Една случка от май, 2018. В подлеза на СУ, във филиала на американската фирма за бързо хранене Макдоналдс стоим с дъщеря ми и си чакаме реда да ѝ купя сладолед. Пред нас са двойка възрастни французи. Нямаше да ги забележа, ако не се бе появил бъг в общуването между тях и продавачката. Най-обикновена продавачка, мургава на цвят. Тя води някакво безумно подобие на диалог с клиентите. Ду ю спийк инглиш? Но. Па руски? Но. Дядото и бабата са много гладни, защото посочват с пръсти какво точно искат, но продавачката не разбира, че искат два броя такива сандвичи. И се почва едно повтаряне, сочене… Истински сблъсък в стена. Нещо за пиене? Старите се споглеждат… Дринк? Никаква реакция. Ситуацията се проточва така, че на клиентите им става неудобно, на продавачката също. Тя се вижда в чудо и се обръща към мен като стоящ най-близко. Френски? Исках да се намеся още по-рано, но жена ми често ме критикува, че се меся за щяло и нещяло в хорските разговори, така че досега бях стискал зъби. Дай ми на мен френски. Аз даже и на грузински мога да броя до десет. Ерти, ори, сами, отхи…

И за десет секунди изясних ситуацията с моя ученически френски. Щото знам и как се казва нещо за пиене. И всичко, което ги вълнуваше. О, неразумни и юроде, поради что не се срамиш да говориш само на своя роден език? Френският ми е много беден, mon français est très pauvre, рекох на милите хора. О, не, чудесен е! Да, да, не знам дали на френски има такава поговорка – владея го тоя език, колкото да си изкарам боя някъде. Всички ми бяха благодарни, дори продавачката, но въпреки това ми взе пари за сладоледа, представете си каква наглост. Французите се славят с нежеланието си да говорят английски. Те като голяма и горда нация не искат да приемат тази елементаризирана форма на общуване за глобален езиков код. Той обаче се налага, без да се съобразява с техните страхове и желания. И дори те не могат да му противостоят, какво остава за бедна, разградена и деморализирана държава като България!

Седмица по-рано бях на Атон, където монасите вече са приели комуникативния английски като необходимо зло и разменяхме изречения на него, понеже те не знаят български, а ние не знаем повече от пет думи на гръцки. Даже не мога да броя до десет на този език.

Обикновената статистика винаги е добро доказателство. Отваряте сайта на произволна онлайн книжарница и гледате заглавната страница. От 16 корици на книги, които се виждат веднага, 8 са на автори, пишещи на английски език – американци, англичани, австралийци или някакви други. Джейн Остин е класика, Стив Бери пише исторически трилъри, Лорън Дентън е авторка на „бестселър“, казано на български – успешна книга, Лекси Блейк пише еротични и паранормални романи… И т. н. 50 процента, половината писатели. Някой ден 100. Прокрадва се един въпрос – кокошката или яйцето. Тоест, половината писатели в книжарниците са англоезични, защото са много или просто защото английският език е наложен като международен? Според мен е второто. В световен мащаб бизнесът с книгите е най-развит в САЩ, американската култура се налага и чрез филмите и днес дори се счита за излишно или неприлично да се говори за това като за проблем. Особено у нас при всичките ни комплекси за малоценност.

И някак между другото стана естествено в Евровизия (фестивал на европейската визия) певците от Чехия, Латвия, Сърбия, Израел да не пеят на чешки, латвийски, сръбски или иврит… Визията на Европа е тази. Елементаризирана, осакатена, първосигнална, чалгизирана. Красотата на отделните езици е заменена с лесносмилаеми фрази, победителката от Израел Нета кудкудяка (в буквален, не в преносен смисъл): лук ат ми, айам бутифал криейчър… И пак не знам дали това е тест за всеобщата ни интелигентност като човешка раса или обикновена пропаганда на елементарното, Макдоналдс за ушите ни. Бутифал. Криейчър.

И още по-кофти ми става, като се сетя, че във Франция и Словакия си имат държавни институти, които воюват с англоезичната експанзия, а ние, както обикновено, сме хвърлени на вълците…