Литература с високо съдържание на блус ни сервира „певецът на българския къмпинг“ Михаил Вешим.
„Стари хипари и нови разкази“ събира 23 разказа от автора на „Английският съсед“, „Нашингтон“ и „Химия на шегата“

След като изненада читателите си с автобиографичния роман „Химия на шегата“, който през 2023 г. му донесе престижната награда за „Проза“ на „Портал Култура“, едно от най-забавните пера на българската литература – Михаил Вешим се завръща с нова доза книжен аналгин срещу махмурлука на сивото ежедневие.
Безгрижен като красиво юлско утро на брега на морето, в книжарниците вече ви очаква сборникът „Стари хипари и нови разкази“. В него сатирикът събира някои от най-обичаните си морски разкази и прибавя към тях осем нови истории, пропити със звън на китари, среднощни къпания и носталгията към едно вече отминало време.
В света на тези скитащи, хипарливи и невероятно смешни разкази, Михаил Вешим се превръща в „певец на българския къмпинг“ и кани читателите да станат част от безкрайния празник на младостта, морето и любовта към живота. А тя се усеща най-истинска в ранните часове на деня – там, на брега на Черно море, което все още не е застигнато от прегръдката на бетона, циментовите огради и хотелските исполини.
Сред страниците на този калейдоскопичен сборник с разкази като стъкълца, превърнали се в скъпоценни камъни от целувката на вълните, ще заискрят историите за Алфонс, който носи лятото; за „Старецът и морето“ и созополския Хемингуей; за австрийския шпионин, който бележи първите стъпки на неизбежната промяна – вечни истории за бунт и див копнеж по свободата.
Като истински Омир, седнал на брега на морето с химикалка, взета назаем от карето белотаджии, Михаил Вешим опъва заслон срещу вълните на времето и запечатва в бутилка най-съкровените моменти от едни отминали години.
Истински лек срещу носталгията, „Стари хипари и нови разкази“ е литература с високо съдържание на блус, която трябва задължително да бъде четена под звуците на „Бийтълс“, „Стоунс“ и непременно – Георги Минчев и Васко Кръпката. И да бъде консумирана като студен джин-тоник на плажа – отговорно и с мярка.

...

ЛЯТНО УТРО

Михаил Вешим

Нощта беше звездна, липите покрай шосето вече прецъфтяваха, но ароматът все още упойваше като мека дрога.
Лятото идваше с бързи крачки, не – то вече бе тук, а аз, вместо да стягам раницата за къмпинга като приятелите от компанията – все свободни хора, си затягах катарамата на колана и намествах пистолета на кръста. Защото не бях свободен, даже не бях човек, а войник, затворен в казармата като вълк в клетка.
Идеше ми да вия с вълчи вой в лятната нощ, вдигнал чело към лунния сърп, докато обикалях на пост пред входа на Н-ското поделение в крайна махала на малко градче.
Или да насоча към челото си зачисления ми деветмилиметров „Макаров“. В казармата често се случва някой да превърти и да се гръмне. Неотдавна в съседно поделение по време на караул някакъв хахо новобранец бе насочил калашника срещу старите войници, защото нещо го издразнили, и бе изпразнил пълнителя, след което сам се бе застрелял.
Не, нямах никакво намерение да се застрелвам. Макар и втора година в армията, чак толкова не бях превъртял – напротив, раздавах го непукист. „И това ще мине!“ – така пишело върху пръстена на цар Соломон. Повтарях си го в най-гадните казармени моменти, сякаш виждах този пръстен, и търпеливо броях дните до края – оставаха ми още три месеца, дълги като вечност, но и те щяха да минат… За да дойде оня момент, когато щях да размахам средния си пръст срещу униформите, пагоните и фуражките.
Със средния пръст – мой бъдещ поздрав към армията – сега въртях копчето на един транзистор ВЕФ и търсех по скалата му рок парчета – по онова време тази музика беше забранена по Радио София като буржоазна и упадъчна и можеше да се слуша само по чуждите станции. Макар „Сделан в СССР“, вефът бе добър транзистор, на късите вълни антената му улавяше даже заглушаваните станции „Свободна Европа“ и Би Би Си – там, освен политика, също излъчваха рок и новости за певци и групи – в предаванията на Джилда Карол и Ани Арнолд. Тях ги слушах редовно, почти не ги пропусках, макар да бяха в късните часове, някъде около полунощ.
