Васил Василев, директор на Народен театър „Иван Вазов“:
Здравейте, тази година честваме 120 години от създаването на Народен театър „Иван Вазов“. Първата премиера за сезона ще бъде премиерата с режисьор Галин Стоев „Хага“ и премиерните дати са 19 и 20 септември. Ще открия малка тайна, преди да дам думата на Галин Стоев.
Когато получих този текст, изведнъж станах много ревнив. Не като продуцент на текста, а като режисьор. Този текст ме предизвика много и много исках някак си и аз да се докосна до него, защото по този начин аз видях една позиция, една мисъл, в която ние можем да кажем… ние, хората на изкуството можем да кажем какво мислим. Не се колебах и бързо приех това предизвикателство, защото в крайна сметка в ръцете имаме един много добър текст на Саша Денисова. И един режисьор - Галин Стоев, който е безспорен наш утвърден европейски режисьор. Ще спра дотук, защото не искам да разкривам нито тайната, нито предизвикателството. Благодарим ви, че сте тук още веднъж и благодаря, че ще ни помогнете да отразим това събитие за българския театър. И другото, което е най-важно в момента: от вчера билетите започнаха да се изкупуват с невероятна скорост и мисля, че тук, в рамките на седмица, две, за премиерните дати вече няма да има билети. Заповядай.

Галин Стоев:
Здравейте, благодаря ви, че дойдохте. Много се радвам, че съм тук, много се радвам, че репетирам с български актьори, много се радвам, че работя в Народния театър. От години получавам покани и от Народния театър и от други театри, винаги съм го казвал, обикновено поканите звучат така: „Ела да направиш нещо при нас.“ И моят отговор винаги е: „Тук има достатъчно хора, които работят много добре и много сериозно, и които правят достатъчно неща. Още едно нещо да добавим - с мен или без мен - това нищо не би променило.“

Случаят с „Хага“ е различен. „Хага“ е текст, написан от Саша Денисова, която е украинка, но която в голяма част от кариерата си всъщност е живяла в Москва и е направила кариерата си в Москва - с награди там, с участия в големи проекти, тя пише, поставя също така. След 24 февруари миналата година, след като тя се позиционира категорично спрямо случващото се, тя е принудена да напусне Москва и Русия, всичките й представления са забранени или спрени. Има един друг такъв автор - Иван Вирипаев, също е мой приятел - оказа се, че заради факта, че говоря руски, всъщност съм в контакт с много рускоезични автори, не задължително руснаци, които така или иначе са пострадали пряко от случващото се в момента в Русия.

За Саша Денисова чух от няколко различни места от хора, колеги, които не се познават един от друг, от различни точки на света, и когато разбрах, че тя е в Полша и работи там, отидох през април миналата година, за да гледам една нейна работа, която тя беше направила с украински бежанци от лагерите. И след това, в течение на година се срещах няколко пъти с нея, гледах нейни неща, общувахме и така нататък, тя ми сподели за идеята си да пише текст, който се казва „Хага“. Идеята ми се стори великолепна, не можех да предположа какво ще бъде това нещо. Текста тя го завърши края на февруари, началото на март, репетирайки го и дописвайки го в Полша, в театъра в Познан, който я беше поканил. И всъщност, в началото на март тази година аз отидох в Полша и гледах нейното представление. Излизайки от представлението си казах: „Не виждам никакъв смисъл да направя този текст аз във Франция, защото проблематиката там е различна и не е необходимо да се убеждават хора да разбиват едни врати, които са отворени така или иначе.“ И затова си казах, че за мен е важно да се опитам нейното представление да закарам там и да я покажа в един френскоезичен контекст и така да намеря партньори и по някакъв начин да помогна за това тя да може работи и във Франция.

Но другото, което си казах е, че този текст задължително веднага трябва да бъде направен в България. Трябваха ми два дена, за да позвъня на няколко човека, обадих се и в Народния Театър, той реагира веднага, разчисти време за репетиции и така нататък, и така нататък.
Един проект, театрален, по принцип се подготвя две години предварително, когато избираш какво искаш да правиш и започваш оттам насетне да надграждаш и да работиш върху проекта. Тук всичко стана буквално за 15 минути. В този смисъл има някаква изключителност за мен самия в решението да работя този текст, преведох го много бързо, дойдох много бързо в началото на април в България и направих сравнително бързо разпределението си.

Става дума за голямо разпределение, на сцената има 16 човека, и текстът, както може би сте прочели в анонсите или във флаера, всъщност разиграва един въображаем процес в Хага срещу военните престъпления и престъпленията срещу човечеството, извършени по време на това, което се случва в момента и което продължава да тече в момента, и сега. И тук стана много интересно, защото аз никога не съм работил нещо в театър, което да има толкова пряка и директна връзка със случващото се тук и сега.

По принцип в театъра ние много обичаме трагедии, драми, убийства и така нататък… Защо? Защото хората идват и гледат как тези на сцената ще разрешат конфликт или ужасна ситуация, която ние като хора не можем или не знаем как да разрешим. Но за да се разиграе тази трагедия й трябва време, тоест трябва достатъчно да сме отделени от случилото се, трябва да имаме достатъчно възможност да рехабилитираме върху това и така нататък и така нататък. Тук всичко това е махнато, като че ли времето се е сгъстило или интензитетът на времето, или начинът, по който времето тече, парадигмата на времето се е променила, и включително и в организацията, и в подготовката на този театрален проект цялото това време беше абсолютно изтрито. Трябваше да се реагира много бързо.

