Бунтът на загубилите след похищението на държавата

Автор: Кирил Аврамов *

От три седмици улицата кипи и се бунтува.

Ситуацията се мени точно толкова бързо - в рамките на часове, колкото и във всички предишни исторически аналози на „мини-революции“ и „метежи“ – справка дванадесетте дена през октомври на 1956 в Унгария.

Независимо от критиките към хаотичните и понякога дори абсурдни искания на не-елита, ставаме свидетели на „ускорена еволюция“ на „аполитичния“ процес по голямото завръщане на „политическото“ в центъра на обществената арена. Това завръщане е всичко друго, но не и неочаквано, отчитайки идеята на Борисов да се превърне в „края на политическото“ и подмени общественият договор с „неформално-личен“ такъв.

Мнозина побързаха да осмеят наивитета и абсурдността на исканията на протестиращите и се роди нов виц – „исландски модел – да, ако се казва Асдис Ран“.

Иронията на „интелектуалците“ бе използвана като оръжие срещу легитимността и автентичността на протеста. Това което интелектуалците пропускат обаче е, че представителите на читавата политологична мисъл още през далечната 2000 година предупредиха, че в Източна Европа се наблюдава един взривоопасен феномен, а именно т.нар. „похищение на държавата“ (от англ. „state capture”). Харвардският политолог Джоел Хелман го доказва емпирично и описва като процес, при който сравнително ограничен кръг от фирми и физически лица са в състояние да изкривят правилата на „голямата игра“ (законодателство) в собствен интерес, като масирано прехвърлят обществени ресурси в частни ръце посредством зле прикрити трансфери към публични фигури и водещи политици.

В резултат получаваме формална законова легитимност, приватизация на печалбите и национализация на загубите. С други думи, държавата е „похитена“ от тясна прослойка политико-икономически елит и обществото е безмилостно разделено на малцина „печеливши“ и мнозина „губещи“ , а политическата класа е тежко дискредитирана. Това се случва поради боязливите частични реформи от началото на прехода които дават възможност на „печелившите“ да паразитират върху общите блага и да създават скромна добавена стойност. Съучастник – политическата класа на прехода която поощрява това хищническо поведение и създава силни стимули за правене на бизнес и постигане на благополучие посредством държавата и „приватизиране на правилата“, а не чрез конкуренцията и анонимните правила на свободния пазар. Жертва – всички опитали се да живеят и действат „по правилата“, тези които са буквално откраднати от „печелившите“ заблудили всички с обещанията да доведат реформите докрай.

Бунтът на „загубилите“ е бунт срещу частичните реформи, незапочнатите „големи разговори“ за печалбите и загубите от прехода, загубата на интегритет и лидерство, както и за завръщането на „политическото“ в българското общество.

Бунтът на „загубилите“ е бунт на откраднатите надежди и победилата безперспективност, насочен срещу подмяната под мотото „няма алтернатива“. Следователно е въпрос на „ускорено историческо“ време, недоволството да се трансформира в политически инструмент за натиск върху политическата класа и/или инструмент за динамична циркулация в редиците на склерозиралия политически елит.

В случай на продължаваща имитация и подмяна на дневния ред, улицата рано или късно ще създаде или припознае алтернативен контра-елит, който ще детронира сегашния.

Политиците с на ход…

--------------

*Авторът е доктор по политология, преподавател в НБУ, катедра "Политически науки"