. Виждали сме всичко. Само рутината ни спасява, дето има една приказка с трън да махнеш, няма какво  да закачиш в къщите им.

Последният ми адрес беше майка с 4 деца, живееха в една почти недооформена къща, ползваха една стая, в нея имаше три легла с пружини и табла от началото на миналия век. Там жената гледаше две близначета на по три години, едно дете на пет и още едно на 15 години. Тя дори нямаше средства, за да прати голямото си момче на училище. Там веднага се взе решение за отпускане на месечна помощ, защото трябва някак да изхранва тези деца.

- Какви други хора срещате по време на работата си?

- Най-тежка е работата с хора с психични отклонения. Те ни посещават непрекъснато с някакви искания, питания, със споделяне на своите виждания за света. Това натоварва, защото при обработката на документите се изисква внимание, а ние трябва да сме непрекъснато с отворени стаи за посетителите.

Възрастните хора също са рискова категория, защото страдат от склероза, понякога започват да плачат, да обясняват как не могат да се справят сами. Налагало се е да ги придружаваме до пощата, до изхода на службата или до другаде.

Работим и с деца в риск, там се посещават адреси по сигнали, където има съмнение за насилие над тях. Всички семейства, които са решили да се разведат, също минават през отдела за закрила на детето, където колегите трябва да преценят кой родител с какви възможности разполага за отглеждането им. Тук често сме заплашвани от по-силния родител какво решение да вземем.

Най-тежка обаче е работата с малцинствата заради народопсихологията им, заради различния начин на живот, който водят. Там е страшно да си сам сред виковете, заплахите, понякога дори се стига до бой.

- Имали ли сте ситуации - вие или колегите ви, когато животът ви е бил в риск?

- На няколко места в страната са ми известни такива случаи. Имаше една колежка в столицата, която е пострадала - била е наранена физически. При мен се е стигало до силно нервно напрежение, когато с колежка се обърнахме до Районната прокуратура, за да предупреди хората да се държат по-прилично.

- Има ли здравни рискове при работата ви?

- Съществуват и рискове за здравето ни в  контакта с многото хора, а нямаме договори с клиники или допълнителна здравна осигуровка. В нашия филиал във "Витоша" например една колежка се разболя от вирусен менингит.

- Казахте, че се чувствате все по-демотивирани. Защо?

- Така е, защото работните ни заплати са изключително ниски и несъответстващи на труда, който полагаме. Говорим за заплати от 400-420 лв. за социален работник на терен. Два пъти се увеличи минималната заплата, ние все повече се доближаваме до нея.

- Как си обяснявате това, кой е отговорен за положението ви?

- Работодателите ни, а те са Министерството на труда и социалната политика и Агенцията за социално подпомагане. Не може да се формира работна заплата за хора с висше образование в такъв размер. От известно време финансовият министър уж прави реформи в заплащането, но ние винаги сме извън ръста. Отговорът му винаги е, че пари няма, а ние не можем да платим дори сметките си.

От заплата до заплата 400 лв. не стигат, както и да ги разпределим. С тях не можеш да покриеш разходите по дома за ток,  храна, да обновяваш гардероба си, да се грижиш за децата си, камо ли да ти останат за медицински услуги, ако някой се разболее. Всички колеги са потънали в дългове.

- Докъде сте готови да стигнете?

- Ние сме в стачна готовност, трябва ни само една крачка и излизаме навън на улицата. Писна ни от обещания и празни надежди, ние трябва да влезем в положението на държавата, която няма пари, а същата тази държава под една или друга форма иска от нас пари. Ние сме разкъсвани между желанието да сме коректни платци и невъзможността да го постигнем.