Защо аз и защо този текст? Аз, през по-голямата част от времето, не живея тук, и през по-голямата част от времето не работя тук. Но това, че не живея и не работя тук не значи, че автоматически спирам да се интересувам от това какво се случва в родината ми. Така че последните месеци аз наблюдавах и в политически, и в социален план как се развиват нещата тук. И бях в един тих ужас от случващото се.
И си казах: „Добре, какво мога аз да направя, нищо не мога да направя.“ И тогава се появи този текст. И си казах: "Така, този текст - на първата ни сцена! И този текст е смесица от документални парчета от текстове на хора, които реално са казали тези неща. Само че тези парчета документален текст са реорганизирани в една абсолютно фантасмагорична реалност.

И тук отново става много интересно. Как е възможно с ежедневен материал, независимо колко е банален и колко е чудовищен, както е войната в момента, или банален, както е политическата ни ситуация в момента… възможно ли е с тези парчета материал да се направи художествена действителност? И тя да бъде политическа, поради простия факт, че всяка публична изява в природата си е политическа, защото ти се обръщаш към други хора, защото ти си в позиция, ти си във властова позиция, сцената по принцип е място на власт - този, който е на сцената изглежда по-красив, по-висок, по-умен, по-силен и заради това има правото да изнася послания.

Така е, като погледнете и италианския тип театър, какъвто е Народният, там сцената е по-висока, хората са долу, в партера и всъщност гледат от детска гледна точка тези, по-високите,  горе. Тези, които са по балконите пък ги виждат като мънички човечета, но така или иначе публиката е в ситуация, в която очаква нещо да й бъде дадено, очаква нещо да й бъде казано, очаква някакъв обмен да се получи и той да бъде иницииран от сцената.

За самия текст няма много какво да ви кажа, основните неща са казани в този малък флаер. Става дума за въображаем процес - тоест процес, за който всички нормални хора се надяват един ден да се случи, но никак не е сигурно всъщност, в света, в който живеем никак не е сигурно, че този процес ще се случи.

И никак не е сигурно, че правото ще бъде възстановено, а процесът е много необходим за всички нас, не за друго, а за да знаем, че справедливостта, че правото по някакъв начин тържествуват и са възстановени, и това ни дава някакъв общ консенсус като общество.
Тоест, след като сме разбрали какво е добро, и какво е зло, и всички сме сигурни, че това е добро и това е зло. А аз мисля, че още на този етап нещата са се пропукали много, и ние днес нямаме пространство, нямаме начин, нямаме средства да обговорим това нещо.

Пресата, медиите не могат да отговорят, защото те в природата си се занимават с информация, подаване на информация, но те не могат някак си да се вдигнат по-нагоре, не им е и работа, и философски да огледат това нещо.

Философите може би могат да го правят, социолозите могат да го правят, но го правят в толкова свити формати - отново при тези медии, че всъщност няма никакъв начин това да бъде изговорено и да бъде напоително изживяно от цялата ни общност.

И тогава си казах: „Може би театърът е едно от малкото места, които са останали днес, в които все още легално ни е позволено да проведем този тип дебат по някакъв начин. Да преживеем нещо много съкровено, което да е свързано с поетична реалност, с метафорична реалност, с усещане за метафизика ако щете. Но това нещо да ни връща задължително тук и сега.“

На мен ми е много трудно днес да се позиционирам като режисьор, като творец, колкото и помпозно да звучи това нещо и да ви говоря за вечните ценности, все едно нищо около нас не се случва. Мисля, че днес да се говори за любов или за трепетите на душата, много е хубаво, обаче не стига. Обаче не може. Обаче някак си потвърждава това, че ние продължаваме да правим нещо, като че ли светът около нас е същият, а той не е същият.

И текстът „Хага“ ми даде тази възможност - да сложа пръст в раната, която е тук и сега, за която не знам как да говоря и в същото време да продължа да се занимавам с това, с което се занимавам или това, което си мисля, че мога да правя. Тоест, театъра. Тази смесица е изключително интересна, много е вдъхновяваща, много е експлузивна също така… и всъщност, аз нямам никаква идея каква ще бъде реакцията на зрителите. Наистина. Абсолютно никаква идея.

Още повече, че живеем в общество, което има огромен проблем с базисния консенсус. Тоест обществото е толкова разделено, че практически ние живеем в състояние на война. Засега тя е ментална или енергийна, или както искате я наречете, но тя не е слязла в материята достатъчно да се манифестира и да започнат хората да се стрелят един друг, но историята ни е показвала, че това може да стане за три секунди. И няма да разберем как сме обърнали палачинката от едната страна на другата.

И тогава въпросът за мен е: „ОК, къде е най-будната част на нашето общество? И не би ли трябвало хората, занимаващи се с култура, всъщност да репрезентират тази най-будна част?“ Признавам си, че съм, от самото начало аз съм шокиран от отсъствието на украински знамена върху емблематични сгради или институции, с които не друго, а да се демонстрира съпричастност към трагедията, която изживява тази държава и нейният народ в момента. Също съм много стреснат от това, че представители на нашия сектор много рядко взимат позиции, а има моменти, в които не може да не вземеш позиция. В смисъл, не-взимането на позиция е равно на колабориране... А знаем кои са колаборантите от историята, и с кого са колаборирали обикновено. Всички тези въпроси мен ме измъчват дълбоко, и всъщност аз ходя и търся в очите на хората, които срещам някаква ответна реакция.

Това е свързано също с огромното усещане за безсилие и гняв, което аз, а и предполагам всеки един човек, е изживял на 24 февруари миналата година и продължава да изживява това нещо всеки ден в различни версии.

Другото, което е много стряскащо, е банализирането на войната, включително и в пресата, това е неминуемо, но за година и почти половина вече ние някак си банализирахме тази война и се научихме да живеем с нея, така както човешкото същество се научава да живее с абсолютно всичко. Това обаче не прави ужаса на случващото се по-малък. И въпросът е, след като е настъпила тази умора и след като в момента сме се докарали до там да обсъждаме, да деконструираме или да анализираме тази война, все едно става дума за прах за пране или за някаква технология, която ще направи така, че бельото ни ще свети в бяло много повече, отколкото като го изперем без нея... Всичко това, ОК, аз го разбирам, но има ли пространство, има ли възможност някъде да можем да говорим за същностното?

