Законът - между Пекин и Пхенян

Интересно заседание имаше този четвъртък Висшият съдебен съвет (ВСС). Засегнат от коментара на правосъдния министър Христо Иванов, че обсъждането на съдебната реформа с пловдивски съдии в края на предишната седмица е преминало като "партийно събрание в Северна Корея", главният прокурор Сотир Цацаров цитира Великия кормчия Мао Дзе Дун, който преди началото на т. нар. „Велика пролетарска културна революция“ в Китай издигна лозунга „Нека греят сто слънца, нека цъфтят сто цветя“. Културната революция бе насочена срещу партийни служители и интелектуалци, които Мао и неговите последователи обвиниха в предателство на революционните идеали и в опит да възстановят капиталистическия строй. Чрез нея Мао се опита да си върне властта в партията и държавата, която загуби след т.нар „Голям скок напред“ между 1958 и 1961 г. , довел до Великия китайски глад, в резултат на който умряха 40-50 милиона китайци. Може би защото не можеха да ядат стоманата, която Мао ги накара да произвеждат в селски пещи за хляб. От продължилата десет години Културна революция пък бяха засегнати 200 милиона души. Само през 1967 г. жертвите й бяха 500 000.

На фона на тези исторически факти е доста по-уместно не правосъдният министър да се извинява за севернокорейския си коментар, както го призова ВСС, а главният прокурор да се извини за китайския. Което няма да промени факта, че българската правосъдна система наистина се намира между Пхенян и Москва.

Разкраченото й състояние обаче не се дължи проектозакона за съдебната власт, който разделя ВСС на две колегии: съдийска и прокурорска. Това в най-добрия случай ще доведе до „умерен прогрес в рамките на закона“ по едноименната партия на Ярослав Хашек. Впрочем все едно, че български политици са писали неговия партиен манифест (защото се съмнявам, че са го чели): „Обещаваме да обещаваме. Нашите обещания са най-добрите обещания. Ако не обещаем нещо, то е защото сме забравили да го обещаем“.

До голяма степен дебатът за реформа на съдебната власт е дебат за състоянието на българската прокуратуртия, но е все така хаотичен и конюнктурен. Най-забележимо тече на ниво политика, но само в две посоки - какво да е мястото на прокуратурата в системата от държавни органи, и използват ли прокурорите правомощията си за политически цели. В сянката на тези без съмнение важни проблеми остават неефективността и дори провалът в борбата срещу организираната престъпност и корупцията. Все още никой политик не смее да даде най-логичното обяснение за това – че вероятно редица прокурори са корумпирани, а някои - дори свързани с организираната престъпност. Нищо чудно, че именно парламентарта комисия за борба с корупция преди няколко месеца не прие стратегията за съдебна реформа...Но пък доживяхме правосъден министър, макар и предпазливо, да критикува абсолютната безконтролност на прокуратурата, резултат от нейната централизирана полувоенна структура, липсата на ефикасен съдебен контрол върху всички нейни актове, трудно защитимия от правна гледна точка имунитет, с които прокурорите се ползват. Именно тези критики смразиха Сотир Цацаров и Христо Иванов. Но... дума дупка не прави. Още по-малко – съдебна реформа.

Разбира се, не само в прокуратурата е проблемът. Фундаменталният проблем е в българското разбиране за закона като „врата у поле“. Точно това разбиране е крайно време да се промени, за да стане България правова държава. Което означава: държава, управлявана по всеобщо приложими закони, а не чрез произволните решения на политици и чиновници.

Сега България не е правова държава, защото законодателството й се състои от заповеди, които определят как хората да действат, за да постигнат определен резултат. Тези заповеди се издават от „законодатели”, придобили - по-точно присвоили си! – правото да приемат всякакви струващи им се необходими декрети, и да узаконяват всяко действие на администрацията. Администрацията пък си е присвоила правото да издава всякакви подзаконови нормативни актове, които променят или блокират смисъла на всеки неудобен на политиците и техните сенчести спонсори закон, ако случайно такъв бъде приет.
Това не е Закон. Законът е онзи сбор от общоприети правила, които защитават правата на отделния човек и го оставят свободно да следва своите собствени цели. Законът е форма на защита на личността, свободата и собствеността на отделния човек. Законът е съвкупност от общи норми на справедливо поведение. Законът заменя силите на отделните хора с колективна сила, за да отстоява правото на всеки и за да възцари Справедливост за всички.

Докато в България законът не е такъв, няма да има и съдебна реформа. Просто защото няма да има какво да се реформира.

Чуйте анализа на журналиста и председател на Института за свободен капитализъм "Атлас" - Калин Манолов, в предаването "Конструкция" по БНР.