Защо съм тук? Какво накара един затлъстял жълтопаветен активист да се вдигне да брани чужда земя
Защо съм тук? В някое от източните духовни учения имало такава практика - сядаш в поза "лотос" със затворени очи, задаваш си въпроса "Защо съм тук" и проследяваш назад цялата логическа верига. Примерно, "тук съм, за да получа просветление", и оттам "а защо искам да получа просветление", или по-прозаично - "тук съм, защото прочетох за тази практика в една статия", съответно "а защо прочетох точно тази статия" и т.н. Накрая на логическата верига достигаш или до божествен дзен, или - ако си по-материалистично настроен - до Големия взрив. При добро изпълнение на упражнението евентуално получаваш ако не отговорите, то поне подсказки на въпросите "къде точно съм" и "накъде отивам", или дори на "как да стигна където искам". Но извън божествената предопределеност и квантово-механичните неопроделености, и след като все пак се явяваш деятел и носител на свободна воля, следва да отчетеш и собствената си мотивация.
Защо съм тук? Защо изобщо хората извършват действия, защо избират една или друга възможност? Преди няколко години си рекох - нали съм либертарианец, трябва да прочета "Човешкото действие". Някъде още в увода стигнах до изречението "Човешкото действие по необходимост е рационално", зациклих на него и не можах да продължа напред. Ама как така - рационално? Ами всички импулсивни решения, всички грешки, всички емоционални приумици или любовни капризи? А всички глупости, направени напук, от инат, от ревност, завист, омраза, от комплексарщина, или "за да видя какво ще стане"? Ами алтруизма и саможертвата? А стремежът към откривателство, към приключенията? "Защото е там" казал сър Джордж Малори, като го питали защо иска да изкачи Еверест - и загинал, докато се опитвал. "По-бързо, по-високо, по-надалеч", как се стига до Южния полюс, къде са изворите на Нил, къде са границите на човешките възможности? Нима всичко се движи от собствения интерес, от добро обмисляне на алтернативите с техните цени и ползи - нали имено това означава "рационално"?
Да беше фон Мизес написал "интенционално" - щях да го приема, това обяснява и защо алкохоликът си проваля здравето и живота - пиело му се е повече, отколкото му се е живеело; и защо самоубиецът полита от моста или налапва дулото. Впрочем, алкохолът и наркотиците са само инструмент - ако истинската ти интенция е да си съсипеш живота, може и без помощни средства - зависимостта от алкохола е следствие, а не причина за моралната слабост. "Интенционално" вместо "рационално" би обяснило и защо някой би си обръснал главата, и надянал шафраненото расо, се отказва от всякаква собственост и се отдава на аскетизъм, както и защо Игор от нашия взвод се върна да спаси двама ранени под минометен обстрел и сам беше ранен - така е искал да постъпи.
А кое поражда у човека интенцията и мотивацията? Противно на написаното от Мизес аз ще кажа - водещ е не разума, водеща е емоцията. Правим това, което ни носи удовлетворение или щастие. Удовлетворението е ясно - това е задоволяване на нуждите, по пирамидата на Маслоу - от ядене и пиене чак до духовните практики. Принципна разлика няма - и икономистите от австрийската школа, и специалистите от отдел "Линейно щастие" в НИИЧАВО* ще ви кажат, че нуждите са безкрайни, а наличните средства (и време) за задоволяването им - ограничени.
За щастието пък ще цитирам Р. А. Хайнлайн: "Щастието се състои в това да имаш привилегията да работиш като вол за нещо, за което според теб си струва да се работи. За един това може да е издържа семейство. За друг - да обира банки. Трети може да хвърли години в научни изследвания без видим резултат. Забележете колко индивидуален и субективен е всеки пример. Никой не прилича на друг, и няма основание да очакваме обратното. Всеки намира за себе си заниманието, в което тежката работа го прави щастлив. Наобратно, ако търсите по-къса работна седмица, повече отпуски и рано пенсиониране, значи сте на грешната позиция. Може би трябва да се захванете с банкови обири. Или дори с политика."
И така, правим нещата по две причини - или заради собствения келепир; или защото сме преценили, че си струва - тоест че така е правилно, полезно, важно и необходимо да се направи. С една дума - морално. Във всеки случай, извършваме действията, защото това ни носи удовлетворение или щастие. За едни това може да е да натрупат пари, кюлчета и апартаменти (обирайки банки, фондове или бюджета), или да концентрират власт, или да получат известност и слава; за други - да гасят горски пожари и да приемат бежанци, да протестират и вдигат въстание, да разпространяват словото и спасяват душите, да преподават и образоват, да изследват и анализират или да сътворяват и композират.
