Цената на завистта

Преди година в една публикация писателят Деян Енев попита академик Антон Дончев дали е чел романа „Калуня Каля” на Георги Божинов. И ако го е чел, какво мисли за него. Настъпи дълго мълчание. После Деян Енев сподели в друга своя статия, че се е срещнал с Антон Дончев и му е задал директно същия въпрос. Дончев казал, че не бил чел романа, но Енев предвидливо носел книжката и му я подарил. След известно време се чули по телефона и Антон Дончев изразил мнение, че Деян Енев, „като възторжена душа” е надценил качествата на романа.

Така пъзелът на предизвестената смърт на тази удивителна книга започва да се намества. Започва да се изяснява как и защо е станало така, че никой от колегите писатели на Божинов не му е казал, че е написал шедьовър. Може пък наистина Антон Дончев да не е чел „Калуня Каля” навремето. Но ако това е така, най-вероятно го е направил умишлено – от високомерие към труда на колега, който не е бил сред любимците на деня. Или от липса на симпатия към човек, който му е духовно чужд. По същите причини и други „мастити” писатели са подминали романа. Една от най-добрите книги за Априлското въстание не е била отличена и ако не беше щастливата случайност Деян Енев да мине точно в този ден покрай точно този кашон със стари книги до пазара на „Красно село”, романът нямаше да достигне до нас.

Въпросът не е да генерираме конфликти и да сочим с назидателен пръст предполагаеми виновни, които от завист, разсеяност или професионална пресита са пропуснали да дадат рамо на колегата, написал по-добър от техния роман. Може пък просто Антон Дончев и другите от неговото поколение искрено да не са харесали „Калуня Каля” и нейния автор, както Елисавета Багряна искрено не е смятала Вапцаров за добър поет. И също като нея да са пропуснали да отговорят на въпроса добър и надежден писател ли е Божинов. Въпрос на вкус.

И една друга прекрасна книга за Априлското въстание – „Цената на златото” на Генчо Стоев сякаш умишлено е изтикана в ъгъла и е обречена на забрава. Повестта не е включена в учебниците по литература, няма нови издания, не е отличена в класациите на телевизионната кампания „Голямото четене”. Малцина вече са онези, които помнят, че „Цената на златото” (излязла през 1965 г.) има още две части: „Завръщане” (1976 г.) и „Досиетата” (1990 г.). Остава само да се надяваме, че ако някой родител или учител е оценил трилогията на Генчо Стоев, ще насочи вниманието на новите поколения към нея. „Цената на златото” пресъздава защитата и гибелта на Перущица в дните на Априлското въстание през погледа на баба Гюрга Хадживранева - авторът е в задочен спор с Иван Вазов за истината около въстанието. "Завръщане" представя периода след Освобождението (1878), когато възрожденските идеали са поругани и синът на Гюрга, републиканецът Павел е съкрушен от историческото безвремие. „Досиетата” разкрива драмата на новото поколение Хадживраневи в ранните години на комунизма.

На пръв поглед съдбата е била по-благосклонна към „Цената на златото”, отколкото към „Калуня Каля”. Книгата печели награди („Димитровска награда“ - 15 години след първото й издание; Общобалканската награда за български писател - през 1997 г.). За тази книга Антон Дончев има мнение. Казвал е, според самия Генчо Стоев, че „Цената на златото” е по-добрият роман от „Време разделно”. Но все пак не го е казал достатъчно високо, за да го чуят и другите.

Литературният критик, който категорично и ясно подкрепя трилогията „Цената на златото” е Светлозар Игов. Той публикува в сп. „Пламък” възторжени статии за трите книги. Ето какво разказва: „Генчо Стоев беше един от най-интересните единаци. Макар че в годините, в които вече го познавах и лично (краят на 60-те и началото на 70-те) той беше вече получил високо признание – и официално, и на широката читателска публика, не се вписваше в официалния литературен живот, беше дистанциран към тогавашния литературен естаблишмънт, странеше от литературните среди, живееше уединено, задълго оттеглил се някъде да пише.”

