Защо, когато мразим мюсюлманите, пак мразим евреите

Може да се спори какъв точно ефект е целяла да произведе КОНПИ със запорирането на имуществото на семейство Прокопиеви, заради приватизацията на завода „Каолин”, но той очевидно не е в полза на репутацията й. Мотивите на комисията прозвучаха неубедително дори за тези, които по принцип гледат с дълбоко съмнение на всеки, натрупал милиони от приватизацията в България. Защото през нея са минали общо 1646 промишлени предприятия и ако си решил да подложиш на проверка начина, по който това е станало, няма как да се спреш на едно от тях. И съответно няма как да не те заподозрат в персонално насочена наказателна акция.

Тук опираме до актуалната напоследък тема за ревизия на приватизацията. Дали тя би могла със стара дата да възстанови справедливостта, там където е била нарушена, или с днешна дата би породила нови несправедливости е отделен въпрос. Но, така или иначе, ако ревизията все пак тръгне, първо са необходими сериозни нормативни промени, включително и на конституционно ниво. А после тя трябва да засегне всички приватизационни сделки, независимо участниците в тях до кои политически кръгове са близки или от коя страна на фронта са в медийните войни. Пък и единствената институция, която би имала право да се произнася по тях, е съдът.

Тъй като това не е станало, а и далеч не е ясно дали въобще ще стане, действията на комисията сега нанасят удар върху публичния й образ. Тя вероятно би могла да каже, че това не я интересува, защото е силова институция и няма как да бъде харесвана. Обратното е. Ако работата ти е да уличаваш другите в незаконност, ти самият не можеш да си позволиш да бъдеш улечен в каквото и да е.

Ненадейното признаване, дошло от САЩ, на Ерусалим за столица на Израел разпали антисемитизма в световен мащаб и в този смисъл то не беше в полза дори на евреите, независимо от благодарността, с която го приеха. Пък и решението на Тръмп нито има някакви практически измерения, нито е израз на някаква видима политическа стратегия. Стои самотно и заядливо, като повечето негови жестове, които обслужват главно стремежа му да изглежда ексцентричен и непредвидим.

Но по-важно е друго: за да се разпали антисемитизмът, значи че той съществува, а напоследък, насърчаван от десния радикализъм, пак става заплашителен с откровени елементи на фашизоидност. Въпреки тежкото чувство за вина, останало след Холокост, евреите продължават да бъдат за Християнската цивилизация обобщения образ на другия, на когото не искаш да признаеш правото да бъде като теб. И днес се получава следния парадокс: нарасналата враждебност към мюсюлманите, заради тероризма и бежанската вълна, на свой ред увеличава и враждебността към евреите. Парадокс е, защото признаването на Ерусалим за столица на Израел среща непримирима съпротива, включително и кървава, тъкмо от страна на мюсюлманите, които приемат града за техен по изконно право.

Всъщност, това е един от многото парадокси, които идват от парадоксалността, съдържаща се в самата враждебност към някой, само защото е с различна вяра или етнос, при това не по собствено желание.