Полунощ наближаваше и заедно с рок музиката си бях позволил и други полусвободи, извън военните правила. С полуразкопчана яка на униформата, с полуразпасан колан като „старо куче“, бях се полуизлегнал на пейка пред поделението.
Знам, че Свободата няма полу – нея или я има, или я няма. Но в казармата, където тя ти е отнета по закон и устав, се радваш и на трошиците волност – да разхлабиш яката на куртката, да си накривиш кепето „на уволнение“, да се излегнеш като клошар звездоброец на пейка, да броиш звездите и да мечтаеш...
Ако в този момент отнякъде се явеше проверяващ офицер, за тези полуволности и разпасаности, за охлабените копчета и за транзистора с вражи станции, щях да заслужа няколко дни арест. Но аз вече бях „старо куче“, което е трудно да хванеш в издънка – то има опита да надуши опасността отдалеч. Пък и добре знаех, че сега няма кой да ме провери – оня ден батальонът с всички началници се изнесе на учение, в казармата бяхме останали само дежурните от наряда.
* * *
В началото на казармата, като новобранец в друго поделение, в друг град, в друга част на България, бях толкова стреснат и наплашен, че вършех всичко според заповедите и уставите. Особено стегнат бях на караул – знаех, че със зареденото оръжие няма шега – автоматът понякога гърми и сам. Падаха ми се тогава тежки наряди – през вечер охранявахме дисципа – затвор за войници, осъдени от военен съд, някои за дребни нарушения, други за по-тежки престъпления. Повечето бяха затворени заради сбиване или за бягство от казармата – някой влюбен да уши не издържал и духнал през оградата, за да види гаджето. Без да мисли за последствията: една нощ с мацката – присъда от шест месеца.
Дисципът си бе истински концлагер, както ги показват във филмите – място с едноетажни бараки, оградено с двуметров зид, най-отгоре кльон от бодлива тел. В четирите края – вишки, на всяка от които стърчи постови със зареден автомат. При най-малък опит за бягство два пъти викаш: „Стой!“, на третия стреляш.
„Стреляш и не мислиш! – ни надъхваха преди всеки караул. – Ако някой избяга, ти влизаш на негово място!“ И с друго ни плашеше началникът на караула, стар войник, ефрейтор: „Отваряйте си очите! Охранявате престъпници, те са готови да ви прережат гърлото, ако ви докопат!“…
Всяка нощ, докато стърчах на вишката със зареден автомат и два резервни пълнителя на кръста, се боях – не толкова, че ще ми прережат гърлото. Повече ме беше страх, ако по време на моя смяна някой от затворниците превърти и тръгне да прескача оградата…
Ако не се спре след двете предупреждения: „Стой! Ще стрелям!“?
Ще трябва наистина да стрелям…
Ами ако го улуча?
Не че бях добър стрелец, на учебния полигон мишените оставаха незасегнати от автоматните ми откоси, но тук – за беля, куршумите ми можеха да убият човек…
„Това не са хора!“ – натъртваше ефрейторът, началник на караула.
Но от вишката аз долу виждах хора, момчета също като мен – на моята възраст, облечени със същите кафяви униформи, затворени тук заради глупост, невъздържаност или моментно безразсъдство. Или заради любов… Бях сигурен: между осъдените има и невинни…
„Ако случайно застрелям човек! – само това мислех, докато стисках заредения автомат. – Как ще живея нататък?“
„И това ще мине! – повтарях си наум. – Дано само не се наложи да натискам спусъка!“
Слава богу, не ми се наложи!
* * *
В сравнение с оня новобрански кошмар караулът тук, в тази лятна нощ, е като песен – рок хит от транзистора ВЕФ.
Въртях скалата и се възторгвах от познати и любими парчета, които звучаха по разните честоти… Без да ми пука, усилвах звука докрай – вой на китарни сола и трясък на барабани цепеха тишината. Затварях очи и си представях, че не съм сам тук, не седя на пейка пред поделението, нахлузил униформа от зелен брезент, а съм полугол край морето – на купон с цялата компания, купонът е на плажа, върху пясъка – на нашия си къмпинг „Веселие“, на нашия бар „Луна“. Бара сме го сковали от дъски, изхвърлени от прибоя, ограден е с камъш, наскубан от близкото блато, осветен е с разноцветни крушки. Скулпторът Желязко пече миди на тенекия, Теодоси бърка разноцветни питиета и ми предлага коктейла си – негов специалитет: мента, джин и лимон, Пешето свири на китарата, някои припяват, други се кискат, в тъмнината прегръщам някакво момиче и губя дъх от аромата на косите му – мирише на море и водорасли, на еротика и свобода…
Каква ти еротика, какво момиче… Година и девет месеца не съм виждал жена. И свобода.
