Адв. Волева: КС Конституцията ли брани или банките?

Със свое решение от 2 октомври Конституционният съд бетонира правото на банките да си връщат кредити по бързата процедура – без доказателства пред съд. Така беше отхвърлено искането на омбудсман Константин Пенчев, който оспори привилегированото положение на банките, разписано в чл. 417, т. 2 от Гражданския процесуален кодекс. Така се опорочава състезателното начало в съдебния процес, при който длъжниците нямат правото да оспорят искането на банките. Те могат да защитят правата си в друг, паралелен процес, който обаче ще се точи по стандартната процедура на три инстанции. В решението на Конституционния съд изобщо липсва анализ на конституционни текстове и принципи. Това решение на нивото на първоинстанционен съд разглежда правен спор между две страни, застъпвайки обаче позицията на една от страните - банките, срещу другата – българските граждани (потребителите) и всички останали юридически лица, коментира в свой анализ адвокат Веска Волева,   който OFFNews публикува по-долу.

Винаги съм хранела уважение към институцията Конституционен съд. Решенията, които са ме интересували досега и с които съм се запознавала внимателно, са всявали респект у мен и съм изпитвала професионално удоволствие при четенето им.

Поради тази ми нагласа аз очаквах от горното решение същия професионализъм и дълбочина.

Бях обаче дълбоко разочарована. И не толкова от диспозитива на решението, колкото от правното ниво на акта.

Закона за КС в чл. 1 казва, че „Конституционният съд осигурява върховенството на Конституцията. Конституционният съд е независим от законодателната, изпълнителната и съдебната власт и се ръководи само от разпоредбите на Конституцията и този закон”.

От горното следва, че при решаването на казуси, свързани с противоконституционност на текстове от определен закон, анализът на тази противоконституционност се извършва само въз основа на текстове от Конституцията и Закона за КС.

Вместо това се сблъскваме с конституционно решение, в което изобщо липсва анализ на конституционни текстове и принципи и което на ниво първоинстанционен съд разглежда правен спор между две страни, застъпвайки обаче позицията на една от страните (банките) срещу другата – българските граждани (потребителите) и всички останали юридически лица.

Тук е мястото да кажа, че не възразявам относно съображенията, изложени по отношение на държавата и общините. Те по дефиниция са различни от всички правни субекти и основанията за техния преференциален режим са били предмет и на други конституционни решения, добре мотивирани от КС.

За всички обаче е ясно, че по въпроса с банките публичното пространство ври и кипи, държавата се обезлюдява. В същото време банките са почти единственият повелител на живота на васалното им българско население. И то не защото потребителите не искат да заплащат задълженията си, въпреки че има и такива, а защото не могат, а и не следва да си дават живота за съмнителния просперитет на измислени величия и най-вече националният ни доход да отива в чужди държави – тези, чийто собственици са банките-майки. Многократно съм изнасяла информация за това как чрез странични фирми се притискат потребителите, изкупуват им се на безценица имотите от тези паралелни фирми. В същото време потребителите продължават да им дължат до гроб заедно с цялата си рода, тъй като именно поради тази привилегия на банките, те са притиснати да заложат всичко, което притежават, както и това на фамилията си. Именно това провокира Комисията за защита на потребителите да обяви общите им условия за неравноправни и да ги задължи да ги променят.

Междувпрочем тези неравноправни клаузи бяха пренесени в индивидуалните договори. Горното не би следвало да бъде предмет на настоящия коментар, тъй като не би следвало да е предмет и на решение по конституционно дело. Факт е обаче, че Конституционният съд се занимава именно с него. Предизвикано е от тотално грешния подход в конституционното решение, в резултат на който се поставят именно тези въпроси.

Чл. 19, ал. 2 от Конституцията гласи следното: „Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотреба с монополизма, нелоялната конкуренция и защитата потребителя”.

Вместо анализът да се съсредоточи върху този текст, във въпросното решение се анализира всичко друго, но не и това. То представлява апологетика на банките, каквато не би направил дори и техният адвокат. Конституционните съдии и в частност - докладчикът, който впрочем е бил наказателен, а не граждански съдия, дори изместват Народното събрание в ролята му да определя кои принципи следва да бъдат вложени в Конституцията.

По същество:

Съгласно чл. 21, ал. 1 от Правилника за организация на дейността на КС заинтересованите институции и лица се определят от съда. Не е ясно по каква логика от тези заинтересовани институции и лица е изключена и не е конституирана Комисията за защита на потребителите. Видно от всички съображения по спора, именно потребителят в най-голяма степен е засегнат от този противоконституционен текст. Не бяха забравени и бяха конституирани обаче Асоциацията на банките в България, БНБ, Комисията за финансов надзор и т.н. Още тук може да се установи липсата на обективност.

Интересът на повечето конституирани страни – общини, АДВ, и др. касае текстовете относно привилегиите на държавата и общините. Между това изброяване страничен анализатор трудно ще разбере, че основните полюси по отношение на текста за привилегията на банките са самите те и потребителите. Вмъкването е направено твърде обмислено, за да бъде забелязано от пръв поглед. Всъщност единствената институция, по дефиниция призвана да защитава потребителя, е изключена от спора... Много удобно.