И същностното се случва сега, защото това, което забравяме често е, че ние живеем в изключително интересно време. Ужасно е за живеене в това време. Но това, което се случва в момента пренарежда изцяло парадигмата на взаимоотношенията ни, отваря нови полета за изследване, за дебат. Съвременното общество днес търси нови начини за самоорганизация. То е изправено пред огромни, огромни предизвикателства. Изкуственият интелект - в БНТ гледах някакво предаване, в което водещата говореше с изкуствения интелект… В смисъл, появата на един такъв играч на полето сменя изцяло правилата на играта. В това влизат и всички разговори за идентичност: социална, полова, сексуална и каквато искате, но всичко това е едно огромно поле за експериментиране, в което обществото се намира. Също така и екологията - какво правим с тази планета, и след 20 години ще можем ли да живеем на тази планета? Всички тези въпроси са изключително важни въпроси, които едно съвременно общество би трябвало да си задава. Те са огромни предизвикателства, те са огромни трудности, но в решаването или в подстъпа към решаването на тези проблеми обществото всъщност търпи еволюция.

И когато човечеството е изправено пред такъв тип въпроси, да започнеш война, която е, как да кажа, защитена и аргументирана с аргументи, които са с 200, 300, 500 годишна давност, е такъв анахронизъм, който аз и досега не мога преглътна.
Как огромна част от обществото всъщност не си задава въпроса за този анахронизъм, и не си казва: „Чакайте малко, не можем да разсъждаваме и да градим бъдеще с мисловни структури, които са отпреди 500 години!“

В смисъл, тук вече има един когнитивен дисбаланс, който би трябвало да бъде адресиран и за който би трябвало да се говори. И понеже не говорим и понеже не знаем как да говорим - ние решаваме да дадем гласност на всичко, включително и на другата алтернативна или, както искате я наречете, "гледна точка".

Ние се докарахме дотам в момента да имаме партия, която не се занимава с политика, а се занимава с пропаганда, и отговорността е на всички нас, че се докарахме дотам. И срамът е на всички нас, че се докарахме дотам. И ужасът от това, че мълчим, че огромно количество от институциите, които всъщност репрезентират тази държава… се държат малко като да са мимоходом тук, да са в един коридор, да са малко към едното, ама малко и към другото.

Фактът, че имаме президент, който ползва абсолютно същите опорки и термини, каквито ползва Песков - говорителят на Путин! В смисъл, всичко това, което е банализирано и се случва по най-прост начин и никой не е скандализиран, никой не е възмутен, или тези малко, които са възмутени, бълват своята кокирова злост като мен - вкъщи или зад тази маса, или на репетиции. Но какво от това?

И тук си казваме: „Значи нямаме консенсус, значи ние базисно не знаем още и не сме се разбрали, че това е добро и това е лошо!“ И в този тип релативизъм всъщност всичко може да мине, и плявата може да мине за злато, абсолютно всичко. И така от, не знам от какво, от съзнание, от усещане за малоценност, от това, че от нас нищо не зависи, от това, че, ами, хайде, ми така е, от това, че ние сме такива, от това, че винаги имаме нужда от голям брат и така нататък, ние оставяме едното, второто, третото и стигаме до ситуация, в която Галин зад една маса в Народния говори пред журналисти за политика.

Това само по себе си вече е катализиран абсурд. Но ако е така, дайте да отидем до края, защото аз не виждам къде другаде можем да говорим за това нещо, и слава Богу, че се занимавам с театър, и слава Богу, че в театъра можем да говорим за това. Така че за мотивацията ми да тръгна да работя този текст мога да говоря много дълго, но общо взето, ако трябва да я формулирам, това беше, че аз не можех да продължа, ако не го направя. Наистина. Мисля, щеше да ми бъде противно да се гледам в огледалото, ако не го направя. За целта почти избягах от работа, не избягах, взех си неплатен отпуск, обадих се във френското Министерство на културата, обясних им, че трябва да отсъствам от работа, защото за мен е много важно да направя в София едно представление. Те ме разбраха, подкрепиха ме. И затова съм тук.

Само още с две думи да ви кажа, текстът, както ви го говоря сега... може би ви се струва, че това ще бъде нещо ужасно страшно и много тежко за гледане. Не. Много е смешно. Казвам ви, наистина е много смешно. Има моменти, които са толкова абсурдни, че предизвикват откровен смях. Има моменти, които са смразяващи, има моменти, които те е срам да гледаш, и аз държа всички тези усещания и чувства да бъдат извадени.

И това, което е много важно: авторката е работила дълги месеци с адвокати и със специалисти, с юристи, правила е безкрайни интервюта с руски олигарси, някои от тях много близки до Путин, които в момента са избягали примерно. Тоест, тя дълго се е подготвяла, за да изгради тази структура вътре с документални парчета текст. Но тя прави един гениален ход: тя казва, че това е едно дете, което си представя цялото това нещо. И след като едно дете си представя цялото това нещо - всички ограничения отпадат. И тука започва истинският театър. И тука започва това, което те кара да разбереш, че не става дума за пропаганда или за политически стейтмънт, или за всичко, което ще се изсипе с кофи върху главата ми след това. Не, не става дума за това.

