Исторически разкази в българските и македонските учебници: какви са и какви биха могли да бъдат?

От няколко месеца Институтът за хуманитарни и социални науки в Скопие с директор Катерина Колозова работи над международен проект с цел да се намерят пътища за излизане от сегашния блокаж на отношенията между България и Северна Македония. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „Германския фонд Маршал“ и в нея участват учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.

В поредица от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в проекта.

Каква е сегашната ситуация с учебниците по история в двете държави? Те са създадени на основата на национален и културен фундамент, който стои скрит. Ала той задава ценностно и идеологически натоварен начин на мислене. Съдържанието се базира на научни постижения основно на собствената национална историография (българска или македонска) и по-конкретно на нейното основно русло. Местните българска и македонска академични йерархии всъщност се оценяват вътре взаимно и насърчават старите националистически разкази и овехтелия националистически начин на мислене. И едните, и другите учебници внушават с разказа си български и македонски континуитет през времето и пространството благодарение на подбор на факти и тяхната организация по определен начин. В крайна сметка учениците остават неинформирани за естеството на националния исторически разказ като идеология, стояща зад учебното съдържание. По този начин нацията от днешната национална държава се представя като съществувала в миналото като социално-политическа или етническа група чрез представяне на учениците на самоосъзнат колектив със свои характеристики, изтеглени назад във времето. Заедно с това националните митове, вградени в разказа, легитимират и дадени днешни претенции и интереси.

Особено стряскащо е пълното разминаване в двата исторически разказа около Средновековието. Определено може да се говори за наличие на говор на омраза в македонските учебници и пренебрежение към македонската общност в българските. Налице е и на двете места тенденциозно представяне на другата култура и предразсъдъци спрямо другата нация. Има и немалко фактологични грешки и очевидни предразсъдъци, залегнали в учебното съдържание. Случаите на конфликт или убийства от миналото са целенасочено представени в македонските учебници по начин, който да подтиква към омраза. От друга страна, българските учебници с упоритото внушаване за „неосвободени земи“, както и изместването на главната интерпретационна линия към самото правителство на Богдан Филов и игнорирайки българския антинацистки и антифашистки спектър, създават предпоставки за великобългарски и антимакедонски внушения.

Като цяло, мултиетническата перспектива изглежда сякаш по-видима в македонските учебници, не на последно място и поради културата на бивша многонационална Югославия, както и като специфична македонска последица от Охридския рамков договор от 2001 г., с който се уреждат взаимоотношенията и балансите с албанското население в държавата. Въпреки това обаче македонските българи, борили се в миналото за независима Македония, напълно отсъстват от разказа и се внушава, че всички македонски българи са били представители на великобългарската идея и „соработници“ с окупатора. И докато в македонския случай в учебника ударение е поставено върху различията с българите и обособеността от тях през вековете, то в българския се работи за игнориране на всякакви различия и специфики. В този смисъл насилената вековна „посебност“ от едната страна противостои срещу дълговековно единство под името „български народ“ от 9 в. насам, от другата.

Как може да се излезе от наратива на културния конфликт, на жертвата, на превъзходството, както и от противоречията и инспириращите омраза исторически разкази, най-вече чрез учебниците? Какво могат да признаят страните една на друга? Трябва преди това да се приеме за легитимно и нормално учебното съдържание по история да тръгва от перспективата на днешните реалности, които са наличие от двете страни на границата – наличието на мнозинства, които формират българска нация, която говори български език и македонска нация, която говори македонски език. Но по въпроса как се е стигнало до това не бива да се крият факти. Българската страна например би могла да се откаже от внушението за македонската нация като изкуствена творба на Коминтерна и да признае специфичния процес на формирането й, преминал през различни постепенни етапи на съзряване. В този смисъл нейните темели могат да бъдат потърсени в македонските говори, използвани от възрожденците/преродбениците от 19 в. (като не се крие, че са били наричани „български“). Другите темели могат да се потърсят и в политическия сепаратизъм или автономистката традиция на революционерите (отново като не се скрива, че са били с българска или някаква двойна идентичност, при която македонската има повече политически характер). Колкото и това да е трудно, македонската страна трябва да се примири с реалността на българската идентичност на възрожденци/преродбеници и революционери, въпреки техния културен партикуларизъм, легнал в основата на днешния македонски език и политически сепаратизъм или автономистка традиция, която като вдъхновение ляга в основите на македонската държавност. По този начин, първата стъпка към решение е позволяването на всяка една от страните да даде на другата да построява разказа си в учебника по история съгласно днешните реалности на държава, нация и език, но без да фалшифицира или крие факти. С това трябва да се съобразят и двете страни.

Втората стъпка към евентуално решение е свързана с приемането на националната идентичност като модерна категория, която идва на Балканите през 19-20 в. и тогава протича и процесът на формиране на съвременните нации. В този смисъл всички национални идентичности са в някакъв смисъл конструирани и измислени, тъй като вкарват в съзнанието на гражданите на държавата, чрез нейните институции, степен на историчност, която не е съществувала преди модерната и съвременна епоха и в традиционните домодерни и неграмотни общества. (Неслучайно Иван Богоров пише: "требува да направим първом Българи и сетне България". От своя страна в „За македонците работи“ през 1903 г. Кръсте Мисирков тепърва се застъпва за градеж на македонска нация, тъй като „досега сме се наричали българи“.) В този смисъл националните истории все пак си остават определени интелектуални построения, които демонстрират само един от възможните начини за разказване на историята или за описание на миналото. Не на последно място тази идентичност има и своя вътрешна динамика, която е ситуационна и контекстуална.

Третата стъпка е свързана с едно коректно разбиране на понятието за мултиперспективност в учебниците по история и при разказването на историята, заложен в изискванията на ЮНЕСКО и Съвета на Европа за образованието по история. Както казва Гадамер: „Образованието означава възможност да гледаш на нещата от гледната точка на другия.“ В досегашната работа на Смесената мултидисциплинарна комисия по исторически и образователни въпроси македонската страна създава впечатлението, че чрез принципа за мултиперспективност се стреми да легитимира и някои проблематични описания на миналото, дело на македонски историци от предходните десетилетия. Заедно с това е видно, че българската страна демонстрира такава убеденост в правотата на българския исторически разказ, че напълно отхвърля принципа за мултиперспективност. Не на последно място причина за това е и обстоятелството, че на базата на конкретната работа на комисията тя съзира в мултиперспективността стремеж да се изтрие напълно българското наследство в Македония. В случая обаче българската страна пропуска да види, че принципът за мултиперспективност върви ръка за ръка с изисквания да се следва последната дума на науката по даден проблем или тема, както и да се избягва произволната интерпретация на факти. А това поставя нещата по един доста по-различен начин.

Български и македонски идентичности ''на терен''

Защо Историята не може да бъде напълно игнорирана?

Уникалността на българо-македонския спор и другите двустранни спорове в Европа

Динамичните идентичности в историята и техните културни интимности

Македонските и българските учебници по история и техните ценности