Реиндустриализация или завръщане към социализма ( част 1)

В края на м. ноември 2013 г. министърът на икономиката и енергетиката Драгомир Стойнев обяви, че правителството ще предприеме мерки за „реиндустриализация“ на българската икономика, като смисълът, влаган в този термин, представлява закупуване от страна на държавата на определени производствени активи, прекратили своето функциониране или намиращи се в тежко финансово състояние и възстановяване на тяхната дейност под прякото управление на държавата. Първото предприятие, чиято дейност правителството смята да възстанови е „Химко“ – Враца, което по думите на министъра ще бъде откупено за 50 млн. лева от настоящите собственици. На второ място държавата ще насочи своите усилия за съживяване дейността на „Ремотекс“ – Раднево, което е специализирано в ремонт на тежко минно оборудване. Работниците в това предприятие не са получавали трудовото си възнаграждение вече цяла година.

В настоящия анализ ще бъде потърсен отговор на въпросите дали съживяването на бившото социалистическо величие „Химко“ – Враца е възможно, на каква база министърът, респективно правителството е взело своето решение за предприемане на подобно действие и вписват ли се идеите на управляващите в термина „реиндустриsлизация“ в смисъла, дебатиран в Европейския съюз и влаган в стратегическите документи на Европейската комисия.

1. Историята
“Химко” Враца е построено през 50-те години на 20 век с цел производството на карбамид и амоняк, както и съпътстващите това производство продукти като серосъдържащи продукти (главно серовъглерод), газове и газови смеси, катализатори, окиси, пигменти и препарати за растителна защита (1).Максималният брой работни места в най-силните години на завода e 2284. Мощностите на предприятието имат капацитет за производство на 780,000 т. карбамид и 60,000 амоняк. Основна суровина за производството на продуктите на “Химко” е природният газ, който се осигурява изключително от внос (2).

След началото на промените през 1989 г. предприятието започва да губи своите външни (3) и делът на продукцията, пласирана на местния пазар се увеличава. Де факто 1996 г. е последната година, през която заводът регистрира увеличение на своите търговски обороти (4). Причина за това подобрение в резултатите се дължи на няколко фактора: на първо място това е сериозната девалвация на българския лев през 1994 г. с над 100%. Същевременно цената на природния газ през периода е сравнително ниска и на трето място международната цена на продуктите, които “Химко” произвежда е относително висока. В крайна сметка всички тези фактори позволяват на комбината да задържи своята конкурентоспособност на международните пазари.

През 1996 г. икономическата конюктура дава последен тласък на дейността на “Химко”. Валутният курс на лева спрямо щатския долар през годината се обезценява 6.6 пъти (5). Това отново дава конкурентно предимство на комбината на външните пазари. Същевременно за добрите финансови показатели роля изиграва и силната обезценка на дълготрайните активи на завода, които се водят в неговия баланс по историческа цена, в пъти по-ниска от пазарната, което от своя страна драстично намалява начисляваните отчисления за амортизация. Липсата на подобна преоценка на активите означава, че фактически предприятието продава своята продукция под реалната й себестойност, което води до декапитализация на завода.

Всички тези благоприятни фактори рязко се променят през 1997 г. На първо място, освен сериозната икономическа криза, която се развихря в България в края на 1996 г. и началото на 1997 г., международната икономическа среда сериозно се променя. През 1997 г. настъпва азиатската криза и международното търсене на суровини и материали драстично се свива. Държавите налагат протекционистична политика, което допълнително влошава международната пазарна конюктура. През април 1997 г. Китай, който е сериозен играч в сегмента на минерални торове в световен мащаб, налага забрана на вноса на карбамид в страната. Същевременно международните цени на карбамида спадат (6), а “Химко” държи 3.3% до 3.5% от световния пазар на карбамид. От друга страна драстично се увеличават разходите за основните суровини (7), които се използват за производството на торове, както и производствените разходи на предприятието. Средната цена на природния газ достига 105 долара/хм3, което представлява увеличение с около 20 долара/хм3 спрямо предходните години. Това закономерно води до спад на приходите през 1997 г.(8) Печалбата също рязко спада и вече е 6.4 млн. долара (9). В края на годината дълговете на “Химко” възлизат на 33.5 млн. долара, от които 88% са краткосрочни задължения и то най-вече към Булгаргаз. Именно през тази година става ясно, че предприятието е станало неконкуретоспособно на външните пазари, тъй като то не може да увеличи цената на своята продукция в съответствие с ръста в цената на основната суровина, необходима за произвежданите от него продукти.