Погледнах си часовника – малко оставаше до полунощ. Смяната ми в будката на казармения портал започна в последната вечер на юни, щом стрелките се съберат на дванайсет, ще бръкна в джоба на куртката си, ще извадя календарчето на авиокомпанията „Балкан“ за 1985-а, ще намигна на стюардесата от едната страна и ще го обърна от другата, за да зачеркна поредния казармен ден, поредния униформен месец и половина от втората ми армейска година.
* * *
Поделението ни бе в края на градчето. Тогава магистралата за морето не беше построена и шосето минаваше пред казармения портал.
Това беше още едно изкушение – пътят към къмпинга, към плажа и свободата всеки ден бодеше очите ми. През деня в посока Бургас имаше върволица коли – стоях зад бариерата и бройках като катаджия номерата им – софийски, пловдивски, старозагорски... Веднага се виждаше кои са за плажа – някои караха сърфове върху покривите си, други возеха куфари на багажниците, а на задните им стъкла шаренееха детски топки и пояси. Имаше и чужди автомобили – немците от гедерето пътуваха със своите трабанти и вартбурзи, поляците – на фиатчета с размер на сапунерка, чехите – със своите шкоди…
Затварях очи и си представях как някоя лада (лукс за онова време), с руса (задължително руса) дама на волана, спира пред поделението, мацката сваля стъклото и ми маха: „Качвай се!“.
Нямаше да се колебая и за момент – хвърлям пистолета в храстите, скачам в колата и даваме газ към морето!
Върволицата коли минаваше и отминаваше, отварях очи, поглеждах към всяка с надежда, като бедно дете сираче, което чака осиновител, но нито една лада не спираше за мен, никаква женска ръка не се показваше да ме покани на морско приключение.
И как завиждах на хипарливите копелета, повечето чужденци – немци, чехи или унгарци, – които минаваха край поделението, нарамили раници, махаха с вдигнат палец за автостоп, някои коли и камиони ги подминаваха, но други им спираха и ги качваха към морето… И аз щях да видя морето, ама не това лято.
* * *
През нощта колите по шосето намаляват – движението почти замира. Настава тишина.
Спрях транзистора, за да чуя „Звуците на тишината“ – не известното парче на Саймън и Гарфънкъл, а звуците на лятната нощ – концерта на щурците, организирали свой си Удсток в градинката около портала. Тревата тук е добре поддържана – новобранците нямат друга работа, освен да плевят, да косят, да окопават розите, да варосват и белосват бордюрите. Батальонът ни се състезаваше по градинки с другите поделения от градчето – ние бяхме първенци по естетическо оформление. До самия портал имаше бетонна чешма, на която неизвестен войник, художник наивист, бе създал мозайка от разноцветни камъчета. Тя представляваше лице на суров воин, леко разноглед в очите, с нахлупена каска и надпис „БНА – страж на мира!“ – връх на казармената естетика и патриотизъм.
Полудели от лятото, щурците свиреха неистово около чешмата с ентусиазма на новобранци, сякаш и те се състезаваха с другите поделения.
– Не се натягайте! – рекох на щурците. – Утре ще ви изкарат на плаца да пеете „Велик е нашият войник“ и да марширувате със строева крачка!
Освен луната, небесен неон, и уличните лампи блестяха с неона си, макар и през една – за икономия, – шосето се виждаше ясно като в бял ден.
Котка пресече осевата линия – без да бърза, леко и грациозно, и се мушна в оградата на поделението. Жаба подскочи, прошумоля в тревата – и тя бе готова да влезе в казармата.
– Кръъъ-гом! – изкомандвах и котката, и жабата. – Вие не подлежите на военна служба!
Така си приказвах сам по време на наряд – съвсем като лудите, без да съм луд. Просто лаф да става, службата да минава…
Изведнъж забелязах някаква фигура, приведена под тежка раница, да крачи от дясната страна на шосето в посока към морето.
* * *
Беше някой от ония хипари – дългокоси, дънкови момчета, на чието място исках да съм и аз, да ми тежи не униформа с пагони на старшина-школник, а нещо дребно – раница на гърба и палатка хималайка. Да имам не дълг към родината, а само малко волност, колкото да си разпъна хималайката на плажа в началото на лятото, за да остана там, докато ме подгони есента.