Между другото този „пропуск” е налице и при обсъждането на текста от правната комисия в Народното събрание, където отново е присъствал представител на Асоциацията на банките, но е липсвал представител на Комисията за защита на потребителя.

Мотивите в точка 7 от решението, касаещи текста на чл. 417 от ГПК относно банките, се свеждат до следното:

Обяснение какво е банка, с какво се занимава тя, как е уредена дейността им в специалното законодателство, какви сделки извършват, същностни черти на банковата дейност, разграничението между банкови и небанкови институции и т.н., все в този дух. Цитират се закони, както и подзаконнови актове, с които се прави груба и несръчна защита на банките. Имам чувството, че съдът не е схванал ролята си на защитник на Конституцията, е се е изживял като защитник единствено на банките. В тези мотиви липсва правно обоснован извод защо този текст не противоречи или противоречи на Конституцията. Прави се исторически анализ на подобни текстове, което не може да обоснове конституционосъобразност и поради това е излишно в това изложение. Прави се сравнителен анализ с европейското право, което също е излишно и не може да обоснове противоречие или не с Конституцията.

Конституцията е основен национален закон на всяка държава, тя отразява основните правни принципи именно в съответната държава и в този смисъл без значение е каква е уредбата в други държави освен в България.

Обсъждат се лицензионният режим на банките и от там се стига до извода, че те следва да ползват привилегирования режим на 417 от ГПК. Този лицензионен режим обаче важи не само за банките, но и за редица други юридически лица, извършвали определени дейности – защо те не разполагат с тази привилегирована възможност – може би защото не разполагат с толкова пари?!

Цялото изложение е пропито уж от грижа за обществения интерес. Но, първо: не се казва какво включва общественият интерес и второ, не това е предназначението и кръгът от въпроси, с които се занимава Конституционният съд. Нещата стоят точно обратно – с обществения интерес се занимава Конституцията, тя го дефинира и защитава. А КС от своя страна брани името на тази Конституция. Само че в случая той не е разбрал ролята си – случайно или не. Ако всеки се придържа към отредената му роля – гражданският интерес се брани от омбудсмана, правата – от Конституцията, а тя – от КС. Толкова е просто.

„Анализите“ относно това какви пари има в банките, чии са, каква е правната им същност, оставям без коментар. Нито е тук мястото, нито е професионално.

Възраженията ми за това в кои дружества какви пари има и кой следва да ги защитава, са за съответния редови съд, ако височайшите бяха дали възможност това да се случи.

Само че те се правят, че не знаят и не виждат сериозни и променящи живота на човека права и интереси, не могат да се защитават с отрицателни искове. Защото през това време съдия-изпълнителят ти е взел всичко, дори и живота. Така е по закона, който те смятат за конституционен. Вместо да го докажеш в нормално производство, каквото ти се отказва.

Изключително неприятно впечатление прави следното умозаключение: „Освен че общите условия като част от договара са известни на потребителя на банковата услуга, който ги е приел...“ В това изречение се съдържа правното безсилие на съда (не искам да употребявам по-силни думи). Всеки цивилист знае, че общите условия не са част от договора – това го твърдят единствено монополистите. Те не са и закон. Тяхната правна същност е неясна, те са инструмент за натиск и злоупотреба с потребителите и именно чрез тях се налага монополно поведение, в частност на банките. Това се изясни по множество дела, водени срещу банките. То се изясни и с актовете на Комисията за защита на потребителите (изключена от настоящия спор), както на последния брифинг, даден преди няколко дни се посочи, че всички банки в България включват в общите си условия неравноправни клаузи.

И не е вярно съждението, че „липсва основание поставеният материалноравен въпрос, касаещ формирането и съдържанието на дължимата от кредитополучателя престация по сключен договор за кредит, да бъде обсъждан и решен в рамките на настоящия конституционен спор“. От този запис съдя, че съдът не е разбрал какво се иска от него и че неговата функция е да пази Конституцията, а не да решава конкретен спор между две страни. Никой не е е поставял материалноправен въпрос пред КС и такъв той не следва да решава.

Именно тук е разковничето.

Спорът за лихвите и злоупотребите с тях следва да отидат в редовия съд и там да бъдат изразени и защитени тези съображения. Точно това се отказва на кредитополучателите с този противоконституционен текст – равнопоставено състезателно производство. Само, че разсъждения в тази посока няма.

Решение № 4/12 на КС е изградено изцяло върху целесъобразност.

Никъде съдилищата от всички нива не работят така. Правото се гради само на закона, а в конкретния случай - на Конституцията и на Закона за КС.

В мотивите на решението изобщо липсва анализ на конституционосъобразността на чл. 417 от ГПК относно банките, липсват и мотиви в тази насока. В „анализа“ дори въобще не се споменава чл. 19, ал. 2 от Конституцията, който е нарушен. За сметка на всички други законови и подзаконови актове.

Твърдо считам, че се касае за едно политическо, лобистко и по тази причина – мракобесно решение. То обаче е много зле списано правно и злепоставя дори и тези, в чиято полза е ерешено.

Ако това е началото на нова правна ера, тежко на държавата ни.

Ако се самоуважават, конституционните ни съдии трябва да решат как да излязат от тази каша.