Всички тези факти само доказват, че постигнатите добри резултати през предходните години са следствие не толкова на добър мениджмънт, а на конюнктурна даденост и де факто политиката на мениджмънта е водила предприятието към постепенна декапитализация чрез ниски амортизационни отчисления и неразумно натрупани дългове. След наложената преоценката на активите през 1997 г., разходите за амортизация драстично скачат, а печалбите спадат.

Пазарната конюнктура продължава да бъде неблагоприятна и през 1998 г. Дълговете към “Булгаргаз” достигат 34 млн. лв. и с цел прекратяване на загубите карбамидното производство е спряно. Прекратена е и дейността на ведомствения ТЕЦ. През септември “Химко” спира напълно производството на карбамид. Два месеца след това комбинатът отново започва да работи, но само с 10-12 на сто от мощностите си. Ако комбинатът беше продължил работа с капацитет 50%, задълженията до края на 1998 г биха достигнат 117 млн. лв. (10) Произведената продукция обаче продължава да залежава в складовете, поради нейната неконкурентоспособност на външните пазари. Основен пазар на предприятието става българският, като от произведени 41 331 т карбамид на него са продадени 20 000 т.
През 1999 г. борбата за спасяването на “Химко” продължава, като фонд “Земеделие” отпуска кредитна линия на стойност 10.7 млн лв. Вследствие на отпуснатия ресурс комбинатът започва износ към съседните балкански държави, което натоварва неговите мощности от 12.5% в началото на годината до 50% през юли.

Поради липсата на мерки за подобряване на ефективността и конкурентоспособността на предприятието, то продължава да пласира своята продукция под себестойност и промените стават неизбежни. В началото на 1999 г. е взето решение за съкращаване на 505 души, като в крайна сметка в завода остават на работа около 1770 души. Загубата на предприятието за първото шестмесечие на 1999 г. е около 19 млн. лв.

2. Приватизацията
Приватизацията на комбината започва още по времето на правителството на Жан Виденов, като 25% от акциите на дружеството са приватизирани срещу инвестиционни бонове в първата вълна на масовата приватизация. Държавата остава мажоритарен акционер с дял от 82.6%, а най-големите дялове придобиват фондовете “Доверие” (5.93%), “Златен лев” (4.22%), “Акционер фаворит” (2%) и др. Общо индивидуални участници в масовата приватизация придобиват 3.35%, от които 2.5% са собственост на работниците в комбината.

Поради продължаващо влошаване на финансовите показатели на предприятието, от 1997 г. започват поредица от опити за неговата касова приватизация. За приватизация са обявени 57% от акциите на комбината, като първоначално минималната цена е определена на 68 млн. долара. След прекратяване на първата процедура поради явяване само на един кандидат, при втората процедура цената е увеличена на 100.2 млн. долара. За купувач е избран Стелар Глобал Корпорейшън, който се задължава да плати 123 млн. долара и да инвестира 118.075 млн. долара в продължение на пет години. За съжаление и тази процедура претърпява неуспех след като Стелар Глобал се оказва, че не може да намери финансиране за сделката и изпада в тежко финансово състояние. При третата процедура минималната цена е намалена на 38.1 милиона долара, но нито един кандидат не подава оферта.
Четвъртата процедура започва през април 1999 г., като този път минимална цена не е обявена, но е поставено изискване на депозит за участие от 1 млн. лв. През този период по инициатива на КТ „Подкрепа“ 850 работници от „Химко“ учредяват РМД „Химко Приват“, като целта е приватизация на комбината в консорциум със стратегически инвеститор. В последствие се оказва, че стратегическият инвеститор е руският газов монополист „Газпром“, който поставя условия за своето участие в консорциума, а именно предприятието да получи възможност да купува природен газ директно от производителя, и правителството да даде гаранции за преките доставки. След като такава гаранция не е дадена, оферти за покупка на “Химко” са подадени единствено от IBE Trans of New York и BTC Partners с регистрация на Британските Вирджински острови. През юли за купувач е избран IBE Trans of New York, която е дъщерна на IBE Trade – световноизвестен производител на торове, част от IBE Group. Купувачът освен това се ангажира да инвестира в химическия завод 70 млн. долара през следващите пет години и веднага след сделката да осигури оборотно финансиране за предприятието в размер на 10 млн. долара, като в най-скоро време увеличи натоварването до 50% от капацитета на завода. Договорено е също така новият собственик да погаси задълженията на “Химко” към “Булгаргаз” в размер на близо 70 млн. лв. за десет години след гратисен период от една година за лихвите и четири години за главницата (11). Така, след продажбата държавният дял в предприятието е намалено на 18%, докато 8.76% остават в притежание на частни физически и юридически лица в следствие на масовата приватизация.