Генчо Стоев е участник в антифашисткото движение, но след 9.ІХ.1944 г. заради своя журналистическа публикация е посочен за враг от Вълко Червенков и впоследствие два пъти е приеман и изключван от партията. „Въпреки триумфалното си влизане във високата литература, Генчо Стоев не се включи в официалната общност, не само защото се дистанцираше от умилкващите се около властта писатели, но и защото имаше резерви към т.нар. „размразяване” и разбираше,че старият култ е заменен с нов, по-рафиниран. Разбираше, че лошите времена са си отишли, но са дошли подлите”, пише Светлозар Игов.

И наистина е бил прав. След шума около трилогията в началото на промените, книгите на Стоев отново потъват в забрава. Светлозар Игов, който е бил в журито, отличило с голямата награда „Цената на златото” през 1990 г. в музея на Христо Г. Данов, на няколко пъти споделя, без да навлиза в подробности, че е имало отмъщение върху членовете на комисията. Десет години по-късно, през 2001 г. на Генчо Стоев е връчена наградата „Балканика” за повестта "Цената на златото", но след смъртта на писателя през 2002 г. отново се възцарява мълчанието около творчеството му.

Ето какво е написал преди месец във Фейсбук писателят и съгражданин на Генчо Стоев Милко Кръстев: „На 5 февруари Генчо щеше да навърши 91 години. Писателят живя сложен и драматичен духовен живот. Генчо е "Почетен гражданин" на Перущица, редно е името му да стои върху площадчето пред Младежкия дом, но едва ли. Днешна Перущица май е забравила автора на "Цената на златото".

Някой сякаш има интерес Генчо Стоев да бъде забравен. В публикацията „Как не бе екранизиран романът на Генчо Стоев „Цената на златото” поетът Георги Николов пише: Сигурен съм, че при подходящо анонсиране, а не с пренебрегването му по начало, както бе в действителност, романът на Генчо Стоев „Цената на златото” щеше да влезе ако не в десетката, то поне в стотицата от класацията на „Голямото четене”. Най-малкото - щеше отново да се поразшуми около тази напълно равностойна на „Време разделно” книга. Щеше и да се заговори за самия Генчо Стоев, пренебрегван не веднъж и приживе, а както се вижда, и след смъртта му. А всъщност „Цената на златото” е признат шедьовър, не по-малко популярен сред четящите българи от другите посочени от тях български романи в челната класация на „Голямото четене”. Необходимо бе само книгата да намери място сред предварително посочените. Тогава, мисля, тя неминуемо щеше да бъде разпозната от читателите и оценена подобаващо.”

Георги Николов отбелязва, че кинематографията ни цели пет пъти се е канила да екранизира шедьовъра (правени са опити от Борислав Шаралиев и Николай Волев) но нито веднъж не се стигнало до снимки. „Толкова и пъти – пет - откупваха от мене правата на романа, уж да се филмира, но като че ли ми плащаха повече да мълча”, споделял е Генчо Стоев. С първия сценарий по „Цената на златото” се е заел самият автор. Писал го е в края на 60-те години на една почивна станция на СБП в Чамкория. Там Антон Дончев му е признал, че „Цената на златото” е по-добра от „Време разделно”.

„Но аз съм малко американец, знам какво правя - моята история е пò като за кино и пò ще се харчи”, казал още Антон Дончев на Генчо Стоев.

Според приятелите му Стоев е преживял тежко разочарованието от несъстоялата се екранизация на „Цената на златото”, на която гледал като на заслужена общонационална реклама на труда му. „В писането на никоя друга книга не съм влагал толкова хъс. колкото в "Цената на златото". Някои глави ги преписвах по двайсет пъти”, споделял.

„Читателите намаляват, намаляваме и ние като народ”, казва в едно от последните си интервюта писателят. Но точно затова трябва да направим най-точната селекция на големите български книги и да не позволяваме те да бъдат пропуснати от новите поколения българи.