Турция в шок: Как Ердоган ще се измъкне от капана?

Когато непосредствено след юнските парламентарни избори се разхождах заедно с други участници в научен симпозиум из празните зали на новозавършения президентски дворец в Анкара, не ме напускаше усещането, че тези декори очакват бъдещата турска драма. Тогава един от съветниците на Ердоган влезе в ролята на чичероне, обяснявайки разположението на различните помещения на уникалния комплекс, за който бдителните турски медии твърдяха, че е излязъл над 500 милиона долара на данъкоплатците. Всякакви намеци, че президентът иска да възражда Османската империя са метафорични, успокои той разноезичната група научни дейци. Президентският чай и баклави бяха превъзходни, настроението - приповдигнато. По-късно, по време на брифинг с виден представител на турското външно министерство, зададох въпроса как Анкара вижда бъдещето на войната в Сирия. „Това е въпрос за милион долара”, пошегува се опитният дипломат на прекрасен английски. Помислих си, че е и въпрос за милион сирийски жертви – засега „само” 220 000 убити и десетина милиона бежанци.

Дни преди изборите на 1 ноември, нещата в Турция изглеждат съвсем различно – терористични актове, засилени ответни мерки по сигурността, журналисти в затвора - и в болницата с рани от нападение, сплашване на населението, прикрити заплахи към света и към Европа. Симптоматично е, че най-ужасният в историята на страната атентат в Анкара покоси младежи в техния поход за мир. Той идва след друг знаков акт на терористите – на 20 юли т. г. в Суруч, където събрали се кюрдски младежи бяха взривени от ислямистки камикадзета.

Тогава Турция използва повода, за да влезе във война с „Ислямска държава”, но и с ПКК – Кюрдската работническа партия, чиято посестрима в Сирия е основният враг на джихадистите. Какво ще направи сега Реджеп Тайип Ердоган е загадка, но очакванията са песимистични в една ситуация, която не вещае нищо хубаво за Турция и света.

Как се стигна дотук и кой е виновен?

Проблемът с тероризма е, че винаги си задаваме тези въпроси постфактум. И при това, всеки път сме изненадани, а не би трябвало. В политиката, който казва „а”, трябва да се приготви и за „я”. Когато в зората на „Арабската пролет” преди 4 години Ердоган и тогавашният му външен министър, настоящият премиер Давутоглу, решиха да се откажат от доктрината за „нулеви проблеми със съседите”, подкрепиха бунта против сирийския режим и отвориха границите си със Сирия за прииждащите от целия свят ислямисти, разчетът на Анкара беше, че Асад ще падне само за месеци.

Това се оказа стратегическа грешка, която сега се завръща като бумеранг срещу самата Турция. Защото, ако е вярно, че извършителите са джихадисти от „Ислямска държава” или техни последователи, всички си даваме сметка, че именно те, както и цялото „съзвездие“ от терористи в „освободените” сирийски територии, включващо и привърженици на ал-Каида, в най-голяма степен са се възползвали от антиасадовската политика на Анкара.

Какви биха били мотивите на „Ислямска държава” да атакува една мирна манифестация? Отговорът на този въпрос е пряко свързан с другия: защо именно сега ПКК се отказа от терористичните атаки?

И двете събития са насочени към предстоящите на 1 ноември парламентарни избори, в които ще се реши съдбата на „експеримента Ердоган”. Както знаем, през юни т. г. Партията на справедливостта и развитието спечели мнозинство, но не достатъчно, за да промени конституцията. А това се налагаше, след като властващият вече второ десетилетие Ердоган предаде премиерството на доверения си министър Давутоглу, влизайки в церемониалната роля на президент. Този турски гамбит обаче можеше да е успешен единствено при достатъчна парламентарна подкрепа за въвеждането на президентски режим на управление.

Вторият шок за Ердоган бе, че за пръв път в новата история на страната, кюрдите, представяни от либералната Народно-демократична партия, прекрачиха високата забранителна бариера и с 13% от гласовете се превърнаха в сериозно парламентарно присъствие. В една демократична държава това би било повод за задоволство от приобщаването към политическия процес на най-голямото малцинство – кюрдите, които съставят около 20% от населението. Не и в кръговете на Ердоган, който предпочете да предизвика нови парламентарни избори, вместо да сдаде властта на коалиция извън своя контрол.

По такъв начин турският президент сам попадна в капан, излизането от който преминава през един от двата варианта:

1. мобилизиране на националистическия електорат в съчетание с дискредитиране на кюрдите, или

2. въвеждане на извънредно положение, отлагане на изборите и установяване на фактическа президентска диктатура.

Разбира се, има и трети, нормален за демократичните държави вариант, при който президентът се оттегля от ефективната власт и от партийните борби, но той не подхожда на амбициите на Ердоган.

Сирийският „тупик”

Непосредствено след взрива на анкарската централна гара бе съобщено, че руските власти са разкрили терористична група в Москва, включваща и ветерани от войната в Сирия. Но макар че на пръв поглед и Русия, и Турция, са във война срещу „Ислямска държава”, в Сирия те са антагонисти. Нещо повече – руската военна намеса на страната на Асад допълнително обърка сметките на Ердоган/Давутоглу за създаване на „защитена зона” на сирийска територия. Тази идея, подкрепена и пропагандирана и от българските власти, всъщност е насочена срещу възникналата де факто кюрдска автономна област в северна Сирия. Официалният аргумент е, че тя би приютила част от 2-та милиона сирийски бежанци на турска територия. Замисълът обаче предвижда последната да бъде контролирана от бунтовниците, които за Москва са терористи, независимо дали се наричат „Ахрар ал-Шам” или „Джебха ал-Нусра”.

Не само Анкара среща трудности в сирийската си политика. В не по-завидна ситуация е Обама, който подкрепя Ердоган, но и кюрдите. На това руснаците казват „тупик”, т.е. задънена улица, от която се възползва Путин, както и регионалните му съюзници – Сирия и Иран. И тук Ердоган разполага с два коза – единия пропаганден, а другия – реален. Изцяло в полето на реториката са декларациите за натовска солидарност пред застрашената от руска инвазия Турция.

Реалният коз на турския президент е бежанската вълна към Европа, който вече бе използван с демонстрационна цел. Царственият прием, който „големите шефове” в Брюксел устроиха на силния човек на Турция по време на неотдавнашното му посещение там, разкрива грозната картина – Анкара държи в шах Европа. Същото призна и българският премиер в обичайните си откровения. Ердоган разчита на този рекет за легитимиране на бъдещите си маневри, насочени към циментиране на личната му власт и минимизиране на щетите от неговата сирийска авантюра. Предстои да видим продължението на спектакъла.