Петко и стигмата - от полицейски провал към злоупотреба с психиатрията

Отдавна не е имало подобен разгул на агресивно публично говорене срещу психично болните и психиатрията. Като народонаселение, ние никога не сме се отличавали с особен респект към правата и автономността на хората с психично-здравни проблеми. Сегашната вакханалия от ретроградност обаче няма аналог от близките години. Крехкият интегритет на общността периодично не удържа тревожността си и тя избива в експанзия от архаични зловещи нагласи към психично болните по конкретни поводи – шизофренна убила детето си, или друг (неясно с каква диагноза, но „май психо... ”) удушил баба си. Сегашният повод е трагедия, която е пряк резултат от неефективно правораздаване и некадърна полицейска акция. Къде е мястото на психиатрията тук? Бил психично болен, трябвало да се лекува, и подобни разсъждения на познавачи и „профайлъри”, придружени от дежурната булевардна загриженост за изолация, контрол, регистри, бележки за психичното здраве на депутати и други.

До този момент никой не е преглеждал г-н Петков и не му е поставял диагноза. Когато някой не желае доброволно да се прегледа и евентуално лекува, но има опасно поведение, съществува законова възможност това да стане против волята му и тя се съдържа в чл. 155 от Закона за здравето. Това е за информация на министър Андреева, която в популярен сутрешен блок заяви, че трябвало да се поучим от чуждия опит как се процедира в такива случаи. Добре е нейните съветници да я осведомят за съществуването на този закон, преди за пореден път да се поучим от чужденците. Както и да й съобщят, че отдавна липсва райониране (отменено от предшественика й Гайдарски, естествено с благородната цел всеки да има достъп до качествена медицинска помощ) и софийско жителство (то пък премахнато още от Ж.Желев) – това по повод на обясненията как трябвало да се питат различни диспансери за това дали някой се води на прословутия учет, когато този някой се премести да живее в друг град.

Да се върнем към злополучния г-н Петков. Имало сигнал и инициатива за задействане на процедура по чл. 155 от Закона за здравето, но тя не е осъществена. Защо е въпрос, който не бива да се задава на психиатрите. Някой трябва да осигури присъствието на освидетелствания, за да бъде експертизиран. Да се обвиняват психиатрите за това е все едно да се обвиняват кардиолозите, че хора, които никога не са виждали, не си лекуват кръвното, ядат солено и блажно, пият на провала, имат наднормено тегло и получават инфаркти и инсулти. В глобалния ефект за средната продължителност на живота и за други здравни показатели приносът на една здравеопазна система е максимум до 20%, останалите 80% зависят от фактори извън системата: брутен вътрешен продукт, култура, социални системи, образование, география.

В случая с психиатрите те не са в началото, а накрая – както при оценка на тежко общомедицинско и психично състояние на пациент, така и при справяне с агресия и определяне на причините й. Независимо дали е болен или здрав, всеки опасен човек трябва първо да бъде обезвреден и едва след това изследван, ако се подозират проблеми с психичното му състояние. Не в обратния ред. Да се прехвърля отговорността за несвършената правораздавателна и полицейска работа на психиатрията е злоупотреба! С психично болните, с психиатрията и психиатрите. Класика на замитането, когато неудобното се пуска в кошче „луди”. Да се поставят диагнози от разстояние, без индивидуален преглед, е неетична практика според световните стандарати, и особено в документи на Световната психиатрична асоциация. У нас дори не се прави дори разграничение между болен и пациент. Единият е индивид с болест, другият е индивид в контакт със здравеопазването. Те не съвпадат задължително. Много болни никога не стават пациенти, а много пациенти правят изследвания и не са болни. Г-н Петков очевидно има проблеми, но никога не е бил пациент, това е единственото медицински сигурно; а дали е болен, от какво точно и дали това, от което е болен, е достатъчно за невменяемост за извършеното, е неизвестно и тепърва ще се доказва с експертиза.