Хипарят наближаваше – с белите си маратонки крачеше леко по асфалта, макар раницата самар да изглеждаше тежка и по-голяма от него, а той – слабоват, среден на ръст. Виждах ясно, че е със светли дънки и риза от същия десен, имаше коса до раменете, превързана на челото с лента.
Но когато неонът на близката лампа освети лицето му, видях, че хипарят е хипарка.
Изненада: Той беше Тя! Това не го очаквах: посред нощ сама жена на пътя!
Не беше жена, а момиче – сигурно преди месец излязло от гимназията. От ония хлапачки, които броят „Едно, две…“ до единайсет на абитуриентските балове и бързат да скочат в живота с главата надолу. Без да им пука, че може да си я счупят.
Хипарката също ме забеляза да седя на пейката, спря се за миг, после прекоси шосето, приближи. Косата ѝ беше с цвят на кестен, лицето миловидно и детско – цялата излъчваше някаква наивност – заприлича ми на чужденка.
Откъде идваше: чехкиня или полякиня?
– Здрасти! – каза на чист български. – Може ли да си налея вода?
Втора изненада: сънародничка!
Посочих чешмата с разногледия страж на мира.
– Това е секретен обект на Варшавския договор! Водата е само за военни цели.
Тя май се върза:
– Ами… добре. И понечи да се обърне, за да продължи по пътя си.
– Чакай. Пошегувах се.
– Много смешно!
Нацупи се, че я бъзикам, но все пак отиде до чешмата. Свали самара от гърба си – като стар къмпингар забелязах, че най-отдолу е завързала палатката и шалтето, навито на руло, а отгоре на самара е сгънала спалния чувал – по този начин и аз обичам да си редя багажа.
От един джоб на раницата измъкна пластмасово шише и го напълни. После с длани плисна вода да разхлади лицето си, разкопча дънковата риза и напръска шията си.
Видях бялата ѝ тениска с щампован цепелин на гърдите и името на групата.
Трета изненада: значи е рокаджийка, от нашите е! Зазяпах се в цепелина като невидял (женски форми не бях виждал отдавна), гърдите ѝ го издуваха и заобляха. Оловният цепелин на групата легенда се превръщаше пред очите ми в два кръгли балона, по които акълът ми изветряваше и политаше в облаците.
* * *
За да не си изгубя ума по обли форми, цепелини и балони, обърнах глава към транзистора и завъртях копчето.
Поредна изненада за вечерта: от вефа внезапно изтрещя китарата на Джими Пейдж, гласът на Робърт Плант набра височина и почна да се изкачва по „Стълбата към небето“.
Кой ли радиоводещ бе решил точно в този час, в тази минута, да пусне точно това парче – сякаш поздрав за нас двамата. Двама – стопаджийка с тениска на „Лед Зепелин“ и войник в зелена куртка, току-що срещнали се в нощта в малко градче, на казармен портал – случайна спирка по пътя към морето.
Тя се обърна – не очакваше този звук тук, в заспалата нощ на заспалата провинция.
– За нашата красива фенка и за нейната тениска! – обявих, сякаш нарочно съм го поръчал за нея. – Специален поздрав от групата „Лед Зепелин“!
Приближи се до транзистора.
– Не може да бъде!
– Може – казах. – Можеш и да седнеш на тая стълба към небето – посочих пейката.
Тя седна в края на пейката и покрай Пейдж и Плант почнахме да се приближаваме един към друг.
Попитах я къде е тръгнала сама в нощта, тя разказа, че е студентка – взела си последния изпит от сесията в университета, привечер хванала стопа от София, нямала търпение да стигне на плажа за изгрева.
Уж бързаше, а се заседя.
Не помня точно какво още сме говорили, въртях копчето на вефа, дрънкахме за любими групи и песни, за морето, за къмпинга и компаниите. По едно време от транзистора прозвучаха първите акорди на електрически орган – началото на великото „Джулай Морнинг“ – водещият ни напомни, че сме в първия ден на юли.
– Умирам на това парче! – възкликна тя. – Да звучи на изгрева, докато слънцето изплува като портокал от морето!