През 2000 г. ситуацията сериозно се влошава. Натрупаните загуби и задължения, основно към „Булгаргаз“, НЕК, БДЖ и работниците на предприятието надхвърлят 80 млн. лв. През месец април “Булгаргаз” прекратява доставките си за завода и той спира работа. Благодарение на “Агрополихим”, който се нуждае от карбамид, за да произвежда течни торове и предлага на “Химко” работа на ишлеме, работата на предприятието е възобновена.

В края на 2002 г.поради натрупаните дългове НЕК иска обявяването на предприятието в несъстоятелност и на 27 януари 2003 г. заводът окончателно спира. Дълговете на "Химко" са над 150 млн. лева, а активите му са три пъти по-малко - около 43 млн. лева. През септември 2005 г. синдиците на “Химко”, както и представители на ръководството на дружеството внасят поотделно оздравителни планове. През 2007 г. украинецът Александър Беренбаум и негови български партньори регистрират „Ново Химко“ и изкупуват дяловете от предишните собственици срещу дълговете на завода в размер на 85.74 млн. лв. Те предлагат на съда оздравителна програма, която всъщност представлява програмата на синдиците, изготвена през 2005 г. и съдът я одобрява. За съжаление новите собственици така и не успяват да приведат завода в действие, но теглят заем, който „Ново Химко“ не успява да обслужва. С цел погасяване на натрупаните дългове, които към онзи момент вече възлизат на 160 млн. лв. в последващия период чрез цесия са продадени заводската ж.п. гара и 190 бункер вагона, както и жизненоважната за производството на комбината ТЕЦ, придобити от фирми на Христо Ковачки. Терминалът на „Химко“ на пристанище Варна-запад също сменя собственика си и е придобит от конкурента “Агрополихим” - Девня. В края на 2009 г. за пореден път се осъществява промяна в собствеността на завода, като този път дружеството е придобито от благоевградския строителен предприемач Николай Галчев чрез “Талчев инженеринг”. През юли 2012 година процедурата по несъстоятелност на завода е възобновена и в началото на 2013 г. съдът за втори път обявява фалита на „Химко“. Според вписания в Търговския регистър последен финансов отчет на комбината за 2010 г. активите са оценени на 149 милиона лева, а дълговете са общо 212 милиона лева. Най-голям е делът на задълженията към НЕК и „Булгаргаз“. Същевременно над 350 бивши химици осъждат завода за неизплатени заплати в размер на близо 1 млн. лв.

3. Предложението на правителството и неговото основание
В своите изказвания министър Драгомир Стойнев, както и премиерът Орешарски не споделят на каква база е взето решението за възраждане на „Химко“ – Враца. Информацията, която е огласена към настоящия момент е, че държавата ще откупи предприятието от настоящите собственици за 50 млн. лв., като това ще стане чрез БЕХ предвид ограниченията на ЕС за държавна помощ. Очакванията са, че 95% от тази инвестиция ще бъде възстановена в рамките на един месец под формата на съдебнопризнати вземания на кредиторите на комбината – „Булгаргаз“, НЕК и НАП, което предполага значителна редукция на тези вземания, тъй като към момента общите дългове на „Химко“ възлизат на 212 млн. лв. В бъдеще очакванията са, че ще бъде привлечен стратегически инвеститор, който ще поеме основните инвестиции в предприятието. Изказаните предположения към момента са, че заводът ще бъде придобит от руски инвеститор, който ще осигури доставка на евтин природен газ за дружеството. Украински и арабски инвеститори също се споменават за потенциални купувачи на комбината. Основният позитив от предприети от правителството действия има социален характер и представлява отварянето на нови 550 работни места в основното производство и още на 300 в съпътстващи дейности.