Тук става дума за художествена действителност, която обаче е в най-добрите и в най-интересните традиции на така наречения политически театър, който в България не е развит, нямало е и кога да се развие. Ние имаме много малко такъв род творчество, специално в театъра - последното, което се сещам от късния соц, е една великолепна пиеса, последната пиеса на Радичков: „Образ и подобие“. Не знам дали познавате този текст, той е от по-малко известните му. Този великолепен текст може да се направи и сега, и ще работи. Можеше идеално, аз имах такава идея, но просто не намерих време. По време на това 12 годишно управление на ГЕРБ също трябваше да се направи. Великолепен текст. Политически театър, който е като притча. И трябва да се правят такива текстове, понеже ние сме живели дълги години в един строй, за който явно голямо количество от обществото вече е забравило, след като гласува настървено за Възраждане и въобще се връзва на това.

Значи политическият театър по принцип - когато говорим за театър, не за партизанщина, а за театър - той цели да вдигне нивото на съзнателност у гледащия. Много просто упражнение. И ползва за целта съществуващи от ежедневието ни елементи. Нашето ежедневие днес такива елементи ни дава, че всъщност нито едно представление не може да прескочи по въображение и по разпищолване това, което се случва в нашата действителност днес. Това е труден момент за артистите, защото всъщност ти гледаш реалността и си казваш: та тя е много по-интересна от всичко, което мога да измисля, никой няма нужда от мен, дори и аз нямам нужда от себе си в тази ситуация!

И как се работи с тези елементи, и как правиш така, че тези елементи да не те побъркат или да не те счупят, или да не те изкривят, или да не те смажат? Тоест как се минава през тази месомелачка? В момента всички минаваме през месомелачка. И как в момента, в който всичко ти казва, че няма бъдеще - ти трябва да се позиционираш така, че да привидиш някакво бъдеще, което да можеш да споделиш с хората, които са дошли да гледат представлението ти? Много говоря може би.

Може би, сега да ви кажа, до мен седи един човек, който е като другите 15, те са общо 16, когато аз отидох на първа репетиция, блъснах пиесата на масата и казах: „Това ще правим, ще четем!“ Аз видях срещу себе си хора, които хал хабер си нямат за какво става дума. Извинявай, запуши си ушите. Или са чували, но така или иначе не са се занимавали. Първо, защото не им е работа, второ, защото са много заети тук, играят всяка вечер, ходят на турнета, снимат сериали, показват се по телевизии и се занимават с всичко друго, но не и със сюжета на пиесата. И това е нормално. За мен, първоначалната ми реакция беше да взема една въображаема тояга и да ги напердаша всички, и да кажа: „Вие защо сте спали досега и защо нищо не сте разбрали?!" Добре, но си казах: "Не, това е лоша версия, защото аз така или иначе ще трябва да прекарам два месеца и половина с тях, не мога да ги наругавам от самото начало." (смях)

Започнахме да четем. Четейки, значи, те не знаеха, че голяма част от нещата, особено в първите две или три сцени на пиесата са документални текстове. Но вкарани в драматургична ситуация, която е игра, която и поражда играта. И си казвам: „Добре, няма да ги занимавам с това кой кой е, кой колко е лош, защо е направил такива избори, защо е убил толкова хора и така нататък. Ще ги занимавам вътре с игровата ситуация, с взаимоотношенията.“ И всъщност, тръгвайки оттам, и започвайки бавно и постъпателно да добавям информация за всеки един от героите - защото имайте предвид, че на сцената ние ще имаме 10 персонажа, които са реално съществуващи лица… потеглихме. И два месеца по-късно всички те са в Телеграм каналите на украинци, на руснаци, на добри, на лоши и така нататък. Тоест, от страна на политическа култура, мисля, че в момента те са много запознати и могат да ви дадат много информация.

Един от актьорите дойде и каза: „Аз се страхувам да играя този персонаж, аз четох за него, освен това той се интересува от Балканите, отговаря за Балканите, той ще разбере, че аз го играя. И ще ми направи нещо." И аз казах: "Спокойно, преди да дойде твоят ред, има един друг, който играе една друга роля, малко по-страшна, преди да дойде реда на този, аз съм, защото аз предложих, преди моя ред е авторката и така нататък, и така нататък. Ти ще се оправиш, ти си се оправяй както искаш, не си мой проблем, аз отговарям само за тези, които са около масата, и имат нужда да четат този текст."

Но, така или иначе, включително и самият процес, той не беше просто: „Дайте да направим едно представление, пък то да е хубавко и така нататък.“ Изведнъж се появи някакво чувство за отговорност от всички, всеки на своето си ниво, и то е някаква отговорност към нещо, което е нематериално.

Обаче ние успяваме, работейки върху пиесата, събирайки се всеки ден, опитвайки различни неща, да постигнем консенсус за базисни неща. И от този консенсус да тръгнем нататък и да се опитаме да градим бъдеще.

И последно ще кажа за партия Възраждане: разбирам, партия Възраждане, цялото това нещо, разбирам, но базата всъщност, пътеката, силата, мощта на тяхното верую, на това, което те предлагат към обществото... е базирано на нещо, което се казва, не знам на български дали съществува това понятие „ресентимент“.

Ресентиментът, аз се опитах преди няколко месеца да го обясня в някакво телевизионно предаване, това е, когато ти имаш дълбоко усещане за метафизичен провал на всяко едно ниво на твоя живот. Не се е получило, и ти всъщност акумулираш в себе си разочарование, което след това се превръща в ропот и накрая се превръща в омезрение и омраза. Това нещо, което те изяжда отвътре, ти трябва да го канализираш и насочиш в нещо друго. И обикновеният ресентимент прави така, че да го насочиш в нещо извън теб, ти трябва да намериш виновния. Хитлер много хубаво е използвал това нещо, като е казвал, че евреите с големите носове и големите пари са виновни. Образът на врага. И той винаги е извън теб. Винаги е много подъл и винаги иска да те унищожи.