Защо съм тук? Какво накара един затлъстял жълтопаветен активист да се вдигне да брани чужда земя в свирепа война, в която агресорът не се свени да порязава с артилерия и ракети не само военните цели, но и граждански обекти? Кое е моралното в случая? Или водещ е бил келепира? Може би на рептило-илюминатските соросоиди в Кийв, които не си знаят милиардите, им е притрябвал точно такъв зелен протестър с безценния си опит в блокиране на кръстовища и спане на асфалта на Орлов мост, та му плащат хиляди долари на ден? Въпросите, които се задават лесно, се отговарят трудно.
Да се върнем на темата за морала. За да съществува той, задължително (но недостатъчно) условие е да съществува човека. Добро и лошо, правилно и неправилно, праведно и греховно не съществуват в природата, а само в човешкото съзнание. Ако няма човек - няма и морал. Да си представим, значи, някакъв човек, и при това да е човек с морал. Ако той се опитва да продължава съществуването си, да оцелява, да диша, яде и има покрив над главата си, това също ще е морално, доколкото не противоречи на по-висши принципи, ценности и морални императиви. Съответно действията на други лица, които пречат на оцеляването на нашия човек, приемаме за неморални и наричаме "престъпления срещу личността", това са убийството, телесната повреда и тн. Човекът ще постъпва морално, ако предприема действия, за да защити живота, здравето и дома си. Ако така се случи, че примерно в дома на човека влязат въоръжени разбойници, пък той извади автомата и ги разстреля, следва да приемем, че човекът е постъпил правилно и морално. Естествено, ако премине границите на неизбежната самоотбрана, ще си носи последствията.
На това ниво съществена разлика между келепира и морала няма. И ако основата на нуждите съответства и на основата на морала, то можем ли по подобие на пирамидата на Маслоу да построим и стълбата на морала? Да видим какво ще намерим на по-горните нива.
Значи, оцеляването е необходимо условие за същестуването на морала. Но нашият примерен човек не може да оцелява в изолация сам за себе си. Първо - от гледна точка на морала - самичък човек би могъл лесно да изпадне в морален релативизъм и да сбърка келепира с морала като реши, че каквото е добро за него е добро и по принцип; а второ - такова нещо като инвидуално оцеляване няма.
Морално и добро ще е нашият човек да предприеме действия, с които осигурява освен собственото си съществувание и това на семейството и близките си. Човекът би могъл да пожертва собственото си добруване в името на семейството и децата си, и това също ще е правилно и морално, вече на едно ниво по-високо по моралната стълбичка. Да се хванеш на втора, нощна работа, за да има средства за образованието на децата, или да им дадеш последния къшей хляб, като си легнеш без вечеря.
Такова поведение можем да назовем морален фамилизъм, и то несъмнено е правилно, ако искаме освен човекът да оцелее, да може и да възпроизведе както гените си, така и моралните си принципи. Жените и децата - първи в спасителните лодки. Племе или народ може да изгуби голяма част от мъжете си, но ще оцелее, ако опази жените и децата. От този принцип следва по-висшия моралния императив не просто да пазим децата и жените на племето си, а и принципно да се грижим за младите и старите, силните да помагат на слабите, здравите - на болните, имотните - на бедните.
Негативният образ на това поведение - наречен аморален фамилизъм - e когато човекът предприема всякакви действия в името на келепира на някаква ограничена и затворена общност, дори това да противоречи на по-висшите морални императиви. "... майката на другите и гледай ти да си добре", както е казал поетът. А когато аморалният фамилизъм стане водещ принцип не само в една мафиотска фамилия, а доминира в цялото общество - получаваме феодален политически строй.
На следващото ниво по стълбичката на морала човекът може да се възприема като част от някаква локална или по друг начин ограничена общност, и съответно да жертва задоволяването на своите и на семейството си нужди, за да допринася в общността. Това дава две неща. Първо, дори едно семейство да може да оцелее само за себе си за ограничен период от време - за трайно оцеляване трябва по-голям социум. Ако сте заредили мазето с консерви, противогази и хаз-мат костюми, ще ви разочаровам - нищо от това няма да ви помогне в извънредни условия за дългосрочно оцеляване, по-добре инвестирайте в приятелства и добросъседство. Второ - съществуването на общност дава най-основното ниво на гаранция, че човекът няма да изпадне в морален релативизъм и да започне да мисли, че келепирът и моралът са едно и също.