Станах и я поканих на танц, тя не ми отказа. Прегърнахме се там, на казармения портал – точно до бариерата. Десет минути и двайсет и девет секунди, колкото трае парчето, бяхме залепени един за друг – аз я притисках, тя не се дърпаше, чувствах дъха ѝ, аромата на лек парфюм, топлината на тялото ѝ… Песента свърши, аз не исках да я пусна.
– Ела с мен! – каза тя.
* * *
Само това чаках – разпасах кобура с пистолета и го оставих до чешмата. После теглих един шут на войнишкото си кепе, което прелетя над бариерата, описа парабола и падна в двора на поделението.
– Чао! – викнах на казармата. – Аз бях дотук!
Нарамих раницата ѝ, хванах нея за ръка и застанахме на шосето. Като по поръчка веднага се зададе камион цистерна, който пътуваше към нефтената рафинерия в Бургас.
– Винаги спирам на войници! – каза шофьорът, пълничък чичка, щом се настанихме в кабината. – И мацките не отминавам, разбира се!
Този камион ни остави пред Бургас, веднага ни взе друг – той пък разкарваше каси с мляко рано сутрин по крайбрежието.
Заедно с млякото призори и ние бяхме доставени на къмпинга.
Когато на хоризонта се показваше резенче оранжев портокал, вече седяхме на брега – вълните мокреха босите ни крака, а ние се целувахме.
Около нас имаше и други хипари, любители на изгреви – прегръщаха се и се търкаляха по пясъка, от някакъв касетофон свиреше „Джулай Морнинг“ – този път не само десет минути и двайсет и девет секунди, а безкрайно, щом стигнеше финала, го пускаха отначало. И пак отначало…
Безкрайни минути на изгрев – песента не бързаше да свършва, а слънцето не бързаше да се показва.
Захвърлихме дрехи и задръжки, скочихме с викове сред вълните – плискахме се на прибоя и плувахме навътре, около телата ни кипеше морската пяна и там – призори на 1 юли, както Афродита, богинята на любовта, се ражда от морската пяна, така се роди и някаква любов…
* * *
Не, не стана така.
Когато тя ми каза: „Ела с мен!“, аз не тръгнах с нея.
Уплаших се.
Защото видях не морския бряг и изгрева на слънцето, не как се прегръщаме на плажа и телата ни се сплитат сред вълните…
Погледът ми се удари в бетонна ограда с кльон от бодлива тел, мярнах четири високи вишки, върху които стърчат часови със заредени автомати. Бях там – в онзи концлагер за осъдени войници, наречен дисцип. Този път не като охранител, а като охраняем, бях вътре, в строя на осъдените, с присъда от нови две години – за дезертьорство от казармата. И чух не „Джулай Морнинг“, а командата „Мирно!“ и тропота на подковани обуща.
– Ела с мен! – повтори тя.
– Как? – попитах и посочих униформата, пистолета.
– Нали разбираш – дълг…
– Прави любов, а не война! – засмя се тя, лекомислената хипарка, и това ми разби сърцето.
Сринах се на пейката. Сигурно съм изглеждал безнадежден случай – усетих как ръката ѝ ме докосва по бузата – подарена милувка, за да не страдам.
– Ще те чакам в часа на изгрева! Ела, щом ти свърши дългът!
После хипарката с „Лед Зепелин“ на тениската си нарами самара, излезе на шосето и вдигна ръка. Веднага, като по поръчка, се яви камионът цистерна, който я качи към Бургас.
Тя замина, а аз останах пред входа на поделението, разбит на парчета и пръснат като мозайка по белосания бордюр.
В главата ми звучеше само:
В едно юлско утро аз търсех любовта…
Какво стана? Какво направих?
Уж търсех любовта, а когато я намерих, не тръгнах с нея…
Оставих я да си замине.
От мозайката на чешмата суровият воин – страж на мира, единствен свидетел на случката, ме гледаше строго с разногледи очи.
– На твое място щях да тръгна с нея! – каза ми презрително. – Не си мъж ти, а баба!
Извадих пистолета от кобура, погладих метала на цевта. Проверих пълнителя – малките патрончета, които правят дупки, по-големи от девет милиметра, си бяха на мястото, готови да помогнат в моя безнадежден случай.
Махнах предпазителя.
Колебах се около минута, после пак спуснах предпазителя и прибрах оръжието в кобура. Право каза воинът от Варшавския договор – не съм мъж, а баба.
– И това ще мине! – изпъшках. – Даже не я попита как се казва – обади се пак стражът на мира.
– Нали я срещнах в утрото на юли, за мен тя ще си е Джули.