Възраждане е изцяло обърнато към миналото. Великата ни история… те са с едни абсолютно изкривени представи за това каква е била нашата велика история. Всъщност, когато ти опиташ да съчетаеш минало с ресентимент, това е адът. Защо? Защото минало и ресентимент не предлагат бъдеще. Тоест, ако ти се опитваш да правиш политика, изцяло ориентиран към миналото, което си си измислил при това, къде сме?

И, правейки връзка с войната, Путин днес твърди, че целият свят е срещу него и той се сражава срещу целия свят. Путин не се сражава срещу целия свят. Путин, както казва Дмитрий Диков, се сражава срещу бъдещето. Защото бъдещето настъпва по неговите граници отвсякъде, това е неговият ужас. А той, бидейки изцяло обърнат към миналото и към тази имперска идея, ползвайки и днес мисловни конструкции отпреди 200 години, всъщност става дума за един безкраен анахронизъм, който е много лошо зашит, с бели конци идеологически при това, и за един култ към смъртта.

Значи това е една абсолютно морбидна идеология, която не предполага бъдеще. Дугин, философът, в който Путин се кълне, всъщност възпява култа към смъртта. Тази война е култ към смъртта. Ако погледнем, ако на митологично ниво се опитаме да разчетем събитията - пред нас се разиграва мит, истински мит. Истински мит, в който прогоненият от Рая казва на Бог: „Или ще ме върнеш и ще ме направиш равен на Теб, или аз ще унищожа Твоето творение.“ И понеже Бог няма да го върне, в момента той се е заел с това да унищожи Неговото творение. Но няма как да го унищожи, защото свръхзадачата на злото, унищожавайки всичко по пътя си е да се самоунищожи. Това е програмирано в него. В смисъл, на генетично ниво.

Това е, което в момента цялата руска федерация прави, разигравайки този мит, както могат. В смисъл, да, понякога имам чувството, че гледам сериал като „Game of Thrones”, но с много по-лош бюджет, с много по-некадърни актьори, много по-нелицеприятни и с много лоши костюми. В смисъл, всичко, което Руската федерация разиграва и ни кара да гледаме насила, вкарвайки целия свят и разпалвайки тази война… всъщност е това нещо.

Всички тези мисли много ме работиха, избирайки този текст и тръгвайки да работя този текст. И в момента единственото ми занимание e като как аз да остана разбираем до края, включително и за хора, които не са преминали през тези размишления, не са преминали през този път, не са си задавали същите въпроси и така нататък. Но за да спра този безкраен монолог, давам микрофона на Дарин Ангелов, той да обясни.

Дарин Ангелов:
В една от последните ни репетиции Галин произнесе подобна лекция, не с това времетраене, тогава аз отлепих и с мен се случи същото. Сега, от другата гледна точка към тази странна история, която разказа Галин за първата репетиция, бих искал само да добавя: не, ние не седим като птички в клетка, които не познават нищо друго, освен златните решетки около себе си. Ровим се в някаква информация, стигаме до един етап, в който смятаме, че това е достатъчно, за да не се натоварваме психически. Добре, обаче предизвикателството, което отправи театърът и в частност Галин към нас, към тези 16, за които той говори, беше изключително голямо и нямаше как да не се заровим в тази информация, която по някакъв начин стига до обществото. И да започнем да разбираме, че голяма част от тази информация е манипулирана и да потърсим най-правдоподобните източници на автентична информация. Рядко ще срещнете актьор, който да ви казва, че не търси нови предизвикателства, че не го интересува какво ще прави и накъде ще се развива, особено пък в този театър.

Именно заради това предизвикателство да работим сюжет, който се случва днес и който се видоизменя всеки ден, всяка седмица, всяка секунда, всяка минута, защото телефоните ни не спират да дават информация за каналите, които ние наистина следваме и тя е денонощна, тази информация, в интерес на истината. И започнахме да се занимаваме с биографията на едни личности, на които им бяхме чували имената, но бяхме чували много оскъдна информация за тях. В следващия момент ние, задълбавайки навътре в биографията на тези хора откриваме някакви зверства, които не могат да те оставят безразличен към случващото се. Но въпреки това ти трябва да останеш достатъчно дистанциран, за да можеш да не заявиш категоричната позиция, защото ти трябва да се превърнеш малко или много в този злодей.

Хубавото, интересното в случая е, че благодарение на текста на Саша Денисова ние не искаме да кажем - тоест и чрез нейните думи, интерпретирани през нас, актьорите - ние няма да кажем какво трябва да се направи, какво трябва да се случи, ние просто ще заявим: „Ей така не бива, и ако продължава да се случва това - ние няма да мълчим!“ Ако ме разбирате правилно. Не аз, ами обществото, културата, защото видя се, че виждате колко театри, колко автори, колко артисти биват изхвърлени, биват пренебрегвани и се отправят писма къде ли не да се спрат техни произведения или да се спре тази игра, закриват се театри, закриват се опери, закриват се концерти, изпълнители, само защото те са привърженици на нещо. И това е безумие, това е безобразие. И от такава гледна точка казвам, че е предизвикателство за всеки един от нас, актьорите да влезем в кожите на тези герои и да намерим правилния начин да ги представим пред зрителя, за да може зрителят пък да не излезе прекалено натоварен, затова Галин, когато каза, че е смешно, е прав - да, не можете да си представите какви смешни ситуации има. И в интерес на истината аз съм щастлив, че не съм един от истинските персонажи. Защото сигурно имам още роли да правя в театъра и се надявам да ми се случат.

Въпрос:
Благодаря за хубавото представяне. Господин Стоев, искам да попитам дали целият дебат, за който повтаряте от месеци насам, не е ли малко закъснял за България, с оглед на това, че сега има Възраждане, но преди години имаше партията на Волен Сидеров, нямаше война в Украйна, но имаше и все още има война в Сирия?

