Като порасна, искам да стана разузнавач и колекционер

Назначаването на шефа на ЦРУ Майк Помпео за държавен секретар на САЩ и откриването в София на изложба с особено ценни антики, собственост на Васил Божков, връщат към два въпроса без отговор. Как да се отнасяме към фигурата на разузнавача и към фигурата на колекционера. Какъв спрямо тях е общественият интерес и каква е моралната оценка и ако интересът и оценката влязат в противоречие, кое трябва да е водещо?

При разузнавача – обобщен образ на тайните служби, моралната колизия е заложена по условие. Защото той принадлежи на „добрите”, когато е наш. Когато е чужд, задължително е от „лошите”. Частичен морал обаче няма, той е възможен, само ако доброто и злото са всеобщи категории. Само ако, както настоява Кант, действаш така, че максимата на твоето действие да стане универсален закон.

И тук на помощ на „добрите” идват „лошите” – щом те имат своите разузнавания, и ние, за да се защитим, няма как да нямаме нашето. Което обаче не значи, че то се превръща в морално добро, а само в „необходимо зло”. От това, че разузнавачът извършва престъпления с одобрението на държавата, те не престават да бъдат престъпления. И стават видими за всички, когато замирише на смърт в новините, като скандала с отравянето на Сергей Скрипал и дъщеря му. Тайните служби са срамната тайна на демократичните общества, което предполага ролята им да се сведе до неизбежния минимум.

Тенденцията обаче е точно обратната – все по-голяма част от правенето на политика и особено на геополитика минава през тях. Новите технологии разшириха възможностите им да предопределят изборните резултати. Властта е на този, който ги държи в ръцете си.

Масовата култура на свой ред представя разузнавача като герой, децата мечтаят да станат Джеймс Бонд и тем подобни. У нас стари „кримки” от ДС са си извоювали привилегията да говорят от „последна инстанция” с днешна дата и тъкмо те да казват кое е добро и зло в живота на невинните.

Социалният свят е разделен на видима и невидима част и докато във видимата всички се представят за защитници на човешките права, в невидимата строят апарати за нарушаването им.

За да забравим, че не разузнавач, а човек звучи гордо.

Колекционерите също са „рицари на забравата” – блясъкът на безценните образци от културното ни наследство, трябва да ни откаже от неудобни подозрения. Като това, че действията на иманярите обикновено са незаконни. Че намереното на „долната земя” не принадлежи на този, който го е намерил, а на държавата. Че произходът му трябва да бъде доказан. Че влагането на капитал в предмети с неизчислима стойност е добър начин за изпирането му.

Има, разбира се, и насрещни аргументи. Като този, например, че и световните музеи повече или по-малко са резултат на кражба. Че търговията е човешко право и всяко нещо може да търси своя пазар. Че богатите колекционери по-добре от бедната държава могат да реставритат и съхранят материалните й ценности и, ако не им се пречи със специално направени срещу тях закони, гордо да ги показват на публиката. Че ако откажем да се съобразим със завареното положение в една сфера, трябва да разплетем цялата кошница на прехода. Каквито идеи, впрочем, се появиха около приватизацията и бързо изчезнаха.

Въобще, очакването е за „втора прошка”. След като не подложихме на лустрация несправедливо облагодетелствалите се от комунизма, от каква позиция да го направим с облагодетелствалите се от посткомунизма. Пък и бенифициентът и на двете прошки най-вероятно е един и същ.