Аргументът на ГЕРБ, че остава на власт от държавнически подбуди - за да спаси държавата в условия на световна икономическа криза, се разпада пред очите ни.

Управленският мандат означава, че Суверенът ти дава своето ДОВЕРИЕ да изпълниш негова заръка. Думата „мандат“ в латинския се образува от словосъчетанието ex manu datum, което означава доверие, „дадено от ръката“ на Суверена. От там следва, че загубата на доверието е край на мандата, завръщането му в ръката на Суверена – безусловно предаване на властта. Става чрез подаване на оставка или насилствено отстраняване. Това е принципът на представителната демокрация. Управление без доверие е нелегитимно, застрашаващо държавата и гражданите ѝ самоуправство. Опитен политик като Бойко Борисов трябва да е наясно. 

Опитът му с демагогия да потуши бунта срещу липсата на морал в своето управлението, е явен провал. Протестната вълна го притисна до стената, като извади на показ пред обществото две неприятни за него обстоятелства. От една страна тя изнерви паралелната държава, която се засуети и започна да действа безцеремонно. Стана съвсем видима. В момента, в който бунтуващият се народ зове за морал и законност, задкулисието не само нехае, а ударно върши безобразия. Произвежда пагубни за правителството новини. Обществото остава с впечатлението, че клиентелата на ГЕРБ бърза, докато Борисов все още е във властта. Възможността за промяна на статуквото я плаши. Плажната концесия, която Марешки получи като откуп за подписа си, даден на ГЕРБ само часове след публичното си обещание, че няма да подпише, скандализира обществеността. От репресивната акция на държавните институции срещу Хиполенд пък направо ѝ се догади. Загубата на доверие и гневът на народа срещу днешните управляващи – поне в София – според мен вече надвишава нивата, които помним от времето на Орешарски. Вече се правят аналогии с непоносимостта, която обществото ни разви срещу тоталитаризма на БКП. Всъщност протестиращите все повече възприемат ГЕРБ като двойник на БКП, а не като нейна противоположност. 

От друга страна протестът упражни морален и интелектуален натиск върху самия премиер. Превърна се в публичен тест за личните му качества. Народняшката ПР стратегия в стил читалищен театър, с която той - с подкрепата на казионните медии - години наред си осигуряваше благоволението на масите, спря да действа. Публиката очакваше някакъв умен алтернативен ход, но бе разочарована. Оказа се, че премиерът няма капацитет да предложи нищо различно. Че освен нагласените видеа от обиколките му с джипа, нищо друго не може да измисли. Тъжно е, да видиш в такава безпомощност човека, управлявал държавата ти цели 11 г.

Все още някои се питат, имаше ли Борисов опция въпреки загубата на доверие да излезе с изправена глава от протестната криза? Смятам, че да. До края на юли все още имаше шанс с умело обоснована бърза оставка и искрен диалог с надигналото се гражданство да спаси поне част от премиерския си авторитет. Можеше да предложи на обществото благозвучно разкаяние. Да се срещне с протестиращите, да организира заедно с опозицията и гражданските организации – а защо не и президента? - широк обществен дебат за дефектите в управлението, върху които следващо правителство трябва да работи. Това щеше да му спести много унижения.

Всъщност този спасителен подход е несъвместим с манталитета на Борисов. А и евентуална негова частична реабилитация вероятно щеше и да затрудни процесите по обновление на управленския модел. Шансовете за катарзис на държавата след края на режима му щяха да намалеят. А протестиращите от два месеца твърдо настояват: „Промяна - не подмяна!“

Така или иначе, негативите, които натрупа от тогава, безвъзвратно превърнаха Борисов в политически десперадо. 

Народният гений в такива моменти може да бъде жесток, но е добър барометър за настроението в държавата. Скрилия се от очите им премиер хората по площадите до скоро наричаха „виртуален“, защото се показва само на видео. Сега вече го считат за толкова безавторитетен, че говорят за него като за отживелица - политически труп. Появи се прякорът „мавзолеен премиер“. По-възрастните си спомнят мумията на „вожда“ Георги Димитров, изложен на показ в мавзолея. Говореше се за управление по димитровски, димитровски почин, димитровски дух, но от чучелото в мавзолея отдавна нищо не зависеше. Бе се превърнало в артефакт от миналото, с който всеки се опитваше да защити нелицеприятни дела.

Борисов би трябвало да се досеща, до каква степен е загубил народното доверие. Нищо чудно да е чул и за прякора „мавзолеен премиер“. Няма как да не усеща, че за обществото се е превърнал в бреме, в символ на нехаресваното, от което огромната част от българите искат час по-скоро да се отърват. Питам се тогава: каква може да бъде мотивацията му да управлява? Какви резултати може да постигне такова формализирано управление, което е изпаднало под критичния минимум на обществено доверие? 

Държавата вече е на автопилот, защото се вижда, че правителството решава не от името на народа и в името на народа, а единствено от рефлекс за самозащита. Рефлексите, както знаем, са ирационални. Станало ли е тогава ирационално и управлението на държавата? Не е ли опасно? Справянето със световната икономическа криза изисква мъдри, доблестни и посветени на обществените дела държавници. Нашите първо не изглеждат такива, а в момента са и в режим на самосъхранение. Оставката на кабинета със сигурност е за предпочитане пред затлачено ирационално управление. 

Много дълго властта успя да заблуждава дори ЕС за причините и целите на протестната вълна. Без свян манипулираше и разпространяваше неистини. Европа обаче се усети, че Борисов я мами. Заместник-председателят на Европейския парламент Катарина Барли каза, че е възмутена „…заради реакцията на правителството, което изготви напълно фалшива информация за нея [мониторинговата комисия, б. а.], дори бих я нарекла фалшива новина.“ Така кабинетът Борисов 3 вече се компрометира и пред Брюксел. При това не се посвени да заложи авторитета на България. Такива са последствията от провалена власт в режим на самосъхранение. 

Ако до 2.09.2020, деня на Великото народно въстание, все още някой е имал симпатии към премиера, защото е считал, че не бие народа и „... защото знаят, че аз видя ли кръв на улицата веднага тръгвам“, вече трябва да е утрезвен. Нека само припомня, че скорошната смяна на вътрешния министър Младен Маринов Борисов аргументира с неприемливо полицейско насилие, несравнимо по-незначително от случилото се на 2-3.09.: „Младен Маринов го сменям, защото съм убеден, от това, което знам, че някои от действията на полицията по време на протеста не отговарят категорично на моето разбиране за отношение към протестиращи хора.“ В нощта на 2-ри срещу 3-ти септември - след пораждаща недоумение едночасова пасивност от страна на хиляди жандармеристи към бомбардиращи я провокатори, в късните часове същата жандармерия - вероятно с благоволението на премиера, обгази, би и арестува мирни граждани. Между пострадалите имаше малки деца, момичета, майки, възрастни хора, журналисти. Видях го с очите си, защото, снимайки, се озовах в епицентъра на полицейската атака, в началната ѝ фаза пред президентството. Имаше и кръв, но премиерът не се възмути. Така кабинетът Борисов вероятно си спечели тъжно първенство - за най-брутален подход към протестиращо гражданство след падането на БКП.

След преживяното полицейско насилие в нощта на така нареченото Велико народно въстание, протестиращите – имащи според социологическите агенции подкрепата на над 60% от българското гражданство, коментираха, че в техните очи премиерът Борисов окончателно е загубил управленска легитимност. Казваха, че оставка се подписва с писалка, но пред народа Борисов го е сторил символично – с полицейска палка…