Галин Стоев:
Разбира се, че е закъснял. Разбира се, че сме закъснели по всички параграфи, но се опитваме да правим каквото можем или поне аз. И трябва да си призная, аз се разпознах в това, което често руснаците казваха в началото на войната и досега продължават да казват – „вне политики“ - аз съм извън политиката. Че това е нещо отделно, извън мен, аз нищо не разбирам от него и така нататък. Аз дълго мислих, аз съм расъл в късния соц и тогава политиката и политическото говорене бяха дотолкова лишени от смисъл, дотолкова изпразнени, че единственото, което можеш да правиш е да им се подиграваш, но никога да не ги вземаш насериозно, и другото е да избягаш в една паралелна реалност, каквито бяха нашите занимания с театъра. И там ние всъщност влагахме всичко, 90-те бяха много тежък момент за живеене в България. Нямаше какво да се яде, нямаше ток, какво ли не нямаше, но те бяха и най-креативните - сега, в ретроспективен план като погледна, защото поне моето поколение или това, което аз си спомням така живееше… Ние тогава учехме във ВИТИЗ и това ни беше много по-важно от всичко останало. Да, ходехме, манифестирахме и така нататък, но занятието с театър, то имаше сакрален характер по някакъв начин, нещо, което е абсолютно изгубено в днешния ден, защото и парадигмата някак си на живота се промени. Закъсняла е, и аз поемам част от вината си, бидейки човек, занимаващ се с публична дейност някаква, но си казваме, че по-добре късно, отколкото никога.

Въпрос:
Аз съм Борислав Костурков. Първо искам една забележка, всяко едно театрално представление се възприема по различен начин от публиката, това е ясно. За вашето още отсега нямаме никакви притеснения, защото както каза и господин Василев - вече са продадени премиерните и следващите спектакли. Моят въпрос е следният: Каква е основната разлика във възприемането на театъра, на театралното представление изобщо във Франция и в България? Вие имате много точни наблюдения и от двете публики, и от френската и от българската? Кои са основните различия във възприемането на театъра, аз мога да кажа например германската публика как възприема театъра. Но, поздравявам ви за вашето наблюдение, че огромният проблем е липсата на базисен, на основен консенсус в нашето общество - това е точно, точно така и не много творци го разбират! Но що се отнася до политическия театър във времето на 90-те, първите години, които вие също си спомняте - театърът беше на площада, там беше политическият театър, и затова театралните зали не бяха пълни, най-голямата криза беше на българския театър тогава, и за актьори, и за всички. Постепенно обаче хората отново потърсиха сакралното, както вие се изразихте, другото нещо, другите теми, другата атмосфера на театъра, за да потърсят лек за душата. Сега вие правите точно, така да се каже, другото, което е най-необходимо, отново бъркате с пръст в раната. Поздравления и ви желая успех. Та моят въпрос е: Каква е разликата във възприемането, а питам и господин Ангелов каква роля играе той и защо се страхува да бъде един от 10-те истински персонажа? А кой ще бъде Путин, също въпрос?

Галин Стоев:
Това ще разберете, когато гледате представлението. Това е черешката на тортата, та решихме да държим малък съспенс.

Въпрос: Какви са другите исторически персонажи ще кажете ли като имена, без актьорите в пиесата?

Галин Стоев:
Това е Политбюро на руската федерация, най-общо казано. Дарин, ти какво играеш, ти играеш нещо по-лошо от исторически съществуващ персонаж, ако не те е срам - кажи?

Дарин Ангелов:
Не, не ме е срам. Първо да отговоря на последния въпрос, защото аз го казах с чувство за хумор, че се радвам, че не играя от действително съществуващите. Просто се притеснявах дали ще заприличам толкова на тях, не мога да съм толкова лицеприятен, аз съм и по-чаровен. Шегувам се разбира се. Но това, което играя аз - може би, да, Галин е прав, защото може би съм един от най-лошите, защото аз ги защитавам, точно така. Аз съм им адвокат.

Галин Стоев:
Държа да отбележа само, преди да отговоря на въпроса, значи това са 15 човека от трупата на театъра, има една млада актриса, която - няма да се притесня да го кажа, - мисля, че ще бъде една от утрешните звезди на българския театър и българското кино. Детенцето, това е Кремена Деянова, която е студентка в III курс в НАТФИЗ все още. И която Грети Младенова ни позволи да ползваме в нашето представление, въпреки, че те в момента работят дипломния си спектакъл.

Така, каква е разликата? Ами тя не може с една дума да се назове, макар че защо пък да не може. Знаете ли, когато аз подготвям или който и да било във Франция подготвя проект, репетира го… още преди да започне да го репетира, е длъжен да направи една безкрайна поредица от срещи в театъра с различните служби.

Едната е службата по комуникацията, като ПР, връзки с обществеността, и има една служба, едно звено, което работи с училища, с университети, с кръжоци, с неправителствени организации и така нататък. Аз нямам репетиционен процес във Франция, в който да не са ми довели три или четири класа, от, зависи какъв е проектът, може да са от гимназията, може да са от университета съвсем млади студенти може да са.

Но така или иначе аз имам задължението да правя открита репетиция, така, както аз преценя, мога да ги пусна за 20 минути да погледат целия хаос на сцената и след това 15 минути да им разкажа какво значи това, което не се разбира, като го гледат. Мога да направя каквото си искам, но така или иначе трябва да прекарам някакво време с тях. Не като режисьор в своята аура, който е недостижим и няма как. Не. В абсолютно директен разговор.