Примери за морален комунитаризъм са да ремонтираш детска площадка в града си, да оставиш книги в кутията в парка, да построиш чешма край пътя, да дариш за противопожарна система и видеонаблюдение на селската община. Нищо от това не е свързано с непосредственото физическо на човека и близките му, нито със задоволяване на конкретни физически нужди от пирамидата на Маслоу. Но в общностите, които оцеляват в трудни условия - например Родопите или Исландия, неизменно алтруизмът се оказва еволюционно стабилната поведенческа стратегия.
Обратното на моралния комунитаризъм е да взимаш от общността в собствена полза и се описва пространно в Наказателния кодекс - от кражба, грабеж, присвояване, обсебване, измама, изнудване, повреждане и т.н., та до дребните случаи на корупция.
На следващото стъпало човекът може да се чувства като част от по-голяма общност, отколкото са личните му познанства - като нация или народ, и съответно да пожертва задоволяването на личните си потребности, или дори най-ценното, което има - живота си, за оцеляването и добруването на тази абстрактна и често аморфна група. Това наричаме патриотизъм, нека не се бърка с национализъм, шовинизъм, ксенофобия, изолационизъм или подобните им девиантности. Да презреш бащин праг и да хванеш гората, за да се бориш срещу поробителя, да посветиш живота си на делото да будиш народа, да оставиш семейството си и да тръгнеш да вдигаш въстание - това са примери за морална саможертва в името на по-висши ценности.
Dulce et decorum est pro patria mori. В нашето, не толкова романтично-героично време, това може да е да си зарежеш бизнеса или кариерата, за се посветиш на обществените дела, при все че се наясно, че едва ли можеш да свършиш много. Или дори само да си жертваш лятната почивка, за да спиш на асфалта на софийско кръстовище.
На обратната страна на патриотизма е или корупцията в големи, национални размери, или националното предателство, измяната, шпионството, диверсията, вредителството. От чл. 100 в действащия НК нататък има много интересни текстове, например в чл. 103: "Който, изпълнявайки държавна служба ... умишлено ги води във вреда на републиката, се наказва с лишаване от свобода от 10 до 15 години", или чл. 107: "Който с цел да отслаби властта или да ѝ създаде затруднения разстройва или подравя промишлеността, транспорта, селското стопанство, [...] , като използува държавни учреждения, стопански предприятия или обществени организации, като възпрепятствува тяхната дейност, или като не изпълнява възложените му важни стопански задачи, се наказва за вредителство с лишаване от свобода от 3 до 10 години, а в особено тежки случаи - с лишаване от свобода от 5 до 15 години."
На още едно ниво по-нагоре човекът може да е готов да даде от себе си в името на цялото човечество. Може да се откаже да патентова откритие, с което да се лиши от милиарди печалба, но да спаси милиони животи; или примерно да се качи в ламаринена кутия, с която да обиколи планетата - с което да направи малка стъпка към оцеляването на целия човешки вид. Или просто да приеме бежанци в дома си.
Ако нашият примерен човек от по-горе защитава не само себе си, но и скочи да защити непознат срещу дузина скинари, дали това е морална постъпка? Естествено, ако премине границата на съразмерното действие, ще си носи последствията. А ако види, че някъде изнасилват жени и деца под дулата на автомати, има ли морален императив, който му повелява да се вдигне от дивана и да помогне на жертвите да се защитят?
На обратната страна на хуманизма са престъпленията срещу човечеството - започването на военна агресия, тероризма, тоталитаризма, геноцида. Отказът от инсталиране на прахо- или сероочистка, когато от това умират хора - също е геноцид. А онова, което си правим сами с въглищата в кюмбетата и със старите дизели в задръстванията може да се опише или като групово самоубийство - ако е рационално-интенционално (по Мизес), или като престъпление - нали според НПК невежеството не е оправдание.
Стъпка нагоре - и може да си готов да жертваш от своя келепир за живота не само на Homo sapiens, а за някой друг вид животно, растение или гъба, за хабитат или екосистема, или за живота като цяло. Да те блъсне кола на непостроена магистрала, където си отишъл да броиш прегазени костенурки. Да си отвисиш 24-ка в първо районно, защото си излязъл да блокираш моста срещу бетонирането на дюни или изсичането на вековна гора. Обратното е екоцид - да си изпуснеш отпадните води в реката или морето, да разореш дюните, да запалиш гората, да отровиш почвата с пестциди, да избиеш пчелите в околията.