Случаят е повод за ескалиране на нагласи, които от своя страна също имат диагнози. Но те не са медицински, а социални. Наричат се предразсъдъци, примитивни очаквания за тотален контрол върху хората с психични разстройства, агресия, нетолерантност, дискриминация, откровена простотия, и вечната обсебеност с бележките ... Бележки за всичко: оръжие, брак, учене, работа, пост, бележки forever. И възпроизвежданата – от публични личности, медии, и (срам ме е да го кажа...) психиатри – стигма. Последното значи дамга, срамен знак, че си различен, опасен, прокълнат, прокажен. И по нашенски, че не заслужаваш да си депутат. И да гушкаш. Това е привилегия само на психично здравите? Иронията е пародия. Абсурдът е реалност.

От всички убийства в света, от 2% до 5% се извършват от психично болни. А психично болните общо представляват около една четвърт от цялата популация (а не между 2% и 5%). Колко аритметика е нужна, за да сметнеш кой убива по-често? И колко просветен през 21 в. трябва да си, за да искаш тези бележки? Ако я искаха на Чърчил, добрата стара Англия щеше да клекне на Райха. Защото е имал сигурен алкохолизъм и афективно разстройство. Ако я искаха на Джон Неш, Нобелов лауреат по икономика, нямаше да може да завърши математика в Софийския университет. Защото има сигурна шизофрения. Ако я искаха на Хемингуей, нямаше да го приемат в Съюза на писателите (а можеха и да го приемат – все пак е активен борец от три войни, и все на правилната страна). Ако я искаха на Ван Гог, нямаше да го приемат в Съюза на художниците. Колко предубеден трябва да е самоувереният апологет на твърдата ръка (не така уверен за собственото си психично равновесие обаче), за да иска бележки за други. Винаги е за другите... За депутати или за прочие избрани. С магичната вяра, че психопатологията диктува и предсказва политическо поведение или поведение на работното мястото. Бележката за психично здраве за нашите нормотворци е като амулета за прабългарски колобър. Трябва ли да си специалист, за да знаеш дали корумпираност, лицемерие, деспотизъм, гьонсуратлък, измекярщина са медицински симптоми? Или ...?

Удивителна нелепост и наглост е, че от най-високи и компетентни трибуни у нас се иска откровено нарушаване на базисни биоетични стандарти. Като медицинската тайна. От времето на Хипократ тя е императив и може да се наруши в изключителни случаи и при обоснована от органите на правораздаването нужда. Докато паническият крясък за „регистъра” настоява това да става поголовно. Регистърът е полезен за медицински и научни цели, но крясъкът го иска единствено за полицейски. Психиатричното обслужване у нас има много кусури, но липсата на услужливост към полицейщината далече не е сред тях. Друг цивилизационен и биоетичен стандарт е принципът, че принадлежност към дадена група, включително диагностична категория, не е основание за лишаване от каквито и да е права, свободи или привилегии. Това може да стане само след индивидуална оценка. Утвърдена в много международни инструменти, напр. в Принципите от Сиракуза на ООН или в Препоръката на (R(2004)10) на Съвета на Европа относно защита на човешките права и достойнството на лица с психично разстройство – по които България е ангажирана, но въпросните трибуни явно не знаят за този ангажимент. Те искат по вековна традиция да се наведем и да сме добре и с тия, и с ония. Диагностичният етикет издава принадлежност към група. Разнообразието вътре в нея е огромно. Хората с шизофрения са така различни, както и хората без шизофрения – сред тях има кротки и опасни, умни и глупави. Както и много глупави, ... но всъщност те преобладават сред недиагностицираната част от човечеството. Само индивидуална оценка може да се произнесе за конкретния пациент – за неговата дееспособност, вменяемост, опасност, годности или за каквото и да е друго. И само за него, а не за всички вътре в групата.

Психиатрията през последните две десетилетия направи огромен пробив в лечението на повечето психични разстройства. Обликът на психиатричните заведения и на психично болните буквално се промени. Повечето хора с психични разстройства се лекуват доброволно. И повечето боледувания имат благоприятен изход. Подобен пробив в нагласите на хората обаче липсва. Продължават инерции и дискриминационни нагласи, които се обосновават популистки. Да, добре е да има регистър. Но ако го имаше, Петко нямаше да фигурира в него, нали?

Останалото е кич. С жълт цвят ... на границата с розовото.