Въпреки липсата на официална информация за решението на правителството, това, което е важно да бъде отбелязано е, че има сериозно съвпадение, от една страна, на интересите на управляващите за засилване на социалната компонента на правителствената политика, като едно от нейните измерения е създаване на нови работни места в райони с висока безработица, а от друга страна, на интересите на бившото ръководство на „Химко“ Враца за възстановяване на дейността на торовия завод. Основен изразител на тези интереси е бившия генерален директор на „Химко“ инж. Кирил Петков (12), чиято професионална кариера е силно свързана с дейността на предприятието.
През всичките години след освобождаването му като директор на „Химко“ и особено осезателно след спирането на завода през 2002 г. инж. Петков, начело на ръководен от него екип от специалисти, прави периодични анализи на състоянието на химическата промишленост в България и основно на производството на минерални торове, както и предлага програма и планове за възстановяване дейността на „Химко“. Понастоящем екипът на Кирил Петков е изготвил 6 анализа за състоянието на врачанското предприятие, в които са очертани възможностите за възобновяване на производството. През 2002 г. е изготвен първият „Анализ на актуалното състояние и възможности за възстановяване на Химко”, който е обновен през 2005 г. и през 2008 г. Първият оздравителен план на завода, предложен през 2005 г. и приет от съда е изготвен именно от екипа на инж. Петков. През 2011 г. е изготвен обзорен доклад „Минералните торове в България /1989 г. – 2010 г./“, като в обзорен анализ е представена накратко историята на пускане, модернизация и развитие и частично спиране на производствените мощности и предприятия от торовия сектор на България в годините на прехода /1989-2010 г./. Направена е сравнителна оценка на касовата приватизация на торопроизводителите /1999-2000 г./. През същата година излиза и „Предварителна оценка на актуалното състояние на „Химко“, възможности за и целесъобразност от възстановяване на дейността и развитие“. През следващата 2012 г. екипът на Кирил Петков публикува и последния си анализ на тема „Минералните торове в България в годините на финансовата и икономическа криза /2008 г. – 2011 г./“.Съгласно негови скорошни изказвания, понастоящем екипът му приключва своето последно предложение за съживяване на „Химко“, което ще бъде предоставено на вниманието на министър Стойнев, ако това вече не е направено.

Както се вижда от горната информация, решението на правителството има своята основа и тя е именно докладите и анализите, изготвени от инж. Петков и неговия екип. И въпреки че посочените материали не са публични, от изказванията на бившия генерален директор на „Химко“ може да се придобие детайлна представа кои са основните акценти в посочените доклади и кои са главните аргументи в подкрепа на решението на правителството за възобновяване на дейността на торовия завод.

Основните акценти на всички посочени доклади и анализи могат да бъдат обобщени в три основни точки:

1. Исторически данни за развитието на химическата промишленост и в частност на производството на минерални торове в България от времето на социализма до наши дни.

2. Настоящо технологично състояние на торовата промишленост в България и най-вече на мощностите на „Химко“ – Враца, включително производствен капацитет, спазване на нормите за опазване на околната среда, състояние на мощностите и т.н.

3. Описание на възможностите за възстановяване на производството в завода и изготвяне на програма за осъществяване на тези възможности, включително като разход на финансови ресурси и време за изпълнение.

Основните аргументи, върху които се базира възобновяване дейността на химическия завод във Враца са следните:

1. Планът за възстановяване на дейността на „Химко“ се базира на рестартиране на 5-та амонячна и 7-ма карбамидна инсталации, като първоначално тези инсталации се предвижда да работят с 22.5% от максималния си капацитет. Според изготвените доклади посочените линии са сравнително нови, въведени са в експлоатация през 1983 г. и имат експлоатационен живот общо 40 години. Т.е. може да се очаква тяхната експлоатация да продължи още около 15 години. Предполага се, че откраднати електрозахранващи медни кабели и ел. съоръжения, както и корозиралите такива биха могли да бъдат подновени и ремонтирани без това да повлия на икономическата съобразност на проекта.

2. Според анализите, разходите за производството на амоняк и на негова база азотни торове, 75-80% от които са за енергийните ресурси (природен газ, ел.енергия, вода), са с около 10% по-ниски от същите разходи в другите два торови завода в България.

3. Постигането на икономическа ефективност се основава на допускането, че другите два производители на минерални торове работят с производствен капацитет между 60 и 80%, което предполага, че производство при първоначален капацитет от 22.5% на завода ще бъде рентабилно и конкурентноспособно. Т.е. в случая концепцията се основава на хипотеза.