На последното стъпало на моралната стълбичка ще са тези постъпки, направени в името на абстракти ценности. Ценностите - това са всички онези нематериални, неизброими, неизмерими и неизчерпаеми същности, които считаме за добри, правилни, праведни и важни сами по себе си. Истината, научното познание, свободата, справедливостта, любовта, че и неуловимото дзен-качество са ценности. Да се бориш за Правосъдие, но не в някое конкретно дело в съда, а за Справедливостта по принцип, жертвайки собственото си здраве и спокойствието на семейството си. Да изгориш на кладата - защото тя все пак се върти, или да изпиеш отварата от бучинищ - защото вярваш в Доброто и Истината. Нито на Земята, нито на Истината, нито на Доброто им пука за теб, а ти си мъртъв. Това няма отношение към ничий келепир.
Но как да разберем кое е правилно и справедливо, как да отличим доброто от лошото? А и нали едно действие може за един субект да е полезно, че и дори - според неговите разбирания - правилно и морално, а за друг същото да е вредно, неправилно и несправедливо. Как да отмерим кое е праведното? Културните релативисти твърдят, че ние с етиката и морала си сме творение на средата си, а в други времена, култури и условия може други неща да са правилни и добри. В Рим следва да се държиш като римляните, а ако си сред варварите? Там, ако не грабиш - ще те грабят, ако не убиваш - ще те убият, ако не размахваш бухалката достатъчно силно - ще те праснат.
Понякога и цели общности, общества и народи могат да отидат дори далеч отвъд моралния релативизъм, като решат, че не просто тяхното оцеляване има приоритет пред общоморалните принципи, а и че не-оцеляването на други групи е правилно и добро, като за целта построят концлагери и газови камери или пък започнат война на изтребление и тотално унищожение. Примерите от XX век са много, а явно и в XXI ще продължат.
Та има ли универсална ценностна система, по която да различим келепира от морала, физическото оцеляване от ценностите?
Аз имам такава универсална мярка, и тя не идва нито от политическата философия, нито от теорията на правната наука, а от физиката, и по-точно от термодинамиката. При равни други условия, от две действия или решения онова, което повече увеличава ентропията е по-лошото, и обратното - онова, що създава от хаоса - ред, от тъмнината - светлина, от смъртта - безсмъртие, е по-добро от алтернативния избор. Добро е да спасиш удавник в сравнение с това да не го спасиш. Убийството е зло в сравнение с неубиването. Да засадиш градина е добро, да убиеш екземпляр от застрашен вид - непоправимо зло. Да напишеш книга срещу да изгориш библиотека, да образоваш срещу да разпространяваш фалшиви новини.
Защо сме тук? Има ли такава духовна практика за човешки общности - да проследим назад логическата верига, за да намерим сложния отговор на този прост въпрос, и съответно на сродните му - как стигнахме дотук и накъде искаме да продължим? И като сбор на индивиди явяваме ли се субект или обект на действието? Дали сами определяме съдбата си, или сме жертва на приумиците на великите сили, или на тайните общества, или на господари в сгради от сив пясъчник или червени тухли?
Да подходим по аналогия. Общностите и обществата като за начало, за да се държат морално, следва да оцелеят. Но освен оцеляването на съставяващите ги индивиди, постигано чрез задоволяване на физическите нужди, обществата имат и колективни нужди, за да могат да съществуват като такива, а не като статистически сбор. Имат нужда - в много по-голяма степен от индивидите - от нещата, които ги свързват и обединяват, и то не толкова от произход, история и колективна памет, колкото от цели, мечти и визии. От общ и общоприет морал, от консесуални ценности.
В отделни случаи общности и общества могат да оцеляват и дори да са успешни без да спазват универсалния морал. Мафията може да забогатява и расте - но само докато има нормални работещи бизнеси, които да рекетира. Може дори като рак да обхване цялата държава - но само докато има брутен продукт в излишък или пък еврофондове, от които да смуче. Но както всяко злокачествено образувание, ако се остави без лечение - ще убие гостоприемника си.
Варварите могат да са успешни в набезите си срещу цивилизацията - докато има от кого да грабят. Но варваските племена систематично изостават от обществата, в които собственоста се уважава, хората се държат добре помежду си, а законът е над всички. И след като завладеят метрополията, трябва или да преминат в състояние на civilis, да се научат да четат и градят, да събират и умножават, или са обречени да отпаднат от летописите.
С термина "цивилизация" означаваме не просто навика на хората да живеят в урбанизирани територии, а еволюционния процес, който от "уважаеми сър, бихте ли бил така добър да си преместите возилото" води до обществени библиотеки, училища и университети, до институции в служба на обществото, и накрая - до т.нар. "блага на цивилизацията" като акведукти, топла вода и сателитен интернет. Обратният процес - на разпад на цивилизацията към варварство, обаче протича по същия ред, а не по обратния. Първо е "ей, боклук, разкарай си колата, ша ти таковам таковата", после училищата започват да произвеждат неграмотници, а университетите - накадърници (които лесно стават негодници), после иституциите започват да обслужват себе си - или негодниците. Топлата вода поне известно време продължава да тече, но когато спре, вече е късно да се реформира образованието.