Много учители сами идват и търсят театъра и търсят проекти, към които могат да асоциират своите ученици, своите студенти и така нататък. Тоест, там образователната система е директно свързана с театралната практика. Това, освен всичко останало, много е просто и е много глупаво, но трябва да го кажа, възпитава бъдеща публика. Защото, винаги съм го казвал, зрителите не растат по дърветата. Те трябва да бъдат адресирани, тоест трябва да им се покаже кода на цялото случване. Какво значи да отидеш на театър? Значи, има огромни части в обществото, които не смеят да отидат в театър. Те са маргинализирани, защото идват примерно от Китай или живеят в крайните квартали, или са мюсюлмани или това не е част от тяхната традиция и така нататък. Театърът прави огромни, огромни усилия тези хора да бъдат интегрирани, и то да усетят, че не е страшно да дойдеш в театър и да прекрачиш прага - те мислят, че не е за мен, това не е за мен. Ние имаме включително една програма, която се казва „За първи път в театъра“, където забрадени жени с деца идват със закуски, правят пикник във фоайето на театъра, гледат представление, излизат, продължава пикникът, има разговори и така нататък.

И ако на някои от тях им хареса, те започват - като скрити лимонки, буквално - да заразяват други от квартала си, от кооперацията и така нататък... и да ги водят в театъра. Тоест, има много, много начини театърът да бъде присъстващ във всяка една сфера на социалния живот и тогава той става неотделима част. Тогава хората знаят, че ако искат да поддържат определен статут, не само материален, а и интелектуален - те са длъжни да ходят в театъра. Значи, при нас започват тези процеси, при нас всичко се случва с 20 или 30 години забавяне, но това е нормално, в смисъл: това са на различни скорости.

Сега това, което аз наблюдавам е: да, театрите са пълни, но паралелно с това тече едно обуржоазяване на театъра, тоест това се превръща в нов вид показност: понеже съм си надвил на масрафа - няма да отида в мола, ще отида на театър, примерно. Което не е лошо, нека, нека, нека да идват, но въпросът е, ОК, те ще дойдат, ако ги хванем, но какво правим след това с тях? Защото, ако това е публика, която не може да направи разлика между сериозно представление и поредицата от мечкарски представления, които се играят от другата страна на Раковска - имаме проблем. Тоест, няма никакъв проблем този зрител да ходи и да гледа мечки, и това да му харесва, но ако не може да направи разлика между двете, тогава имаме проблем. Защо? Защото имаме зрител, който е технически неграмотен. Това е огромен постъпателен процес, в който огромна, огромна роля играят медиите и пресата. Наистина. Но също има нужда от политическо решение, политическа воля образователната система да е свързана с театрите. И да започне да се учи театър.

Мира, мисля, преди много години беше развила един такъв проект, той работеше с европейско финансиране, работеше много добре. Тези европейски проекти, те са измислени така, че като го направиш и видиш един, два пъти, три пъти, че е работещ, след това държавата би трябвало да има достатъчно акъл да каже: "Аха, това е добро, дайте да го продължим." Тук няма такова нещо. И аз не мога да разбера защо, след като е толкова просто да се направи. И е добре за всички. Тоест, смяната на парадигмата в главата ни по принцип да разберем, че добро за мен е това, което е добро за всички. Това е нормалната логика. Това значи да разбираш как съществува съвременният свят, който е обвързан. Тоест ти не можеш да съществуваш като астероид, носещ се във въздуха и да нямаш никакъв контакт с нищо друго.
Това ни предлагат пък всички тези, които казват неутралитет, „долу военолюбците“ и така нататък. Чакайте малко.

По същата логика ние стигаме до абсурда да запазим българския лев. Българският лев не съществува от момента, в който беше вързан за дойче марката, която самата вече не съществува. Тоест, ако ние искаме символи, няма защо да запазим българския лев, ние трябва да правим магнитчета с български лев. Това е. Не може да продаваш идеята за магнитчета за български лев като политически стейтмънт. Разбирате ли докъде сме се докарали? И хора на талази да вярват в това, да седят в градинката и да викат: "Булгар, булгар!" и да искат да запазят българския лев, а когато ги питаш защо така: "Защото е символ национален и това е наш суверенитет!" Това значи, че ние имаме аудитория, която е технически неграмотна. Те не знаят базисни неща, че българският лев го няма отдавна. Те не са разбрали. Къде са били медиите да им го кажат, и те не могат да четат. Тоест тук става много сложно. Но много важно в целия този хаос да не се изпусне базисното нещо. Това е добро. Това е зло. И никой няма право да казва, че видите ли - злото било добро, защото...

И така с цялото това безсилие, с целия този гняв всъщност се опитвам да намеря светлина в цялото това нещо. Защото, ако аз не го правя, никой няма да го направи. Ако вие не го направите, никой няма да го направи на ваше място. Тоест никой няма да направи това, което всеки трябва да направи, друг няма да дойде да ни свърши работата. И затова така аз, колкото мога, в своята си градинка и на своето си място всъщност се опитах да направя каквото мога. Извинявам се, аз пък се възпламених. Извинявайте.

Въпрос:
Извинявайте, разлика в дрескода има ли във Франция и в България? В смисъл, едно уважение към актьорите? Не задължителен, разбира се, по съзнание на публиката?

Галин Стоев:
Не. Вече не. Тоест театърът така се демократизира, че всъщност уважението там се изразява не толкова през това как си се облякъл, а през това, че след това седиш долу в бара и чакаш да излязат актьорите, защото искаш да си говориш с тях за това, което си гледал.

Въпрос:
Стана ли по-видима украинската драматургия след началото на войната, да кажем, защото аз тук не виждам особено?