4. Според направените анализи, неблагоприятната ножица в последните месеци между цените на природния газ и цените на азотните торове е само едно неблагоприятно, но временно ценово съотношение, което не може да бъде основание за отмяна възстановяването на производството, тъй като продукция на завода ще излезе на пазара след около 15 месеца. Отново хипотеза е основание, че ценовите равнища ще бъдат променени в полза на предприятието.

5. Поради високото равнище на технологията и оборудването на двете инсталации, производството на амоняк и карбамид ще отговаря на актуалните европейски изисквания и на българските нормативни документи за безопасност и допустимост на вредни емисии, като това твърдение е подкрепено с конкретни цифри за въглеродни емисии, енергийна ефективност и т.н.

6. Проблемът с липсата на електрозахранване се предлага да бъде решен или чрез преговори с Христо Ковачки – придобил фирмения ТЕЦ, или чрез изграждане на собствена газова централа, което би забавило пуска на завода с 6-8 месеца. Вода се предполага да бъде доставяна срещу заплащане чрез „Напоителни системи“ от язовир „Дъбника“. Проблемът със заводската ж.п. гара се предлага да бъде решен чрез организиране на автомобилен транспорт за продукцията на комбината. Същото решение се предлага и относно проблема с продаденото пристанище на предприятието.

7. Продукцията на завода в размер на около 180 х. тона карбамид и 105 х. тона амоняк годишно се предвижда да бъде пласирана основно на вътрешния пазар (70%-80%) а останалите 20%-30% - за износ, като за основни дестинации са посочени Турция, Гърция и Македония.

8. С увеличаването на произвежданата продукция до 320 х.тона карбамид, който ще бъде достигнат при втория етап на възстановяване на дейността, се предвижда износът да достигне 120-150 х.тона чрез диверсификация на експортните пазари, като ще се използва терминалът на пристанище Лом.

9. Необходимите първоначални разходи за възстановяване на дейността на завода, извън инвестицията от 50 млн. лв. за неговото придобиване, се предвижда да бъдат 10-12 млн. лв., като се очаква инвестицията да се възвърне за 3-4 години.

10. Необходимият персонал за стартиране на дейността на комбината първоначално се предвижда да бъде 550 човека в основното производство и още 300 човека в съпътстващи дейности.

Бележки:
 (1)Технологично оборудване на предприятието има следната структура: 4 реформинг- инсталации, 6 инсталации за синтез на амоняк, 7 инсталации за производство на карбамид, 2 турбогенератора, инсталация за производство на серовъглерод, инсталация за производство на въглероден двуокис, катализаторна инсталация.
(2) Вносните суровини представляват 92% от необходимите за работа на предприятието
(3) 92% от продукцията на предприятието е предназначена за износ
(4) През 1994 г. е реализирана продукция за 108.1 млн. щ. д., през 1995 г. оборотът се увеличава до 150.6 млн. щ. д., докато през 1996 г. нетните приходи от продажби достигат 158 млн. щ.д.
(5) От около 70 лв. в началото на годината, в нейния край валутният курс на лева спрямо щатския долар вече е над 500 лв. за долар
(6) От 174 щ. д./т през януари 1997 г. цената на карбамида на международните пазари спада до 104 щ. д./т през август
(7) Средната цена на природния газ достига 105 долара/хм3, което представлява увеличение с около 20 долара/хм3 спрямо предходните години.
(8) Приходите на предприятието през 1997 г. се свиват с 32% спрямо тези от 1996 г. и достигат 120 млн. долара
(9) Изчислена на база среден годишен валутен курс на лева към долара от 1.85 лв. за щатски долар
(10) В действителност те надхвърлят 50 млн. лв., а загубата за 1998 г. е 35 млн. лв.
(11) Впоследствие държавата отписва част от задълженията на “Химко” към “Булгаргаз” и те остават около 54 млн. лв.
(12) Инженер Петков е зам. директор по производството и развитието на комбината през периода 1975 г. – 1985 г. През 1986 г. той става за кратко председател на Стопанско обединение „Химическа промишленост”. През периода 1987 г. – 1989 г. е назначен за заместник председател на Стопанско обединение „Агробиохим“, където го заварват промените на 10 ноември. От 1990 г. до 1997 г. той заема поста на изпълнителен директор на “Химко” - Враца, от където е освободен след идването на власт на правителството на ОДС.