Спрей срещу бежанци

Спрей срещу бежанци. Еднопосочен билет за Майнатистан в пощенската кутия. Не, това не са идеи на жителите на Харманли, Широка лъка или Елин Пелин, нито на управниците им. Всъщност не са идеи, а съвсем истински политически акции на крайно-десни националисти в Дания. Страхът от другостта и насаждането на омраза не познават граници. Виреят както в слабо демократични общности, така и в обществата със стабилна политическа и гражданска култура. Покълват в бедни, но и в богати и високоразвити общества. Израстват от политическия популизъм и екстремизъм, когато „традиционните“ политики не предлагат ефективни решения на публичните проблеми.

Дискурсът на ксенофобията си прилича навсякъде по света и във всеки момент – той разчита на противопоставянето – ние срещу тях, мнозинства срещу малцинства, наши срещу чужди, включително шопи срещу сирийски узурпатори. Кметът на Елин Пелин заявява, че „над 30 човека с неизяснен статут живеят незаконно в общината“ и „утре-вдругиден ще станат повече от нас. Това е недопустимо и ние, шопите, категорично няма да го допуснем". А в същото време на 7 февруари датският парламент прие декларация, с която „изразява опасение, че днес в Дания има райони, в които броят на имигрантите от не-Западни държави е над 50%, а парламентът счита, че в населени райони в Дания датчаните не бива да бъдат малцинство“. Декларацията е приета с разлика от само един глас – ясен знак за политическата поляризация по темата – и е част от една дългогодишна дискусия в датското общество за това кой всъщност е датчанин. За момента изглежда, че отговорът по-скоро се търси в идентичност чрез оразличаване спрямо другия, чуждия.

Подобни политически нагласи не предвещават нищо добро за „Европа на многообразието“, която партийните и институционални декларации обещават вече повече от 15 години (в известен смисъл темата за европейската идентичност съпътства интеграцията още от нейното начало). Бежанската и имиграционна криза е риск за всяко от европейските общества само по себе си и за Европейския съюз като цяло. Рискът обаче е повече в предизвиканата от имиграционната вълна политическа криза, отколкото в самите мигранти. Без общоевропейски подход е почти немислимо, която и да е от страните-членки, да се справи сама с имиграционния натиск върху нейната икономиката, сигурност и социална система. По-голям риск обаче е кризата на идентичността на Съюза и на арсенала му от институционални и правни инструменти за реагиране в подобни случаи. Тя блокира както вземането на конкретни общоевропейски решения за справяне с проблемите на имиграцията (и дори за превръщането им от проблеми във възможности), така и доверието на европейските граждани в институциите, които ги вземат. А без ефективни решения и тяхната публична легитимност, Европа рискува да се разпадне на общества, които се питат какво означава да си датчанин, германец, унгарец, и търсят основания за своето национално възвеличаване за сметка на „другите”.

Европейските общества днес повече от всякога се нуждаят едно от друго, но и повече от всякога гледат подозрително на политическите инициативи за по-тясната интеграция. Европа отказва да конструира идентичността си негативно – на принципа на противопоставянето спрямо Външен Друг. И това е обяснимо, тъкмо заради културната и ценностна приоритетност на различието: ЕС е ценен, защото може да бъде единен в многообразието си, но европейската идентичност, усещането за принадлежност към общо европейско политическо пространство може да се гради само въз основа на открито и равнопоставено участие в европейски политики или, най-малкото, на общ публичен дебат, в общосподелен разговор за това каква Европа искаме, за да предоговорим характера и съдържанието на съюзната ни връзка. Европа на няколко скорости изглежда все по-вероятна, но дали би дала задоволителен отговор на въпросите, които поставят валонците в Белгия, например? Или на очакванията, които имат страните от Западните Балкани към ЕС?

Това съвсем не са въпроси само на политическа идентичност. Това са и прагматични въпроси, които имат ясни социално-икономически измерения – заетост, социална защита, сигурност. И тъкмо затова са толкова мощен инструмент в ръцете на популистки, ксенофобски и на антиевропейски партии. Техните позиции също биха имали място в една открита публична дискусия, но не бива да бъдат единствените гръмогласни изразители на тревогите на европейците.

Може би парадоксално, но един поучителен пример за плурализъм в дискусията за идентичностите наскоро даде една европейска държава, избрала да остане извън Европейския съюз. Преди няколко месеца в Норвегия дясноцентристката управляваща коалиция предложи издигане на ограда по арктическата си граница с Русия, от където навлизат значителна част от бежанците в страната. А в отговор 79-годишният крал на страната заяви в публична реч: „Норвежците идват от северна Норвегия, от южна Норвегия, от централна Норвегия. Идват също от Афганистан, Пакистан и Полша, от Швеция, Сомалия и Сирия… те вярват в Господ, в Аллах, във вселената – или не вярват в нищо“.

А откъде идват европейците, за къде вървят, кои са те и в каква Европа вярват? Този болезнен въпрос ще трябва час по-скоро да намери отговор, докато обединена Европа все още е възможна.