През последния един век настъпва коренна промяна във философията на държавното управление, като основните причини са две – създаването на PR-а като дисциплина за влияние на общественото мнение и утвърждаването на демокрацията по света.

Комбинацията между двете е сред основните движещи сили, произвели т.н. „социална държава“ – политиците използват парите на всички данъкоплатци, за да купят законно гласовете на важните за тях избиратели чрез безбройни социални програми. Резултатът се вижда навсякъде по света днес – ромските гета в България, испанско говорещите квартали в метрополисите в САЩ, арабските и африкански градове и квартали в Южна Франция, общежитията пълни с араби в Швеция и т.н. Във всички тези места голяма част от живеещите са зависими от държавата избиратели, които се издържат на гърба на работещия човек.

Много политици по света (при това не само от лявото политическо пространство) „продават“ на избори политики за изземване на все повече доходи от работещите и насочването им към неработещите чрез реторика в защита на бедните – държавното субсидиране и намеса в различни сектори щели осигури евтини и достъпни стоки за хората с ниски доходи. Но дали това е така? Дали наистина там, където държавата се намесва, за да осигури равен достъп на бедните до ключови продукти и услуги, те реално имат такъв? Дали наистина там, където държавата не се е намесила и е оставила всичко в ръцете на частния сектор, бедните имат неравен достъп и са дискриминирани? А какъв е също ефектът за средната класа и работещи бедни, освен за безработните?
Нека погледнем ситуацията в САЩ например, поради силния контраст между секторите с и без (съществена) държавна намеса, както и подробната статистическа информация:

Източник: Ню Йорк Таймс

Графиката е поразяваща. Цената на образованието буквално избухва въпреки огромната държавна намеса с цел осигуряване на равен достъп. Американската държава предлага държавни гаранции за студентските кредити, което дава стимул на банките да отпускат такива „на килограм“, както и на студентите да ги теглят „на поразия“. Разбира се, университетите виждат тези стимули и започват да вдигат таксите знаейки, че студентите ще могат да си ги позволят с държавно гарантираните кредити. Качеството не се променя особено, а студентите завършват университета с планина от дългове на гърба си. И докато по-богатите обикновено завършват образованието си без дългове, защото образованието им е платено от родителите им, по-бедните ще трябва да се трудят много години, за да си изплатят студентския си кредит.

Плавното преминаване от застрахователен към осигурителен модел в американското здравеопазване, под агресивна държавна намеса, също води до по-високи разходи за здравеопазване. Лекарите и собственици на болници започват да измислят все по-умели схеми за източване на държавните средства от Medicare. Само за 2012-a почти 4000 американски лекари са получили над 1 милион долара от държавната система, а седем са получили над 10 милиона. Средните годишни плащания в някои специалности са астрономически – офталмолози ($327 000), хематолози ($366 000), радиационни онколози ($362 000), ревматолози ($257 000) и т.н. Ако това бяха напълно пазарни плащания, то бихме могли да заключим, че и двете страни са печеливши. Но не са – това са държавни плащания и изглеждат повече от съмнително, особено когато техният ръст се насложи паралелно с увеличаването на държавната намеса в името на бедните.

Дори да се абстрахираме от това, че тези милиарди долари се плащат в крайна сметка от данъкоплатеца, включително сравнително бедните данъкоплатци и средната класа, прекият ефект също е особено негативен – ако ви потрябва такъв специалист и случайно не сте покрити от държавната система, то ще трябва да се бръкнете с астрономическа сума, тъй като държавната намеса е „напомпала“ цените до небето.

В същото време, какво става в секторите, където държавата е оставила ценообразуването на пазарната логика и частната инициатива? Цените за повечето от тези стоки спадат (някои даже и номинално, а всички реално с отчитане на инфлацията и ръста на доходите) за няма и десет години – телевизори, компютри, телефони, играчки, мобилни услуги (телефония и интернет), автомобили и дрехи – бедни и богати са получили достъп до по-добри услуги и продукти на по-добри цени. Дори хората с най-ниски заплати днес възприемат тези продукти и услуги като нещо достъпно и напълно привично за всеки човек, а не като лукс и привилегия само за богатите, както са били само преди няколко десетилетия.
Въпреки галещите ухото тези, че държавното преразпределение ще осигури нещо евтино за бедните (а почти всеки възприема себе си за беден, тъй като психологически е по-склонен да вади това заключение сравнявайки се само с по-богатите), фактите са категорични – почти навсякъде, където държавата се е намесила, цените се качват, работещите хора и средната класа се сблъскват с нов товар, а става все по-трудно хората с ниски доходи да напуснат пътя към трайната бедност. И тези ефекти не зависят от това дали политиките се прилагат в САЩ или България. Както и в САЩ, българската държава е решила да субсидира образованието, за да даде равен достъп, но ефектът всъщност е, че насочва бедните към държавните университети, които предлагат относително ниско качество, но само те имат право на субсидия, ограбвайки ги от възможността да използват своята субсидия в частен университет по избор.

В България здравеопазването е далеч по-силно контролирано от държавата отколкото в САЩ, но резултатът е линеен – повече кражби, източване и НЗОК на ръба на колапса (дефицитът тази година ще зейне още през ранната есен). Решили сме да не концесионираме ВиК дружествата извън София, уж за да е евтина водата в провинцията. Но резултатът е, че повечето публични ВиК са източени, финансово разрушени и в пълна неспособност да инвестират в мрежа, като резултатът е не евтина вода за бедната провинция, а скъпа вода с ниско качество и то често на режим (например в Добрич).

Решили сме да субсидираме цената на тока, за да им е евтино на бедните, но тъй като субсидираме цената на киловат всъщност се получава така, че и бедните, чрез данъците, които плащат, субсидират битовите потребители с най-високо потребление – тоест най-богатите, които подгряват своите басейни, оставят своите климатици да работят на отворени прозорци през лятото, топлят огромни къщи и вили.

Както беше казал някога Рейгън, частният сектор произвежда по-достъпни и по-качествени услуги за обществото отколкото правителството. И това е така без значение дали страната е САЩ или България; дали намесата на държавата е в името на бедните, на средната класа или на природата; дали намесата е през фискалната политика, през монетарната или през регулации. Почти винаги държавната намеса в производството на стоки и услуги води до по-високи цени, по-ниско качество, ограничаване на достъпа, като в повечето случаи от това страдат най вече работещите с ниски доходи и средната класа, независимо че политиките, довели до това, са въведени в името на солидарността и помощта за бедните. Пролетарии от всички страни – най-много внимавайте, когато някой политик ви обещае нещо, което уж някой богат щял да го плати.
Източници на данните, използувани в коментара:
http://www.bloomberg.com/infographics/2014-04-09/which-medical-specialties-cost-medicare-the-most.html

http://www.nytimes.com/2014/05/01/business/economy/changed-life-of-the-poor-squeak-by-and-buy-a-lot.html?_r=1
http://www.bloomberg.com/news/2014-04-09/first-data-in-33-years-shows-4-000-medicare-millionaires.html

Още по темата

08/05/2014

Нашите автори

Владимир Каролев: Работници от всички страни – пазете се от държавните помощи

29/04/2014

Общество

Характеристиката на Каролев от 7 клас: "като премине пубИрИтета ще се уравновеси"

30/03/2014

Избори

Каролев: Няма да има предсрочни парламентарни избори

27/01/2014

Общество

Каролев: Лобита пречат да се легализира марихуаната в света