Галин Стоев:
И да, и не. Защо? Защото като се случи нещо такова - естествено е, че всички тръгват да търсят украински автори и украински режисьори, и си даваме сметка, че ние нищо не знаем за тях. И че те сякаш не съществуват. И после се оказва, че съществуват. По същата причина аз си казах: "Галине, ти говориш руски, познаваш горе долу какво става в Русия, ти в Киев никога не си ходил, не познаваш тези артисти." И започнах да се интересувам. И когато чух името на Саша Денисова и като разбрах, че е в Полша, отидох и говорих директно с нея. И след това, влизайки вече в това поле откриваш, че и там има огромни проблеми. Защото в момента Саша Денисова я тролят украинци за това, че тя е направила част от кариерата си в Москва и значи не е легитимна и няма право в момента.

Също така имаше опити от украинска страна да се банва и въобще да се спре всичко, руска култура и така нататък. Французите са доста консервативни в това отношение, не се поддават много лесно на това, както в Германия и в други точки на света.

Но така или иначе – тече дори и този ужасен процес за анулиране на руска култура.
Но аз мисля, че това нещо ще отмине доста бързо. Но не бива да забравяме. Става дума за хора, около които падат бомби, хора, които са виждали близки и приятели и техните родители да бъдат разкъсвани от бомби, дайте им на тези хора време да изживеят този шок. И те имат право на този шок. Имат право на този шок, а аз съм последният, който ще тръгне да забранява руска класическа литература. Никога. Аз съм живял до 7-годишна възраст в Русия, аз съм учил във всевъзможни руски училища и така нататък, тоест аз съм успял да запазя езика, аз мога, ако се концентрирам много, да имитирам все още московския акцент.

Но това не ми пречи по никакъв начин аз да виждам какво е добро и какво е зло. Така че включително и това: прословутата ни българска русофилия, как са ни освободили и така нататък, всичко това го разбирам. Пичове, не може така. Не може така. В смисъл, навеждането е огромно, срамът е огромен. Не може така. Благодаря ви.

***

Искате да знаете повече?

Ето каква каза драматургът на спектакъла и на Народен театър "Иван Вазов" Мира Тодорова преди Галин Стоев да вземе думата:

Мира Тодорова:
Здравейте, казвам се Мира Тодорова и съм главен драматург на Народен театър „Иван Вазов“, и съм тук в качеството си обаче на драматург на представлението на Галин Стоев „Хага“. И като драматург бих искала да поставя този проект в един по-широк контекст, започвайки по-отдалеч, изобщо с идеята и понятието „криза“.
Думата, която до голяма степен изчерпва времената, в които живеем напоследък повече от 15 години: едни напрегнати, забързани времена, които Славой Жижак определя като Апокалипсис, но без елемента на Откровение. Тоест, единствено Апокалипсис, в смисъла на „криза“: здравна, социална, политическа, икономическа. И не на последно място - войната, която избухна преди година и половина, за която всички знаем, която афектира живота не само на украинския народ, не само на руския народ, но нашия, европейски, съответно – в световен контекст резонира. От една страна това е криза на общото живеене и споделените ценности, един небивал разпад на всички нива, на частното и общественото живеене, което до голяма степен така предизвиква идеите за политика и политическото да излязат на преден план. „Политиката“ и „политическото“ в смислите им на механизми за регулиране и договаряне на нашето общо живеене. И в този смисъл всички човешки дейности, и изкуството, и в частност театъра, които функционират в тази по-голяма обща картина на обществения ред по някакъв начин успяват да бъдат мислени през тази перспектива, абсолютно неизбежна в ситуацията на криза.
И в този смисъл смятам, че това, което прави в момента Галин Стоев в качеството му на някакъв и политически театър е изключително важно. И е изключително важно, че това се случва именно на сцената на Народния театър.

И тук трябва, така ми се иска, да дам малко биография на „политическия“ театър в много такъв, частен контекст. Директорът на театъра Васил Василев, който преди буквално година пък „проектира“ един друг политически проект, изключително интересен също: така наречения „Унизените Беларус“, по текст на Андрей Курейчик, поставен от Явор Гърдев - та можем да кажем, че Василев е единственият български театрален продуцент, който поставя, слага на сцена в рамките на една година Лукашенко и Путин, което е любопитно. Та в този смисъл искам да кажа, че театърът, който прави Галин Стоев е политически, понеже се занимава със социално-политически реалности, които са особено актуални и дори болезнени и са част от нашето съвремие, но не за да пропагандира, не за да прави и да формулира тези, а за да изведе някакви смисли и да очертае полета на общи консенсуси и ценности.

И ако трябва да дам някакъв по-широк контекст изобщо на идеята за политически театър, по принцип театърът е роден в Антична Гърция, в контекста на Полиса, тоест театърът априори вече е политически. Още с текстовете на Аристофан, сатирите, които той прави към политическия елит, към големи функционери, тогавашни, на властта. Модерната идея за политически театър се ражда в средата на XIX век, с един текст на Енгелс, трябва да кажем, “The Way of the West”, “Начина на Запада“. Текст, който се занимава пък с класовата ситуация. Друг емблематичен феномен на политическия театър е Eпическия театър на Брехт и Пиксатор от 20-те и 30-те години на XX век. Политически театър, който се занимава с това да инструментализира изкуството, за да предизвика социална и политическа промяна. Тоест да осветли някакви социални и политически контексти, в които масите се намират, за да ги активизира и мобилизира за социално и политическо действие, за да променят те парадигмата, обществената, социалната, икономическа и така нататък.

В този смисъл политическият театър в някаква степен съдържа елемент на дидактичност и на идеологически детерминизъм. Нещо, което вече не е така. Тоест политическият театър, който се прави сега е лишен от тези елементи на дидактичност и на идеологизъм.
Това, което той прави е, че по-скоро създава едно социално, естетическо преживяване или това, което нарича Хайнер Мюлер “една социална лаборатория на въображението”, което аз мисля, че Галин Стоев именно прави.