Обществата, които колективно избират стълбата на морала пред задоволяването на потребностите, исторически се оказват по-успешни в оцеляването. Там, където собствеността се пази, животът е свят, а знанието - ценност, винаги се живее по-добре, отколкото в териториите, в които се праскат с бухалки. В търсенето на колективното щастие се справят по-добре тези общества, които се посвещават на някаква цел и работят като волове за постигането ѝ, отколкото онези, на които е достатъчно да задоволят нуждите си.
За замяната на ценности за стойности, на нематериалното за материално си има ясен термин - това е проституция. По нашия НК, а и в повечето модерни държави не е престъпление да продаваш тялото си. Но общностите и обществата, които колективно проституират ценностите за стойности, които избират хляба, олиото, дървата, бензина и газа пред справедливостта, честността и солидарността, накрая губят и ценностите, и стойностите.
Защо сме тук? Наистина, обществата и народите могат да се разпаднат на индивидо-екземпляри и племена и да оцеляват физически без да ги обединява нищо повече от това, че обитават дадена територия. Но в това си занимание нито ще намерят щастието, нито ще са особено успешни. Други общества и народи, които са намерили какво да ги обединява, ще са по-успешни и в оцеляването, и в the pursuit of happiness. При това съвсем не е задължително общите цели да са възвишено-морални. Както виждаме, дори и в 21 век обединяващ принцип може да е фанатична религиозна вяра или убеденост в превъзходство над околния свят, от която да следва тероризъм и война.
Защо сме тук? Човек трябва да внимава какво си пожелава, че току-виж му се сбъднало, но прекалено буквално. Народите също следва да внимават. Пожелахме си банани и мандарини по магазините, както и да пътуваме по Европата без визи. Постигнахме го сравнително лесно, но това не ни направи нито по-щастливи, нито по-успешни в оцеляването на колективно ниво. Привнесохме демокрацията и пазарната икономика - но имитативно, като карго култ. Нароихме партии, но оставихме в тях ченгетата и агентите. Раздържавихме собственоста, но не осигурихме върховенство на правото. Не намерихме нито какво да ни обединява, нито някакви общи цели, за които да се трудим здраво. По доказания модел от преди ВСВ - все ни бяха виновни я предишните управляващи, я Великите сили. Хвърляхме се от един "политически проект" към следващия, с все по-плачевен резултат.
Членството в Европейския съюз ни донесе свободно придвижване и не ни забрани шкембе-чорбата, но се оказа, че и там търгуват с гласове, вярно че не по гетата, а на едро - в европарламента, и като резултат са готови да търпят корупцията, ДС-агенти и прокуратура по сталински модел, докато получават подкрепа за ЕНП. Не само това, но и са се пристрастили към руския газ както алкохоликът - към пиячката. Впрочем, ако истинската интенция на обществото е да си съсипе бъдещето - зависимостта към газа не е съществена, тя е следствие, а не причина за моралната слабост.
Както в икономиката, така и във физиката всичко си има цена. В механиката изкачването нагоре по стълба изисква някакъв друг вид енергия, например кинетична, да се превърне в потенциална. Изкачването на моралната стълба изисква да заменим нещо за друго - например да пожертваме стойност в името на ценност. Не се очаква нито да си запалим дюкяните и да хванем гората, нито да стоим на свещи. Но може би можем да си позволим да горим по-малко газ, ако това означава по-бързо приключване на терора срещу цивилното население на Украйна? Или да слезем от колите (всъщност ще ни спести и пари, и време), да инвестираме в нещо по-модерно за отопление от димящите кюмбета и да затворим кюмбетата, които от въглища правят ток на цената на човешки животи. Да отделим малко от личното си време и енергия за общите, народните дела, за свободата, за справедливостта, за просветата? Или дори просто да седнем да помислим къде искаме да бъдем след 10 или след 50 години, дали имаме някакви общи нематериални неща, които от племена и население ни превръщат в общество и народ. Разбира се, само ако рационалната ни интенция е да оцелеем. Ако не е - никой не може да ни помогне. И не става въпрос само за нас в България, а за целия Европейски съюз.
----------
Препратка към "Понеделник започва в събота" на Братя Стругацки
Други текстове от Глиги:
Всеки ден намирам все повече смисъл да съм тук. Репортаж на Глиги от Украйна
Каква е ползата от лъскави коли и Х-гигабайтови телефони? Могат ли да спасят човешки живот?