Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Нейна е хореографията на над 50 телевизионни и театрални постановки, мюзикъли и авторски спектакли. Мила е специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата акдемия в Кьолн и в ЛАБАН център – Лондон. Преподава танцова техника и импровизация в Нов български университет, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и зад граница - в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи - балет “АРАБЕСК”, на която е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, ХЕТЕРОПОДИ данс. Един от основателите на танцово студио ЕК. През 1997 г. печели “Кристална лира” за изключителни постижения като хореограф, носител е на първа награда в раздел "Артпрограми" на международния телевизионен фестивал “Златната антена”, както и на още много артистични и държавни отличия. Автор е на две книги: „ Радостта на тялото” и "Вкусът на Твоето тяло” и на пиесата „ Меломимик”.

- Мила, ако трябваше да обрисуваш с танц и движения на тялото Бойко Борисов, Лютви Местан, Николай Бареков, Сергей Станишев, Радан Кънев, в какво представление би режисирала накуп подобни герои? А Кунева - белият, или черният лебед ще бъде?

- По принцип съм силно резервирана към политиката. Особено на местна почва тя не ми действа вдъхновяващо. С насилено чувство за хумор бих казала, че жанрът на политическия живот у нас е „фарс”. Но не „ Фарс или никога повече самота” на Вонегът, а по Уикипедия: „Фарсът е театрален комедиен жанр, чиято цел е да забавлява зрителите с представянето на невероятни или екстравагантни, но възможни ситуации чрез маскиране и припознаване. Във фарса често се включват игра на думи, сексуални намеци, преднамерена абсурдност и безсмисленост, бързо темпо и забързване с развитието на действието....”
Та в тази фарсова танцово-театрална пиеса, която ще се нарича „Фарс или 100 години самота” / по Маркес/ Бойко Борисов ще влиза с пожарникарска кола и с едри, решителни жестове ще гаси пожарите , подпалени от неразумните кулаци, които само съсипват житото и магистралите. Местан ще медитира претенциозно, пушейки наргиле, издигнат над земята на вълшебно килимче с извезан полумесец. Бареков ще свири на кавал патриотични възрожденски песни и ще ги марширува, а Станишев ще влиза с „гран па де ша” в развята бяла шопенова пачка като в романтичен балет и ще продължава да подскача на червен батут, докато не изхвръкне през кръга на Metro-Goldwyn-Mayer с лъвски рев.

Радан Кънев ще се появи в одеждите на Майка Тереза и ще завърти 32 фуетата, центрирайки се във всички възможни посоки. Накрая Пеевски ще събере парите от шоуто в цилиндър на фокусник.

Кунева не би могла да бъде лебед - те са само бели и черни, а няма червени лебеди, освен ако не става дума за някакъв вид розово фламинго. Тя е по-скоро Господарката на Медната планина от „Каменното цвете”, която само обърква селското момче-каменоделец Данилушко с двойственото си поведение на студенокръвна владетелка.

- Вие, творците, от какво се оплаквате толкова - имате си министър от сой, имате си шефка на "културната" комисия в парламента със завидно минало? Какво ви липсва?

- Местоимението „ние" звучи твърде общо за творците, които се характеризират с яркия си индивидуализъм и безутешен егоцентризъм. „Ние” не се оплакваме от нищо, но „Ние” виждаме ясно, че ако нещата в културно отношение продължават да се развиват по този начин, след време няма да има никаква необходимост не само от комисия по култура, но и от парламент, тъй като племената се управляват от вождове и шамани, които понякога са и канибали.

- Не усещаш ли, че си тръгнала да се катериш по една много висока и безкрайна стълба, която няма нищо общо със стълбата на Смирненски, по-скоро е като в парчето на "Лед Цепелин", а тези стъпала край нямат. Какво искаш да видиш толкова високо?

- Един мъдрец веднъж ми обясни, че  кармата се преодолява с поглед отгоре... Може би това е, което ме движи във вертикалната посока – решаването на кармични задачи.

- Какво означава тялото да има вкус? Това е твоята книга.

- Вкусът на тялото е вкусът на живота. Той е солен.

- Защо вкара в спектакъла си "Дневникът на Дракула" актьорите Деян Донков и Биляна Петринска? Не можеше ли да го направиш само с "Арабеск"? Каква провокация търсеше тук? И внимавай какво ще кажеш за Биляна, че съм и фен.

- Изборът ми беше категоричен и за двамата – те са най-точните за тези персонажи на „отвъдната любов” . Не мога да обясня защо мисля така, но нямах никакви колебания за тях двамата. Сега правя нова редакция на „Дневникът на Дракула”, в която Дракула сме вече всички ние. Не звучи много оптимистично, но е вярно. А на Биляна нищо чудно, че си и фен, такива сте хиляди.

- И понеже стигнахме и до "Арабеск" - каква е съдбата на най-добрата трупа за модерен танц в България?

- Съдбата й е като на целия български народ – неясна и мизерна, здраво свързана с бита, но раждаща талантливи произведения, които се радват на променлив успех.

- Какво води до отчаяние, но и до оптимизъм един творец? Ти какъв "лирически герой" предпочиташ да си - на Кафка, или на Ницше?

- Отчаянието е губене на време, ако не се самоубиеш веднага. Оптимизмът ми обяснява защо не съм се самоубила все още.... Това е шега. Нямам време да се отчайвам, но все още се разочаровам, най-вече от собствените си грешки и илюзии. Иначе не съм герой нито на Кафка, нито на Ницше... Аз съм героиня на Херман Хесе... сетете се коя.

- Каква е личната ти равносметка за отиващата си година и какво да очакваме от теб през новата, над какво работиш?

- Аз самата очаквам от себе си повече инициативност в материалната сфера. Очаквам също да ми стане малко по-интересно общественото поле. Работя над неща, за които е много рано да говоря. А иначе за отиващата си година... Не зная дали съм „най-добрият”, но със сигурност съм най-пишещият хореограф. Лично за мен годината беше забележителна с две събития: през юни излезе втората ми книга „Вкусът на Твоето тяло” , която за мен е приключване на голям жизнен период. Тя съдържа мои лични дневници, които започват от 1984-та. Оказа се, че съм писала през целия си живот, но никога не съм считала, че това заслужава особено внимание. Издателите на двете ми книги обаче ме убедиха, че моите „записки” заслужават да бъдат издадени, защото те освен всичко друго, са една спонтанна артистична хроника и ценен документ за близкото ни минало. Книгата ми се прие с любопитство, а аз се почувствах успокоена като след изповед. По същото време излезе и премиерата на „Траектории на желанието” - съвместният ни проект с Боян Воденичаров, който беше поръчан и продуциран от Валонския фестивал, най-големият музикален фестивал в Белгия, където се представихме през септември с голям успех. И ако трябва да обобщя, за мен тази година беше много контрастна, с изненадващи, понякога драматични събития, но като цяло - с добър финал.

- И накрая - ако беше президент на България, какво би казала на сънародниците в Новогодишната нощ?

- О, аз не ставам за президент, защото прекалено много държа на личната си свобода. Бих казала обаче и без да съм президент: „Мили хора, не зная защо толкова ви обичам като виждам какви сте... Но ви обичам, вероятно по същата причина, по която обичам и себе си. И искам да сте щастливи, богати и горди !